Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Фонд за гарантиране на влоговете в банките и касационна жалба на Корпоративна търговска банка АД, [населено място] / н./ против решение № 969 от 23.04.2018 г. по т. д. № 6158/2017г. на Софийски апелативен съд,

Ответникът по касация - Н. А. П., чрез пълномощника си – адв. И. Й. е на становище, че касаторите не обосновават предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

По жалбата на Фонд за гарантиране влоговете в банките:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Д. И. – А. е поддържал основания по чл. 280, ал. 2 – недопустимост на иска и очевидна неправилност на атакувания съдебен акт, както и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК По твърдяната недопустимост, страната не е развила съображения в изложението си, а в касационната си жалба, като е твърдяла, че в случая по отношение на предявените искове е налице отвод за пресъдено нещо – влязъл в сила съдебен акт, постановен по чл. 68, ал. 2 ЗБН. От това е изведено, че ищцата е вложител с прието вземате по чл. 94, ал. 1, т. 4 ЗБН т. е. -вложител с вземания от КТБ, които не са покрити от системата за гарантиране на влоговете. Страната е поддържала и основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, обосновано от нея с твърдения, че решението било постановено в противоречие с императивната норма на чл. 6, ал. 6 ЗГВБ отм., Развито са съображения за това, че съдът фрагментарно е извършил прочит на Директива 94/19/ЕО, като не е съобразил чл. 1, т. 1, транспонирана в българския закон с разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ЗТВБ / отм. /. Развити са още и съображения за „явна необоснованост” на решението, изразяваща се в произнасяне на съда чрез прилагане на общностна норма, без това да е въведено като възражение с възивната жалба, разгледана е неправилност, съобразно разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК, което било „ друга индикация за очевидна неправилност” като са изложени кратки съображения относно разбирането на касатора какво включва понятието „ очевидна неправилност”. Поддържано е, че въззивното решение било постановено в противоречие с практика на ВКС относно процесуалния въпрос- „Допустимо ли е въззивният съд служебно да констатира несъответствие между норма на Директива на Европейския съюз и императивна материално правна норма от българското законодателство и в резултат на тази констатация да не зачете действието и да не приложи императивна материално правна норма от българското законодателство, ако приложението на съответна норма от Директива, съответно нейното несъответствие с норма на българското законодателство, не е посочено във въззивната жалба и не е въведен като основание за обжалване.” Сочено е противоречие с ТРОСГТК № 1/13г.Страната е развила своето разбиране по въпроса, чрез направените подробни оплаквания за неправилност на съдебния акт и в частност на приетото относно приложимост на норма на Директива № 94/19/ЕО, Поддържано е и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази връзка са поставени въпросите: –1/ „ Противоречието на съдебното решение с текст на Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.май 19994г. относно схемите за гарантиране на депозити / отм. /, отразява ли се върху правилността на решението, съответно води ли до неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, ако страната, която може да черпи права от Директивата не се е позовала на тези права в рамките на съдебното производство пред съответната инстанция.„ 2/ При констатирани от съда противоречие между норма от вътрешното право и текст на Директива на ЕС и установено от съда в резултат на същото противоречие парично задължение на определено лице, произтичащо от текст на Директива на ЕС, но неуредено от вътрешното право на Р. Б, от кой момент е изискуемо същото парично задължение, съответно от кой момент задълженото лице носи отговорност за забава”. Страната е дала своят отговор на поставените въпроси като по вторият е посочила, че липсва съдебна практика. Други доводи не са развити.

Касаторът е поддържал общ довод за недопустимост на съдебният акт, който съдът следва да разгледа служебно - арг. т. 1 ТРОСГТК №1/09г. Изводът за такъв порок на решението е изведен от твърдение за недопустимост на предявения иск, поради отвод за пресъдено нещо, с оглед твърдение за влязъл в сила съдебен акт по чл. 68, ал. 2 ЗБН. Доводът е фактически неверен и правно необоснован. Страната не е посочила кой конкретно съдебен акт, счита че създава сила на пресъдено нещо и прави недопустимо повторното разглеждане на вече разгледан спор. Нито разпореждане по т. д. 3555/16г. на СГС, нито оставилото го в сила определение по т. д. 3095/16г. на САС, с първото, от които е върнато възражението на П. против решението на синдиците на КТБ / н/ за оставяне без уважение искането й да бъде изключено от списъка на приетите вземания вземането й за сумата 113712.76лв., не създават сила на пресъдено нещо, нито разрешават повдигнатия и разрешен с обжалваното решение правен спор, ирелевантно, спрямо който е заявеното от касатора твърдение, че тъй като вземането на ищцата е прието в производството по несъстоятелност, то тя е удовлетворена и съответно предявеният от нея иск е недопустим, поради изводима от това обстоятелство липса на правен интерес. Конкретен съдебен акт страната не е посочила, нито по делото са налице данни за друг / освен разгледаните/ съдебен акт, като липсват и развити доводи правно обосноваващи общо направените възражения и изводи. Обстоятелството, че вземането на ищцата е прието от синдиците на банката не се отразява на правният й интерес, а оттам и до защитимата възможност да установява правата си на гарантирано вземане, след като е установила качеството си на вложител в КТБ, още повече, че Фонда встъпва в нейните права ако бъде уважен иска, като съобразно чл. 71, ал. 2 ЗБН списъка, с оглед встъпването на Фонда в правата й може да бъде изменен. С оглед изложеното постановеното решение съставлява допустим съдебен акт, постановен по допустимо предявен иск.

