№ 1051

[населено място], 01.04.2025г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на шести март две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: Р. Б. Ч. Анна Ненова

Татяна Костадинова

като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 2329 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 6816/15.08.2024г. на „И.-А“ ООД срещу решение № 115 от 20.06.2024г. по в. гр. д. № 179/2024г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 413 от 30.11.2023г. по гр. д. № 273/2023г. на Окръжен съд – Пазарджик, поправено с решение от 27.02.2024г., за осъждане на касатора да заплати на С. П. С. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД сумата от 34 323. 32 лева, със законната лихва за забава от датата на исковата молба (15.03.2021г.) до окончателното плащане.

Оплакванията на касатора са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Едностранно и категорично е заявено договорно отношение между страните, обективирано в договор от 10.10.2019г. и изменено в някои свои части на 21.10.2019г. Изпълнението на този договор от страна на касатора не е неотносимо, а е основание за извършените от ищцата плащания. От въззивния съд не е било съобразено, че показанията на свидетеля Т. и К. са противоречиви, както и че към 27.05.2020г. управителят на дружеството – изпълнител И. Ч. не е знаел за съставения акт за спиране на строителството, а след 05.05.2020г. не е имал достъп до обекта и преки впечатления от неговото състояние. В последствие е бил съставен друг акт за установяване на състоянието на строежа при спиране на строителството (Приложение № 10) от 23.08.2020г. Игнорирано е отразеното в протокола от 04.12.2019г., че е имало армировка от 2 021 кг, а в протокола от 10.01.2020г. - армировка от 1 711 кг. Не са били обсъдени доводите, наведени във въззивната жалба, относно доказаност на възражението за прихващане.

Касаторът иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, отменено и предявените искове – отхвърлени.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на делото процесуалноправен въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Формулираният въпрос е: „Съществува ли задължение за въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства и да изложи конкретни мотиви по всяко едно релевантно по спора доказателство, съдържащо се в кориците на делото?“

Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 125 от 15.02.2020г. по т. д. № 1204/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., в което на този въпрос е отговорено положително.

От насрещната страна С. П. С. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде то допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за строителство, съгласно който С. П. С. е възложила на „И.-А“ ООД изграждането на обект „Еднофамилна жилищна сграда и гараж в УПИ ХІV-631, кв. 11 по плана на [населено място], община Карлово“. Обектът е трябвало да бъде изграден съгласно одобрена строителна документация и разрешение за строеж № 174/21.11.2018г., допълнено със Заповед № 16/11.06.2019г. Общата цена за изграждане на обекта е била определена на 153 428. 40 лева с ДДС. Строителната площадка е била открита и строителна линия и ниво на строежа са били определени на 21.10.2019г. За изпълнените работи от страна на изпълнителя са били издадени седем фактури (за времето от 01.11.2019г. до 03.04.2020г.) на стойност 139 612. 80 лева с ДДС. Сумите по фактурите са били платени от С. П. С. изцяло. Издаването на фактурите и извършването на плащанията е било прието за установено въз основа на заключението на вещото лице икономист по изслушаната комплексна съдебно-техническа и икономическа експертиза. След издаване на фактурите на възложителя са били представени съставени от изпълнителя „И.-А“ ООД осем броя протоколи за извършени СМР, съответстващи на издадените фактури. Протоколите не са били подписвани от страните.

Въззивният съд е направил извод, че от С. П. С. са били платени посочени от „И.-А“ ООД като извършени строителни и монтажни работи, които в действителност не били изпълнявани на обекта или са били в завишени количества. Съображенията са били, че съгласно заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза между изпълнените и платени съгласно фактурите и протоколите работи е имало разлика от 34 323. 32 лева (вариант едно на допълнително заключение към комплексната експертиза, с направени уточнения от открито съдебно заседание на 30.10.2023г.). От вещото лице е бил направен сравнителен количествен анализ на изпълнените кофражни, армировъчни, бетонови и зидарски работи, както и на закупените материали, всичко по офертни цени на строителя. За сумата от 34 323. 32 лева от въззивния съд е било прието, че подлежи на връщане – тя е била стойност на заплатени от ищеца С. П. С., но неизвършени строителни и монтажни работи. Сумата е била получена без основание, независимо изпълнен ли е бил или не договорът между страните.

Заключението на вещото лице – строителен инженер е било основано на Акт за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството от 12.05.2020г. (Приложение № 10 към чл. 7, ал. 3, т. 10 от Наредба № 3 от 31.07.2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството), съставен на основание смяна на строителя по реда на ЗУТ. В акта са били описани изпълнените от „И.-А“ ООД строителни и монтажни работи по одобрен проект в съответното количество (изкоп машинен, изкоп ръчен, натоварване на земни маси, извозване, поставяне на полиетилен под основи, подложен бетон, кофраж, армировка, бетон, обратно засипване със земни маси, ръчно засипване, уплътняване, трошена каменна настилка, армирана бетонова настилка, тухлен зид, лепило, обшивка покрив с иглолистни дъски, дървена покривна конструкция), както и доставените материали, неупотребени в строежа (тухли и термоустойчиво лепило). Не е било констатирано отклонение на изпълнените СМР от одобрения проект. Това е било потвърдено и в следващ съставен акт за спиране на строителството от 23.08.2020г.

Въззивният съд е възприел констатациите в акта (а поради това и заключението на вещото лице) изцяло. Актът е бил подписан от възложителя, от осъществявалия строителен надзор на обекта по договор с възложителя инж. Т. К., но и от изпълнителя (чрез управителя И. Б. Ч.). Като свидетел по делото Т. К. е дал показания, че е изготвил акта, като са били записани извършените работи по количество и видове. Свидетелствал е също, че на замерванията е присъствал техническият ръководител Н. Т. (служител на касатора – ответник). По делото като свидетел Н. Т. е отрекъл да е участвал в измервания, но е потвърдил останалите обстоятелства по съставяне на документа, без констатациите в акта от 12.05.2020г. да са били оборени. В този смисъл показания е дал и И. М., работил на обекта като общ работник.

Поради тези показания на свидетелите и изявленията на самия изпълнител по акта от 12.05.2020г., за неоснователно е било прието възражението на „И.-А“ ООД, че документът е бил антидатиран.

За неоснователно е било прието също възражението, че количеството арматура, вложено в обекта, следва да е в размер на 11 036 кг. Фактурите за закупена арматурна заготовка са били от дата 06.11.2019г., т. е. след актуване с издадения от ответника протокол от 30.10.2019г., което е сочело, че арматурата не е била предназначена за обекта по делото. Освен това фактът, че арматурна заготовка е закупена, не води задължително до извод, че точно това количество е вложено. Вещото лице в обясненията си е заявило, че се касае за скрити работи и не може да направи извод дали действително вложеното количество арматура е твърдяното от ответника 11 036 кг.

За неоснователно е било прието също възражението на ответника за прихващане със сумата от 7 480. 94 лева с ДДС, равностойност на актувани в протокол от 30.04.2020г. непредвидени СМР по количествена сметка. Според въззивния съд вещото лице е установило, че такива работи в голямата си част реално не са извършени, а извършените (на стойност 1 552. 48 лева) са заплатени, доколкото са част от общо фактурираните и заплатени от ищцата повече СМР.

С оглед тези изложени обстоятелства, поставеният от касатора процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да мотивира решението си, като обсъди събраните доказателства, отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно заявеното в касационната жалба това установено от процесуалния закон задължение на въззивния съд не е била изпълнено.

Не е налице поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и от практиката на Върховния касационен съд.

Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, за което самият касатор е посочил съдебно решение. Въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали чрез препращане към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, противно на оплакванията в касационната жалба, посочените от касатора доказателства не са останали необсъдени от въззивния съд. Съобразен е сключеният между страните договор от 10.10.2019г., както и обстоятелството, че плащанията от ищцата (общо 139 612. 80 лева) са били във връзка с този договор, въз основа на издадените от касатора – изпълнител фактури. От въззивния съд не е било обсъждано отклонение на изпълнените строителни и монтажни работи от одобрения проект (каквото не е и имало), както и изобщо договорно неизпълнение от страна на касатора - изпълнител, но това е, тъй като твърденията на ищцата по делото не са били в този смисъл. Тя е изложила твърдения за несъответствие на действително изпълнените строителни и монтажни работи по вид и количество с платеното от нея съгласно издадените от касатора за времето от 01.11.2019г. до 03.04.2020г. фактури ведно със съставени протоколи за изпълнени работи. Т.е. твърденията са били за надплащане. Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите инж. Т. К., осъществявал технически надзор, както и показанията на техническия ръководител на строежа Н. Т.. Възприето е било, че в съществените си части тези показания не са били противоречиви. Първият съставен акт за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството е бил подписан от касатора - изпълнител (чрез управителя И. Б. Ч.) и при удостоверената в акта дата на съставяне от самата страна (12.05.2020г.), възражението за антидатиране на документа е било прието от въззивния съд за неоснователно. В този смисъл е било отговорено и на възражението, че за съставянето на акта от 12.05.2020г. управителят не е знаел. Същевременно последващо съставеният акт от 23.08.2020г. не е съдържал различни констатации. Отговорено е било на възраженията на касатора относно реално вложените количества арматура, както и на възражението за прихващане (заявените за прихващане насрещни вземания), в която връзка са били обсъдени и посочените и събрани доказателства.

Правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд не може да бъде обсъждана във фазата по допускане на касационно обжалване. Достатъчно е, че е изпълнено изискването въззивното решение да бъде мотивирано, в каквато връзка е и формулираният от касатора въпрос.

По изложените съображения решението на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната част не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

С подадения отговор на касационната жалба С. П. С. е поискала присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение. Установява разноски от 2 000 лева съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 09.10.2024г., сключен с адвокат И. К.. За разноските е удостоверено, че са платени в брой. С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК, тези разноски следва да бъдат присъдени изцяло.

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 115 от 20.06.2024г. по в. гр. д. № 179/2024г. на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната част.

ОСЪЖДА „И.-А“ ООД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на С. П. С., с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], община Карлово, [улица], сумата от 2 000 лева (две хиляди лева) разноски в касационното производство за адвокат на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:1.

2.