Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №180/23.06.2017г. по т. д.№152/17г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на решение №503/07.12.2016г. по т. д.№468/2016г. на Окръжен съд Пловдив, е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу [община]- Район С. иск с правно основание чл. 79 ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. чл. 327 ал. 1 ТЗ - за заплащане на сумата 62 895, 12 лв. с ДДС,дължима по договор от 26.05.16г. за доставка на специализирано транспортно средство за хора с увреждания.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност, поради неправилно приложение на материалния закон и допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на атакуваното решение.

Ответникът [община]- Район С. е оспорил наличието на обосновани предпоставки за допускане на касационното обжалване и основателността на изложените в касационната жалба доводи срещу законосъобразността на въззивното решение.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При произнасянето си по реда на чл. 288 ГПК настоящият състав съобрази следното:

В обосноваване основателността предявения от него иск ищецът е изложил в исковата молба твърдения за наличие на възникнало след провеждане на процедура по възлагане на обществена поръчка и по силата на сключения въз основа на това договор с общината облигационно правоотношение между страните по доставка на специализирано транспортно средство; макар и с известна забава /в рамките на допустимия, според клаузите на договора, 10-дневен срок/ ищецът предложил изпълнение, но ответникът не оказал необходимото съдействие за приемането му, след което с писмо, изходящо от същата дата /на предложеното изпълнение/ развалил договора.Считайки, че изявлението за разваляне не е породило правните си последици, доколкото ответникът не е разполагал с признато му от закона и договора право да стори това, ищецът е поискал той да бъде осъден да изпълни, като му заплати уговорената в договора сума.

Пловдивски окръжен съд е намерил иска за основателен и доказан, поради което го е уважил изцяло.

При разглеждането на спора по същество въззивната инстанция е споделила възприетото от ПОС като безспорно наличие на възникнало между страните по посочения в исковата молба ред правоотношение по доставка, която е следвало да бъде извършена в еднодневен срок от подписването на договора, на ново, неупотребявано МПС срещу заплащане на съответна цена с включен в нея ДДС в 20-дневен срок от извършването на доставката; с изпратено на 31.05.16г. уведомление ищецът известил ответника за дата на доставка 03.05.16г.,като на този ден /петък/ доставка не е осъществена, а на следващия работен ден 06.06.16г. /понеделник/ е съставен и подписан от представители на ищеца и входиран в общината констативен протокол, че на посочената дата в 14.10 часа не е намерено лице, компетентно да приеме доставката; от същата дата е изведено в деловодството на общината писмено изявление за разваляне на договора, получено от ищеца на 09.06.16г.; с две последващи писмени уведомления /от 15.06 и 30.06.16г./ ищецът е изразил несъгласие с развалянето и е поискал да му бъде посочен ден и час за приемане на изпълнението. След анализ на показанията на разпитаните в първата инстанция свидетели, съдът е приел за непротиворечиви, по-детайлни и подкрепящи се от приетите писмени доказателства тези на свидетелите, ангажирани от ищеца, поради което ги е кредитирал.Приел е, че на 03.06.16г. ищецът е предложил изпълнение, след писмено уведомление за датата и доставяйки превозното средство, предмет на договора, но ответникът не е ангажирал съответно лице за извършването на приемането; в следващия работен ден също не е ангажирал технически лица за преглед на доставеното и не е подписал предложения приемо-предавателен протокол, а вместо това е пристъпил към разваляне на договора с изявление от същата дата, без да твърди несъответствие на доставеното МПС с техническата спецификация /включително и в отговора на исковата молба/. Въз основа на тези данни съдът е споделил тезата на ищеца за наличие на кредиторова забава, при това е изключил възможността ищецът към 06.06.16г. да е бил в условия на пълно неизпълнение, доколкото това е бил последният ден от 10-дневния срок на забавата, след изтичането на който страните са уговорили, че такава ще бъде налице.За да приеме въпреки тези изводи иска за неоснователен, съдът е приложил разпоредбата на чл. 97 ал. 1 ЗЗД,констатирайки липса на данни при наличието на кредиторова забава ищецът да е предал дължимото за пазене в подходящо място, определено от районния съд и да е уведомил за това ответника, само в който случай същият би могъл да се освободи от задължението си по договора.Допълнително се е позовал на нормата на чл. 144 ЗДвП,според която продажбата на нерегистрирано в страната МПС се извършва с писмен договор, в който същото следва да е индивидуализирано с идентификационен номер, марка, номер на двигател и шаси.Посочил е, че тъй като в процесния договор такава идентификация липсва, не може да се приеме, че с него се прехвърля МПС,а в него се съдържат единствено елементи на договор за поръчка.Доколкото този вид договор предпоставя наличие на отчетна сделка, след която може да се пристъпи към прехвърляне на вещта, предаването й на ответника и заплащането на цената, а това в случая липсва, съдът е заключил, че дори ищецът да беше изпълнил изискването на чл. 97 ал. 1 ЗЗД,това не би довело до възможност да получи цената по договора, тъй като прехвърляне на собственост в случая няма.По тези съображения ПАС е отменил постановеното от първоинстанционния съд решение и е отхвърлил иска като неоснователен.

Допускане на обжалването пред касационната инстанция е поискано в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК,като се твърди разрешаване в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС на следните процесуални и материално правни въпроси: 1.Допустимо ли е, с оглед ограниченията на чл. 269 ГПК, въззивният съд да се произнася служебно по правилността на първоинстанционното решение извън доводите, съдържащи се във въззивната жалба, както и по приложението на материалния закон, когато същият не е от императивен порядък?; 2.Допустимо ли е въззивният съд да разглежда доводи и искания на ответната страна, които не са били предмет на разглеждане от първата инстанция и съответно предмет на първоинстанционното производство?; 3.Спазено ли е изискването за форма по чл. 144 ЗДвП за прехвърляне на нерегистрирани в страната МПС при наличието на писмен договор, двустранно подписан приемо-предавателен протокол и фактура?; и 4.Предвид разпоредбата на чл. 293 ал. 3 ТЗ допустимо ли е страната-възложител да се позовава на недействителност на договор, сключен по реда на ЗОП,при условие, че с поведението си е демонстрирала зачитане на действието на изявленията по сделката?.

Първият въпрос е обвързан от касатора с оплакването, че въззивният съд, за да мотивира решението си, е приложил разпоредбата на чл. 97 ал. 1 ЗЗД,без да е налице позоваване на въззивника /ответника/ с доводи за неизпълнение на посочените в нея обстоятелства и без да бъде зачетен диспозитивният характер на правната норма. В подкрепа на соченото като допълнителен критерий наличие на задължителна практика, в противоречие с която е процедирал въззивния съд, касаторът е цитирал т. 1 от ТР №1/13г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения - №24/16г. по гр. д.№2968/15г. на 4-то г. о., №228/14г. по гр. д.№1060/14г. на 1-во г. о., №230/11г. по гр. д.№307/11г. на 2-ро г. о., №42/15г. по гр. д.№4492/14г., №247/12г по гр. д.№1644/11г., №81/15г. по гр. д.№5534/14г. – и трите на 3-то г. о.,№325/11г. по гр. д.№954/10г., №702/11г. по гр. д.№1036/09г.№125/12г. по гр. д.№534/11г. – и трите на 4-то г. о.,№212/12г. по т. д.№1106/10г., №14/14г. по т. д.№1130/13г. – и двете на 2-ро т. о. Вторият от въпросите визира произнасянето на въззивния съд по възражения, направени едва във въззивната жалба, за наличие на пороци в договора, на който страната е основала иска си, водещи до неговата нищожност.Във връзка с това е поставен и последният от въпросите, който е с материално правен характер, като е посочено, че липсва волеизявление от страна на общината, с което предходно да е оспорена действителността на договора, което означава, че същият е приет от нея за валиден, съгласно разпоредбата на чл. 293 ал. 3 ТЗ. Твърди се, че разрешаването на тези процесуален и материално-правен въпроси въззивният съд е извършил в противоречие със задължителната практика на ВКС,обективирана в решение №230/15г. по гр. д.№2710/15г. на 1-во г. о. /спрямо първия въпрос/ и решение №529/08г. по т. д.№240/08г. /по втория въпрос/. Приложимостта на предпоставката на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК към общото основание, наведено с третия формулиран въпрос, касаторът е обвързал с дадени противни разрешения в решение №56/15г. по гр. д.№5143/14г. на 1-во г. о.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението, доколкото нито един от поставените в изложението въпроси не се явява обуславящ по смисъла на т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Обстоятелството, че в мотивите на решението си въззивният съд е посочил разпоредбата на чл. 97 ал. 1 ЗЗД като възможно основание, на което ищецът би могъл да се освободи от задължението си при констатирана от тази инстанция кредиторова забава, въпреки, че въззивникът не се е позовал в жалбата си на този текст от закона, не прави въззивното решение постановено в противоречие с разрешенията, дадени в цитираната практика на ВКС по процесуалния въпрос за приложението на чл. 269 ГПК. Съгласно мотивите към т. 1 от ТР 1/13г. по тълк. д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС ограниченията в обсега на въззивната дейност, установени с посочената разпоредба, се отнасят само до фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материално-правна норма.В този смисъл въззивният съд при изпълнение на задължението му да реши делото по същество проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първата инстанция и обосноваността само на изрично посочените негови фактически констатации, т.е. може да измени приетата за установена съответна фактическа обстановка само в случай, че въззивникът е изложил оплакване за погрешното й установяване. Извън рамките на това ограничение въззивният съд може да излезе, ако следва да приложи императивна материално-правна норма, като с оглед установяване на факти, свързани с приложението й, в правомощията му е и да събере служебно съответните доказателства и без направени оплаквания и съответни доказателствени искания. Но дори да се приеме, че при прилагането на материално-правната норма в решението си ПАС се е отклонил от задължителната съдебна практика по приложението на чл. 269 ГПК, формираният въз основа на това процедиране извод няма самостоятелен характер на решаващ такъв, доколкото искът е отхвърлен като неоснователен, поради това, че на договора, от който черпи права ищецът, не е признато действие по прехвърляне на собственост, за да би била дължима уговорената цена за вещта.

Вторият, третият и четвъртият от въпросите също не осъществяват общия критерий за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК.Първият и третият от тях визират приложението на разпоредбата на чл. 293 ал. 3 ТЗ,на която няма позоваване от страна на въззивния съд, въпреки, че ответната община е навела довод във въззивната си жалба за нищожност на договора. ПАС не е приел, че последният е нищожен поради липса на форма, без да съобрази ограничението на чл. 293 ал. 3 ТЗ. Решаващият му извод е основан на преценката му за правния характер на договора – като осъществяващ елементите на договор за поръчка, при която се изисква да е налице отчетна сделка, позволяваща прехвърлянето на вещта и при липса в договора на индивидуализация на вещта, предмет на доставката, съдът е отрекъл той да има вещно - транслативно действие и след като с него не е прехвърлена собственост, според ПАС цена на вещта не може да се претендира. Вторият от тази група въпроси е поставен некоректно и фактологически неверен, доколкото по делото не е установено между страните да е подписан двустранно приемо-предавателен протокол или да е издадена фактура за извършена стопанска операция. С оглед липсата на обоснован с характеристиките си, съгласно т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,релевантен /обуславящ/ правен въпрос, представляващ обща предпоставка за допустимост, съставът няма задължение да обсъжда наведеното в допълнение твърдение за наличие на задължителна съдебна практика по въпросите.

Изложеното мотивира настоящия състав на Първо търговско отделение на ВКС да постанови определение, с което да откаже допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд.

В полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за производството в размер на 2400 лв.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №180/23.06.2017г. по т. д.№152/17г. на Пловдивски апелативен съд.

ОСЪЖДА [фирма] с[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] [улица] ет. 1 да заплати на [община],район С. с Булстат. . [населено място] бул.“Ц. Б. III О.“№. сумата 2400 лв. разноски за производството.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.