Страната е поддържала основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т. е. към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл. 281, т. 3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.

С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 предл. 3-то ГПК. Това основание, в случая, страната е обосновала с твърденията си, че решението било постановено при неправилно игнориране на императивната норма на чл. 6, ал. 6 ЗГВБ отм., развила е своите съображения за това, че съдът фрагментарно е извършил прочит на Директива 94/19/ЕО, като не е съобразил чл. 1, т. 1, развила е и съображения за „явна необоснованост” на решението, изразяваща се в произнасяне на съда по посочената Директива, без това да е въведено като възражения с възивната жалба. Т.е. с доводи за неправилност, а не за очевидна неправилност, като не са изложени никакви съображения относими към така определената дефинитивност на основанието. Съдът ясно и подробно е мотивирал основанията си за избор на приложим закон - европейска общностна норма и допустимостта на приложението й директно. Следователно, изложеното за неправилност на тези изводи, било поради сочено нарушение на материалния закон, било поради оплакване за нарушение на процесуалните правила, обосновават извод за доводи относими към чл. 281 ГПК. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл. 280, ал. 2 пр. 3-то ГПК.

Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК №1/2009г./. С оглед така определената дефинитивност на основанието поставеният въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като еманиращ разбирането на касатора за допуснато от съда процесуално нарушение, може да бъде приет за релевантен. Цитираното тълкувателно решение, съгласно което страната поддържа основанието, обаче, не го разглежда, не го разрешава и не го включва в мотивите като предмет на обсъждане от ОСГТК. Доколкото противоречието е изведено единствено от защитната теза на касатора, то и не може да бъде обосновано като основание за допускане на касационно обжалване. Освен това, в случая се касае за избор на приложим закон, като правилността на този извод е извън обхвата на разглежданите оплаквания в тази фаза на касационното производство.

Дори и от поставените въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за бъде изведен релевантен, то налице би било единствено общото основание за допускане на касационно обжалване. За да е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, то касаторът следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е общото твърдение, че по тези въпроси не е налице задължителна практика, въпреки, че по първият въпрос е развила аналогични съображения, като е направила извод в обратен смисъл. Не са развити и обосновани доводи по нито една от предпоставките по текста, тъй като такова обосноваване не могат да бъдат оплакванията за неправилност на акта в контекста на защитната теза на касатора,

Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

По жалбата на Корпоративна търговска банка /н/:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е посочил, че е налице недопустимост на решението и очевидна неправилност Поставил е следните въпроси, с оглед поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1/ „След като вземане е включено в списъка на приетите вземания на кредиторите, респективно и в частичната сметка за разпределение, предвид което ищцата следва да се удовлетвори от масата на несъстоятелността на банката, допустим ли е предявеният осъдителен иск за изплащане на същото вземане от ФГББ „ 2 / „Налице ли е противоречие между разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ЗГВБ,/отм./ и чл. 7 от Директива 2009/14/ЕО” 3/”Допустимо ли е въззивният съд служебно да констатира несъответствие между норма на директивата на ЕС и императивна материално правна норма от българското законодателство и да откаже да приложи императивна вътрешна норма ако въззивникът не е посочил несъответствие между нормата като основание за обжалване във въззивната жалба.” 4/ „Неточно и разширено ли е транспонирана Директива 94/19 /ЕО във вътрешното законодателство на Р. Б и по специално в ЗГВБ / отм. / „ 5/ „ В съответствие с осемнадесето съображение от Директива 94/19 Р. Б може ли да изключи от системата за гарантиране на влоговете определени категории специално изброени депозити или вложители” и 6/”Предвид разпоредбата на чл. 24, ал. 2 от ЗГВБ отм. Фонда дължи ли лихви по гарантираните суми или е приложим общия режим, предвиден в ЗЗД”, Касаторът е заявил, че тези въпроси били включени в предмета на спор, поради което по отношение на тях били налице основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, като произнасянето по тях щяло да е от значение за развитие на правото и за точното прилагане на закона.Изложени са кратки доводи, че решението било очевидно неправилно поради нарушаване на чл. 6, ал. 2 ЗГВБ отм. и служебно позоваване на Директива 94/19/ЕО. Други доводи не са развити.

Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Доводите за недопустимост и очевидна неправилност на решението са идентични като развитите в разгледаната вече жалба на Фонд за гарантиране вземанията на банките. Доколкото страната не е сочила допълнителни аргументи, обосноваващи така изложеното разбиране, то следва да бъдат съобразени вече изложените по-горе мотиви.

Поставеният от касатора първи въпрос е относим към допустимостта на производството, по която вече са изложени съображения, като съдът се произнася служебно в тази насока. Вторият и третият въпрос не са релевантни, тъй като са изведени от защитната теза на касатора, а не от приетото от въззивният съд, с оглед това, че съставът е приел неточно транспониране на общностна норма в българското законодателство, а не е разглеждал противоречие между тях, в какъвто смисъл са развити съдържателно въпросите.Извън произнасянето на въззивният съд е поставения пети въпрос. От другите поставени въпроси дори и да бъде изведен релевантен, въпреки фактическото им съдържание, то налице би било единствено общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Страната по тях не е развила каквито и да било доводи свързани с поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, поради което и не е установила предпоставките за допускане на касационно обжалване.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 969 от 23.04.2018 г. по т. д. № 6158/2017г. на Софийски апелативен съд,

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: