Производството е по реда на гл. ХII на АПК във вр. с чл. 166 от ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/, представена от Т.Б, срещу решение № 6438/07.11.2018 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. № 8151 по описа за 2018 г., с което е отменен акт за установяване на публично държавна вземане /АУПДВ/ № УДВ-35/14.06.2018 г., издаден от Комисията за енергийно и водно регулиране. Доводите на касатора са за недопустимост и за неправилност на решението. Обосновава произнасяне на съда извън обхвата на съдебния контрол за законосъобразност на АУПДВ с разглеждане на въпроси по регулиране на дейностите в енергетиката, който са от компетентността на Комисията според чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗЕ. Общо заявява трите категории касационни основания за неправилност на съдебния акт по чл. 209, т. 3 АПК. Конкретни са оплакванията му към дейността на съда по тълкуване и прилагане на материалния закон. Оспорва изводите на съда за обвързана компетентност на КЕВР при прекратяване на лицензията на основанието по чл. 55, ал. 1, т. 4 ЗЕ. Отрича да е дължал служебна проверка за обстоятелствата, представляващи основание за прекратяване на лицензията. Сочи отликите между търговската и лицензионната дейност, за да обоснове несъгласие с изводите на съда, че прекратяването на търговската дейност с обявяването на лицензианта в несъстоятелност води до освобождаване от лицензионна такса, доколкото тя се дължала на различно основание – ЗЕ и Тарифата. Настоява, че бездействието на синдика да инициира производство за прекратяване на лицензията е в причинна връзка с установяването на задължения за лицензионна такса. Позовава се на принципа за недопустимо черпене на права от собствено противоправно поведение. Иска обезсилване или отмяна на решението.

Ответникът по касация „Полимери“ АД – в несъстоятелност, чрез процесуален представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Заключението на прокурора е за неоснователност на касационната жалба.

Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие за установено следното:

С оспорения пред АССГ АУПДВ са установени в тежест на „Полимери“ АД – в несъстоятелност задължения за годишни лицензионни такси за дейността по чл. 39, ал. 3 ЗЕ за отчетни периоди 2015 и 2016 г. в общ размер 4 000 лева /т. 1 от разпоредителната част/ с лихви за забава в общ размер 373.59 лева /т. 2 от разпоредителната част/ и законната лихва върху сумата 4 000 лева от 01.01.2017 г. до извършване на плащането ѝ по сметка на КЕВР /т. 3 от разпоредителната част/. Общият размер на установеното задължение за лицензионна такса е сбор от неплатените първа и втора вноски по отчетни периоди. Главничното задължение е определено по простата такса в размер 2 000 лева годишно, тъй като не са отчетени приходи от лицензионна дейност за пропорционалната компонента от таксата.

С първоинстанционното решение е отменен АУПДВ. По констатациите на първостепенния съд жалбоподателят е получил на 10.03.2008 г. лицензия за производство на електрическа и топлинна енергия за срок 20 години. С решение № 1175/16.12.2013 г. на Окръжен съд Варна по т. д. № 1132/2012 г. дружеството е обявено в несъстоятелност. Съдът е съобразил действието на решението за обявяване на длъжника в несъстоятелност. Посочил е, че обявяването на лицензианта в несъстоятелност представлява основание за прекратяване на лицензията по чл. 55, ал. 1, т. 4 ЗЕ, като инициативата за прекратяването на лицензията може да бъде както на лицензианта, така и на администрацията. Решаващите мотиви на съда са за противоречащо на материалния закон и на целта на закона издаване на АУПДВ от КЕВР вместо решение за прекратяване на лицензията. Издаването на акта за установяване на публично вземане в тази хипотеза съдът е определил като противоречащо на забраната да се черпят права от собствено недобросъвестно поведение. Първоинстанционният съдебен акт е правилен.

Първостепенният съд не се е произнесъл plus petitum. С решението му е разрешен спора за съществуването на установените с обжалвания акт публични вземания и за законосъобразността на утежняващия административен акт. Пред съда не е отнесен спор по въпрос от компетентността на КЕВР по чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗЕ и такъв не е решен. В мотивите на съдебния акт е обсъдено осъществяването на прекратяващ за правата по лицензията юридически факт – обявяването на лицензианта в несъстоятелност /чл. 55, ал. 1, т. 4 ЗЕ/ само за целите на проверката за законосъобразност на акта по чл. 166, ал. 2 АПК.

Касаторът смесва начина на осъществяване на правоприложната дейност – при обвързана компетентност или оперативна самостоятелност с инициативата за започване на производството за издаване на индивидуален административен акт, като най-използваната форма на изпълнително-разпоредителна дейност. От обстоятелството, че и лицензиантът може да инициира производство за прекратяване на лицензията /чл. 70, ал. 2 от Наредба № 3 от 21.03.2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката/ не следва дискреция на Комисията при постановяването на решението. В хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЕ КЕВР няма право на преценка. С оперативна самостоятелност разполага в хипотезата на чл. 55, ал. 2 ЗЕ.

Правилен е изводът на административния съд за издаване на АУПДВ от КЕВР при превратно упражняване на властнически правомощия. Събирането на таксите по чл. 28 ЗЕ е за финансиране на дейността на комисията и на нейната администрация – вж. чл. 26, ал. 1 и чл. 27, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 28 ЗЕ. С арг. от чл. 29, ал. 3, т. 2 ЗЕ годишната лицензионна такса е за финансиране на разходите за регулаторната дейност по лицензията за съответната година. Структурата на годишната такса за лицензията по чл. 39, ал. 3 ЗЕ, определена с Тарифа за таксите, които се събират от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране по ЗЕ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГЕТИКАТА), включва проста компонента и 2 пропорционални компонента, които са функция на годишните приходи за съответната лицензионна дейност и стойността на инвестициите по условията на лицензията.

КЕВР е отчел отсъствието на лицензионна дейност, която да генерира приходи, както и на инвестиции по условията на лицензията и е определил годишната лицензионна такса в твърдия размер от 2 000 лева. Пропуск на администрацията е да възприеме основанието за липсата на търговска дейност – решението на окръжния съд по чл. 710 ТЗ, с което се постановява и прекратяване на дейността на предприятието /чл. 711, ал. 1, т. 1 ТЗ/. Лицензионната дейност е част от дейността на предприятието, доколкото само търговци могат да получат лицензия за дейности в енергетиката – чл. 40, ал. 1 ЗЕ.З и от края на 2013 г. „Полимери“ АД – в несъстоятелност не може да осъществява лицензионната дейност, т. е отсъства предмет на регулаторната дейност по лицензията, за която да се събира годишната лицензионна такса. По причини у Комисията лицензията е „преживяла“, вместо да се приеме решение за прекратяването ѝ на основание чл. 55, ал. 1, т. 4 ЗЕ в инициирано ex offitio административно производство. Неслучайно с чл. 29, ал. 5 ЗЕ е предвидено лицензионните такси да се определят в зависимост от вида на извършената лицензионна дейност. Основание на годишната лицензионна такса е не простото своене на лицензия за дейности в енергетиката, а и извършването на лицензионна дейност.

Правилното решение следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното, Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 6438/07.11.2018 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. № 8151 по описа за 2018г. Решението не може да се обжалва.