Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 10130/23.12.2019 г. по регистъра на Апелативен съд – Пловдив, подадена от О. Л със седалище [населено място], представлявана от кмета В. Ч. С., чрез адвокат Р. В. Р., против решение № 179 от 07.11.2019 г. по гр. дело № 406/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, първи граждански състав.

Ответникът по касация – ПК „Победа“, представлявана от председателя С. Я., в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат К. В. Г., поддържа становище за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е постъпила от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, поради което съставът на ВКС /Върховен касационен съд/ намира, че е процесуално допустима.

Искането за допускане на касационен контрол е неоснователно поради следните съображения:

Предмет на касационната жалба е цитираното въззивно решение, с което е отменено частично решение № 113 от 25.01.2019 г., поправено с решение № 559/02.05.2019 г. и изменено в частта за разноските с определение № 867/02.05.2019 г. по гр. дело № 1453/2011 г. на Окръжен съд – Пловдив и е постановено друго, с което е уважен предявеният от Потребителна кооперация „Победа“ /ПК „Победа“/ против О. Л иск за прогласяване нищожността на договор от 09.11.2005 г., по силата на който О. Л е предоставила на Горовладелска потребителна кооперация „С. Б“ право на ползване върху 3 429, 681 дка земи от горски фонд за срок от три години, поради неспазване на процедурата по чл. 39, ал. 1 ЗОС, изискваща провеждане на търг или конкурс.

За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е приел за установено по делото, че между О. Л и Горовладелска потребителна кооперация „С. Б“ е сключен договор от 09.11.2005 г., по силата на който О. Л е предоставила на насрещната потребителна кооперация право на ползване върху 3 429, 681 дка идеални части и земи от горския фонд в землището на [населено място], възстановени с решение № 250 на Поземлена комисия – [населено място], за срок от три години срещу заплащане на цена, чийто размер се формира от общия годишен доход на ползвателя от ползването на дървесината и други ползвания, предмет на договора, след приемане на направени конкретно посочени по вид разходи, платима за всяка стопанска година. Договорът е сключен в изпълнение на решение № 89 на Общински съвет – [населено място], обективирано в протокол № 13 от 02.09.2004 г. Съобразявайки разпоредбите на чл. 39, ал. 1, 2 и 6 от ЗОС (ЗАКОН ЗА ОБЩИНСКАТА СОБСТВЕНОСТ) /ЗОС/, Апелативен съд – Пловдив е посочил, че възмездно право на ползване върху имоти – частна общинска собственост се учредява след решение на общинския съвет от кмета на общината чрез публичен търг или публично оповестен конкурс за срок не по-дълъг от 10 г., освен когато в закон е предвидено нещо друго. Уточнил е, че право на ползване без провеждане на търг или конкурс може да се учреди единствено по отношение на лицата, които са определени със закон, съгласно чл. 39, ал. 3 ЗОС, както и при безвъзмездно учредяване на правото на ползване, какъвто не е настоящият случай. Като е взел предвид доводите на ответната община относно приложимостта на специалния ЗГ (ЗАКОН ЗА ГОРИТЕ) /ЗГ/, въззивният съд е изяснил, че предвиденият в разпоредбата на чл. 16, ал. 7 ЗГ отм. облекчен ред за възмездно учредяване на право на ползване върху гори и земи от общинския горски фонд без провеждане на търг или конкурс е приложим само за лицата, извършващи предвидените в чл. 16, ал. 5, т. 1-5 ЗГ отм. дейности, по смисъла на чл. 39, ал. 3 ЗОС. Доколкото ползвателят по процесния договор не е сред посочената категория лица, съдът е намерил специалния ред на ЗГ за неприложим по делото. Изтъкнал е, че в конкретния случай не биха могли да намерят приложение и разпоредбите на чл. 57 и сл. ЗГ отм. и чл. 80 и сл. ППЗГ, които уреждат условията и реда за предоставяне ползването на дървесина и възлагането на добива на дървесина от горите и земите от горския фонд като конкретни дейности по договори именно с такъв предмет. Сключеният на 09.11.2005 г. договор обаче не е с предмет извършване на дърводобив, а с предмет учредяване на възмездно вещно право на ползване върху имоти от горските територии, предназначени за дърводобив. При тези мотиви, въззивният съд е достигнал до решаващия си извод, че приложим по делото е общият ред за учредяване на право на ползване върху имоти и вещи – частна общинска собственост, уреден в чл. 39, ал. 1 ЗОС. Като е съобразил, че договорът от 09.11.2005 г. е сключен без търг или конкурс, съдът е счел същия за нищожен поради неспазване на императивната процедура по чл. 39, ал. 1 ЗОС – основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът твърди, че Пловдивски апелативен съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение от 12.07.2011 г. по т. д. № 458/2010 г. на ВКС, I ТО, решение от 30.09.2010 г. по гр. д. № 1803/2009 г. на ВКС, III ГО и др., която приема, че „правен интерес да иска прогласяване нищожност на една сделка има носителят на материалното право, нуждаещо се от защита или лицето, чието право е засегнато от действията на друго лице, като във всеки конкретен случай следва да се преценява правния му интерес и той никога не може да произтича от вероятната основателност на претенцията или от възможността в бъдеще да се придобият права“. Следващата част от изложението съдържа искане за допускане на въззивния акт до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, което според касатора произтича от неизпълненото от въззивен съд задължение за произнасяне в пределите на търсената от ищеца съдебна защита. Счита, че в случая въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск за прогласяване нищожност на процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД предвид твърденията на ищеца за нищожност на същия поради липса на съгласие за сключването му – основание по чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро ЗЗД. Поддържа, че ищецът не е страна по договора, както и че към момента на депозиране на исковата молба, срокът на договора бил изтекъл. При тези съображения касаторът твърди, че въззивното решение е недопустимо, а алтернативно – нищожно. В последната част на изложението са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1./ „Дали въведения от законодателя специален режим в чл. 57, ал. 6 ЗГ (ЗАКОН ЗА ГОРИТЕ) отм. за предоставяне право на ползване в размер до една трета от утвърденото годишно ползване на дървесината за добив от дърводобивни и дървопреработвателни предприятия, които са със седалище и адрес на управление на територията на съответното държавно горско стопанство или община и осъществяват дейността си на същата територия изключва приложението на общото правило на чл. 39, ал. 1 от ЗОС, регламентираща право на ползване върху имоти и вещи – частна общинска собственост, се учредява след решение на общинския съвет от кмета на общината чрез търг или конкурс“; 2./ „Дали нормата на чл. 57, ал. 6 ЗГ (ЗАКОН ЗА ГОРИТЕ) отм. за предоставяне право на ползване в размер до една трета от утвърденото годишно ползване на дървесината за добив от дърводобивни и дървопреработвателни предприятия, които са със седалище и адрес на управление на територията на съответното държавно горско стопанство или община и осъществяват дейността си на същата територия определя лицата по чл. 39, ал. 5 от ЗОС (ЗАКОН ЗА ОБЩИНСКАТА СОБСТВЕНОСТ), на които се предоставя право на ползване без търг или конкурс“.

На първо място, страната е заявила довод за процесуална недопустимост на въззивното решение, който съгласно разясненията на т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. В случая обаче касаторът не обосновава валиден довод, водещ до извод за вероятна недопустимост на съдебния акт. Твърденията си за процесуална недопустимост на иска, касаторът свързва с липсата на активна процесуална легитимация на ищеца, който не е страна по договора от 09.11.2005 г., чиято нищожност се иска в процеса, и не е посочил конкретни правни последици, които биха настъпили в правната му сфера при прогласяване нищожност на договора. Доводите не се подкрепят от съдържанието на исковата молба и събраните доказателства по делото. От обстоятелствената част и петитума на исковата молба следва категоричния извод, че искът е предявен от ПК „Победа“ в качеството на правоприемник на Горовладелска потребителна кооперация „С. Б“, което обстоятелство се удостоверява от приложена по делото справка от Агенция по вписванията /лист 18 от първоинстанционното дело/. Същевременно по делото е установено, че между същите страни е налице висящо гр. дело № 3083/2010 г. на Окръжен съд – Пловдив с предмет парични претенции, предявени от О. Л срещу ищцовата кооперация, именно с оглед договора от 09.11.2005 г. Следователно правният интерес от водене на делото е доказан и се основава на настъпилото частно правоприемство между потребителна кооперация „С. Б“ и ПК „Победа“, поради което твърдението за недопустимост на иска на посоченото основание е неоснователно. Следва също така да се отбележи, че поставеният от касатора материалноправен въпрос, касаещ правния интерес на ищеца от предявяване на иск за прогласяване нищожност на процесния договор, е ирелевантен предвид обстоятелството, че съдът разглежда служебно направените доводи за недопустимост на обжалваното решение, за което бяха изложени мотиви по – горе.

На следващо място, касаторът излага съображения за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне от въззивен съд по непредявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД.Оето на правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона, като тази дейност съдът упражнява единствено и само въз основа на заявеното в исковата молба – нейното основание и петитум. В конкретния случай, ищецът е определил рамките на произнасяне по спора, с който е сезиран съдът, като е изложил обстоятелства, свързани със сключване на процесния договор в нарушение на процедурата по чл. 39, ал. 1 ЗОС, а като конкретно нарушение е посочил сключване на договора без провеждане на търг или конкурс. С оглед на изложеното се налага извод, че правилно Апелативен съд – Пловдив е определил правната квалификация на иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД – нищожност поради противоречие със закона, което обосновава и извод за процесуална допустимост на обжалвания съдебен акт.

Неправилен е довода за липсата на правен интерес поради изтичане срока на действие на договора. Правният интерес е целта, с оглед на която се предявява иска. В случая интересът е обусловен от последиците на недействителността, които рефлектират върху отношенията на страните, свързани с размяната на престации, като изтичането на срока не засяга тези последици. Същите имат правно значение във връзка с правния спор между същите страни, между които е налице висящо гр. дело № 3083/2010 г. на Окръжен съд – Пловдив с предмет парични претенции, предявени от О. Л срещу ищцовата кооперация, именно с оглед договора от 09.11.2005 г.

Не е налице и очевидна неправилност на решението. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на въззивния акт са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на съдебния акт не са обосновани от жалбоподателя, а и не се констатират от настоящата инстанция. Доколкото жалбоподателят не е изложил аргументи за очевидна неправилност, различни от изложените обстоятелства за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които в своята съвкупност не покриват горепосоченото съдържание на основанието, не е налице предпоставка за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

За пълнота на изложените съображения, настоящата инстанция след служебна проверка на валидността и допустимостта на въззивното решение намира, че при постановяването му не са допуснати нарушения, които биха обусловили изводи за вероятна нищожност или недопустимост. Решението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на състава. Затова следва да се приеме, че е валиден съдебен акт. Решението е и процесуално допустимо, като е постановено при наличието и надлежното упражняване на право на иск, както и на правото на жалба. Затова следва да се приеме, че решението е процесуално допустим съдебен акт.

Първият формулиран от касатора въпрос не е поставен с оглед приетите от въззивен съд правни разрешения, във връзка с които следва да се селектира касационната жалба. Правният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да бъде изведен от изводите на състава, което страната не е направила, като е развила доводи, поддържани и пред предходната съдебна инстанция. В случая въззивният съд изрично е обсъдил доводите на страната относно приложимостта на разпоредбата на чл. 57 ЗГ отм. по делото, като е намерил същата за неприложима, доколкото процесният договор има за предмет учредяване на вещно право на ползване върху имоти от горски територии, предназначени за дърводобив, а не извършване на дърводобив и „предоставяне право на ползване в размер до една трета от утвърденото годишно ползване на дървесината за добив от дърводобивни и дървопреработвателни предприятия“. Съгласно пункт I от договора О. Л предоставя на Горовладелска потребителна кооперация „С. Б“ право на ползване върху 3 429, 681 дка идеални части и земи от горския фонд в землището на [населено място] и р. Батурица, включително стопанисване и управление на гората и добиване, преработване и разпореждане с добитата дървесина, както и извършване на мероприятия по възстановяване и рекултиране. Предвид уговореното между страните, въззивният съд е заключил, че чрез процесния договор общината е учредила в полза на ответната кооперация ограничено вещно право на ползване, като посочените възможности за добиване, преработване и разпореждане с добитата дървесина съставляват конкретни правомощия на ползвателя, включени в съдържанието на учреденото му ограничено вещно право на ползване. Цитираният въпрос изисква да се даде отговор относно обосноваността на приетия от състава извод, съгласно който приложим по делото е общият ред за учредяване на право на ползване върху имоти и вещи – частна общинска собственост, уреден в чл. 39, ал. 1 ЗОС. В т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г., ОСГКТК на ВКС с обвързващо задължително за съдилищата тълкуване е приело, че въпроси, които засягат обосноваността на изводите и правилността на въззивното решение /какъвто е и посочения въпрос/ са без правно значение за селектиране на касационната жалба, респективно не формират общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.З трябва да се приеме, че поставения от страната въпрос не е обуславящ и няма правно значение за селектиране на касационната жалба. С оглед изложеното, настоящата инстанция намира, че същият въпрос не може да обоснове общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване. Трябва да се отбележи, че страната не е мотивирала и допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чиято дефинитивност е разяснена с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, разрешенията, в която не са съобразени от страната при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а липсата им има за последица недопускане на касационно обжалване.

Вторият поставен въпрос също така не изпълнява изискванията за общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Дали нормата на чл. 57, ал. 6 ЗГ отм. определя лицата по чл. 39, ал. 5 ЗОС, на които се предоставя право на ползване без търг или конкурс е въпрос по съществото на спора. За да се даде отговор на този въпрос, следва да се направи преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните, да се анализират фактите и изведат правни изводи, съответно да се вземе отношение по правилността на въззивното решение, обосноваността на изводите, т. е. да се проведат процесуални действия, чието реализиране в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. По изложените във връзка с предходния въпрос съображения, третиращи характеристиките на общите предпоставки за допускане на касационен контрол, относими и към настоящия въпрос, следва да се приеме, че обсъжданият въпрос не формира общо основание, тъй като е ирелевантен за селектиране на касационната жалба. По разрешенията, релевантни за формулиране на общо основание, обосновани от състава, а именно затова, че ползвателят по процесния договор не е сред посочената категория лица, за които специалния ред на ЗГ е приложим, страната не е въвела предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.Нтелността на искането за допускане на касационно обжалване следва още от обстоятелството, че касаторът не е мотивирал поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от касатора разпоредби, когато съдържат правна уредба, която е непълна, неясна или противоречива.

При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.

По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 179 от 07.11.2019 г. по гр. дело № 406/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, първи граждански състав в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: