Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 вр. чл. 144, ал. 1 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ вр. чл. 4, ал. 1 и чл. 9б от ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) /ЗМД/.

Образувано е по касационната жалба на началника на отдел „Местни данъци и такси“ при община А., подадена чрез пълномощника му адв.. Г, против решение № 750/05.04.2018 г. на Административен съд – Варна, постановено по адм. д. № 1115/2017 г., с което е отменен Акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ № 115/01.03.2017 г., издаден от старши инспектор в отдел „Местни данъци и такси “ при О. А, потвърден с решение № Ж-19-1/27.03.2017 г. на заместник кмета на общината, изпълняващ функциите на ръководител на звеното за местни данъци и такси, в частта му относно установените задължения на В.В, осъществяващ дейност като ЕТ „В.В“, за 2017 г. за данък върху недвижимите имоти /ДНИ/ в размер на 6 792.47 лв. и такса битови отпадъци /ТБО/ в размер на 2 547.18 лв.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора решението е постановено в нарушение на чл. 5, ал. 6, т. 3 от Приложение № 2 от ЗМДТ, която е специална норма спрямо нормите на ЗУТ и ЗКИР, на които съдът се е позовал. На основание чл. 63, ал. 1 ЗМДТ законосъобразно с акта са установени задължения за такса за ползване на депо за битови отпадъци и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване. Претендира се отмяна на същото и присъждане на разноски.

Ответникът по касационната жалба - В.В, осъществяващ дейност като ЕТ „В.В“, оспорва същата по съображения, изложени от процесуалния му представител адв.. Б, и заявява искане за присъждане на разноски.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима.

Предмет на съдебен контрол в производството пред Варненския административен съд е бил АУЗД № 115/01.03.2017 г., издаден от старши инспектор в отдел „Местни данъци и такси “ при О. А, потвърден с решение № Ж-19-1/27.03.2017 г. на заместник кмета на общината, изпълняващ функциите на ръководител на звеното за местни данъци и такси, в частта му относно установените задължения на В.В, осъществяващ дейност като ЕТ „В.В“, за 2017 г. за ДНИ в размер на 7 772.19 лв. и ТБО в размер на 2 977.22 лв.

Първоинстанционният съд е приел, че оспорването на акта по съдебен ред е допустимо, актът е издаден от компетентен орган, не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Изложил е съображения за неговата материална незаконосъобразност в частта му, в която са установени задължения за ДНИ в размер на 6 792.47 лв. и ТБО в размер на 2 547.18 лв. за покритие над съществуваща торищна площадка и два броя краварника без оградни стени. Изложил е мотиви за това, че покритието не представлява сграда, а съоръжение, позовавайки се на събраните по делото доказателства и съдебно-техническата експертиза /СТЕ/. Според него същото не попада в понятието „навес без оградни стени“ по смисъла на чл. 5, ал. 6, т. 3 от Приложение № 2 от ЗМДТ и в понятието „навеси-селскостопански обекти“ по смисъла на чл. 6, ал. 1, т. 3, б. „б“ от Приложение № 2 от ЗМДТ, тъй като не отговаря на дефиницията по пар. 5, т. 39 ДР ЗУТ.

Така постановеното решение е валидно и допустимо и правилно.

Правилно административният съд е приел, че оспорването е допустимо, а оспореният АУЗД е валиден, издаден от компетентен орган, определен със заповед № 1011/30.12.2015 г. на кмета на общината съгласно чл. 4, ал. 4 вр. ал. 3 и чл. 9б ЗМДТ. Според чл. 4, ал. 5 ЗМДТ кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община - на териториален директор на Националната агенция за приходите. Във връзка с препращането в чл. 4, ал. 1 ЗМДТ към реда за установяване на задълженията за местни данъци и реда за обжалване на актовете за установяването им към този, регламентиран в ДОПК, изискването на чл. 107, ал. 4 ДОПК вр. чл. 144, ал. 1 ДОПК за задължително обжалване на акта пред ръководителя на звеното за местни приходи в общината като предпоставка за допустимост на съдебното му обжалване е спазен. Със заповед № 152/15.03.2017 г., приложена по делото, кметът на общината е възложил на заместник кмета да осъществява дейността на началник отдел „Местни данъци и такси“ до назначаването на титуляр на тази длъжност. На тази длъжност е назначена Ж.Д със заповед № 29/30.03.2017 г., съдържаща се в преписката. Решението на решаващия орган носи дата 27.03.2017 г.

Настоящият касационен състав намира за правилен изводът на първоинстанционният съд, че оспореният акт е издаден в противоречие с материално правната норма на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, според която с ДНИ се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти. Правилно е приел съдът, че тълкуването на нормите на ЗУТ и ЗКИР, към които има препращане в редица текстове на ЗМДТ, дава основание да се приеме, че в случая с АУЗД е установен ДНИ за обект, който не е сграда. В ЗМДТ липсва легална дефиниция на „сгради“ по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ. В разпоредбата на § 5, т. 29 от ДР на ЗУТ е дадено легално определение на понятието "жилищна сграда". От съдържанието на разпоредбата на чл. 181, ал. 2 ЗУТ се извлича описание за съществен белег на понятието "сграда", Според него след завършване на грубия строеж, установено с протокол на на общинската (районната) администрация възниква сградата като самостоятелен обект на прехвърлителна сделка. Последното налага извода, че понятието за "сграда" е свързано с понятието за "груб строеж", дефиниция за което се съдържа в нормата на § 5, т. 46 от ДР ЗУТ и тя е следната: "груб строеж" е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или с различна степен на изпълнени довършителните работи. Според легалните дефиниции, съдържащи се в пар. 1, т. 2 и т. 3 от ДР на Наредба № 3 от 28.04.2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри "Сграда" е сграда от основното застрояване, както и постройка от допълващото застрояване (спомагателни, стопански, обслужващи и второстепенни постройки); "Очертание на сграда" се определя от външните ограждащи стени на първия надземен или полуподземен етаж. Очертание на сграда е и ортогоналната проекция на външните стени на първия надземен етаж, ако наземният етаж не е ограден със стени.

Видно е, че изпълнението на ограждащи стени представлява съществена характеристика на сградата, т. е. при липсата на изпълнени ограждащи стени е невъзможно да има сграда, в какъвто смисъл е и СТЕ.

От представените по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице по назначената СТЕ се установява следното: Инвестиционните проекти и разрешението за строеж № 136/06.08.2012 г. са за строеж на покритие над съществуваща торищна площадка и два броя краварника. Според разрешението за строеж и удостоверението с № 29/29.05.2014 г. за въвеждане в експлоатация, издадени от главния архитект на община А., приложени по делото, строежът е пета категория съгласно чл. 37, ал. 1, т. 5, б. „б“ ЗУТ, а според цитирания законов текст такива строежи са производствени сгради, инсталации, съоръжения, прилежаща инфраструктура и други с капацитет до 50 работни места и съоръженията към тях. Същото представлява трикорабна изцяло стоманена конструкция с двускатен покрив. Имотът, в който е изграден навесът, е извън строителните граници на [населено място], съгласно одобрен регулационен план със Заповед № 1711/05.11.1987 г. на председателя на ОбНС – Варна. Според СТЕ строежът представлява съоръжение по смисъла на чл. 37, ал. 1, т. 5, б. „б“ ЗУТ, а не производствена сграда, тъй като в него не се осъществява производствена дейност, а изпълнението му е с екологична цел. Подробно в СТЕ е обяснено, че е изградено в изпълнение на Заповед № РД-930/25.10.2010 г. на министъра на околната среда и водите, издадена на основание чл. 151, ал. 2, т. 2, б. „ф“ от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ) и чл. 5, т. 1 и т. 2 от Наредба № 2/13.09.2007 г. за опазване на водите от замърсявания с нитрати от земеделски източници, и разработената в тази връзка програма. Към момента на издаване на оспорения акт това съоръжение е нанесено в Картата на възстановената собственост с пунктирни линии /знак за навес/ без обособен номер на сграда и без каквито и да било кадастрални данни. Обстоятелството, че се касае за съоръжение, а не за производствена сграда, е видно и от издадения за него технически паспорт с № 1/19.01.2018 г. Процесното покритие не може да се определи като сграда и поради факта, че за него не е определен идентификатор, а такъв се дава на всички сгради, тъй като идентификаторът е сред основните кадастрални данни за тези обекти, съгласно чл. 27, ал. 1, т. 2 ЗКИР.

Приложение № 2 към ЗМДТ регламентира нормите за данъчна оценка на недвижимите имоти. Чл. 4 от него регламентира формула за данъчната оценка на сгради или части от сгради, в която се включва базисна данъчна стойност. В чл. 5, ал. 6, т. 3 е определена базисна данъчна стойност за навеси без оградни стени като нежилищни обекти. Чл. 6, ал. 1 регламентира как се определя коефициентът за местоположение от формулата по чл. 4, включително производствените и селскостопанските. Според т. 3, б. „б“ на чл. 6 под селскостопански обекти се разбира - сгради за животновъдство и птицевъдство, сгради за растениевъдство, осеменителни станции, люпилни, фуражни и хранителни кухни, ветеринарни филтри, складове и навеси за съхранение на селскостопанска продукция, силози, екарисажи. Както е приел първоинстанционният съд, процесният навес не попада в определението за селскостопански обект, тъй като не служи за съхранение на селскостопанска продукция. Същият е изграден с екологична цел над съществуваща торищна площадка и два броя краварника. Според мотивите на оспореното решение той не попада и в определението за нежилищни обекти по смисъла на чл. 5, ал. 6, т. 3, тъй като няма самостоятелно функционално предназначение. Предназначението му е свързано с други съоръжения /торище и краварници/ и няма идентификатор по ЗКИР, поради което не е обект по определението на пар. 5, т. 39 ДР ЗУТ.

Касационна инстанция намира, че в приложение № 2 към ЗМДТ са регламентирани начини за определяне на данъчна оценка на различни обекти /жилищни и нежилищни/, но това не дава основание да се приеме, че всички тези обекти представляват сграда по смисъла на чл. 10, ал. 1 от същия закон. Поради това неоснователен е доводът на касатора, че нормите от приложението са специални по отношение нормите на ЗУТ и ЗКИР и следва да се вземат предвид при облагането с ДНИ.

Правилно административният съд е отменил оспорения акт в частта му, в която за съоръжението „покритие над съществуваща торищна площадка и два броя краварника“ е установено задължение за ТБО на основание чл. 63, ал. 1 ЗМДТ, а именно за такса за ползване на депо за битови отпадъци и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване.

Според чл. 71, т. 2 и т. 3 ЗМДТ такса за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване не се събира, когато услугата не се предоставя от общината, а за обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци, когато няма такива. В случая не е спорно, че има регионално депо за неопасни отпадъци за общините Варна, Аксаково и Б., експлоатацията на което е разрешено с Комплексно разрешително № 461-НО/2013 на изп. директор на Изпълнителна агенция по околна среда /л. 70 от делото/. Наличието на депо се установява и от представеното по делото Разрешение за ползване № СТ-05-1584 от 10.09.2013 г. на ДНСК, с което е разрешено ползването на депо за неопасни отпадъци в ПИ 039040, 025072 и съществуващ път ПИ 000211 в землището на [населено място], О. А Не е спорно, че услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване е предоставяна от общината през 2017 г. Представени са: договор за за зимно поддържане и почистване на общинската пътна и улична мрежа № 314/29.08.2016 г., сред които и общински път Куманово – граница на община А. и уличната мрежа в [населено място], Договор № 6/09.06.2013 г. за сметосъбиране и сметоизвозване на контейнерите и уличните кошчета в същото село, констативни протоколи и отчетите за свършената работа. Между страните не е налице спор и относно размера на ТБО.Аистративният акт именно поради това е потвърден частично по отношение останалите сгради. Съдът е отменил е същия само в частта му, в която е установено задължение за ТБО за съоръжението „покритие“ като е изложил мотиви, че то не представлява сграда. Този извод на съда е правилен, поради следното:

Съгласно чл. 63, ал. 1 ЗМДТ за имоти намиращи се извън районите, в които общината е организирала събиране и извозване на битови отпадъци, се събира такса за ползване на депо за битови отпадъци и/или за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване, а според чл. 64, ал. 1 от закона таксата се заплаща от лицата по чл. 11. Според чл. 11, ал. 1 ЗМДТ данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. Макар че в чл. 11 законодателят говори за недвижими имоти, разпоредбата безспорно е свързана с чл. 10, ал. 1 от същия закон, според която, както вече беше посочено, облагаемите недвижими имоти са само разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ (ЗАКОН ЗА УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА) и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Препращането към чл. 11 от закона в чл. 64, ал. 1 от същия налага извод, че данъчно задължени лица за ТБО са данъчно задължените лица за ДНИ, т. е. независимо от това, че покритието е недвижим имот по определението в чл. 110 от ЗС (ЗАКОН ЗА СОБСТВЕНОСТТА) „всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката“, за него не се дължи ТБО, както и ДНИ. ДНИ и ТБО за посочените два компонента в чл. чл. 63, ал. 1 ЗМДТ, са заплатени от данъчно задълженото лице за сградите, които навесът покрива. Противоречи на логиката на закона същите да се заплатят повторно и за него.

По така изложените съображения оспореното решение на Варненския административен съд като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила. На ответника по касация следва да се присъдят разноските за настоящата инстанция.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 750/05.04.2018 г. на Административен съд – Варна, постановено по адм. д. № 1115/2017 г.

ОСЪЖДА община А. да заплати на В.В, осъществяващ дейност като ЕТ „В.В“ – [населено място] разноски в размер на 600 лв. /шестстотин лева/. Решението не подлежи на обжалване.