Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 36825/8.04.2020 г., подадена от И. П. В. срещу решение № 1218 от 13.02.2020 г. по гр. д. № 17007/2018 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 356543 от 8.03.2018 г. по гр. д. № 17660/2016 г. на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Л. А. С. срещу И. П. В., че ищецът е собственик на движими вещи - дърводелски машини и инструменти, както следва: щрайхмус 62 см; банциг модел Д 800/8052; абрихт 42 см, модел Р. 400/0031; оверфреза модел Р. 101; лентов шлайф 1200 мм; лентов шлайф 3200 мм; разкрояващ циркуляр; верижна дълбачка модел М1/АИР 80В6УЗ, и на основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД И. П. В. е осъден да заплати на Л. А. С. сума в размер на 12 000 лв., представляваща стойността на гореописаните движими вещи, както и разноските в производството.

Въззивният съд е посочил в решението си, че съгласно чл. 108 ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без основание за това. За да се уважи искът, се изисква кумулативното доказване на следните предпоставки: ищецът да е собственик на вещта и вещта да се владее или държи от ответника без правно основание. Първото условие подлежи на доказване от ищеца, докато в тежест на ответника е да установи, че е налице основание да държи вещите.

Изложил е, че за доказване правото на собственост върху процесните вещи пред СРС са представени два писмени договора за покупко-продажба, сключени на 3.10.2009 г., и двустранно подписани протокол, като от тях се установява, че Л. А. С. е придобил в собственост от Е. Н. следните движими вещи: щраймус, банциг, абрихт, оверфреза, два броя лентов шлайф, разкрояващ циркуляр и верижна дълбачка. Съдът е приел, че собствеността на вещите е преминала в купувача от момента на сключването на договорите, предвид консенсуалния характер на сделката за покупко-продажба, без да е необходимо реално предаване на владението им.

Визирал е, че впоследствие - с договор от 4.10.2010 г., Л. С. е продал на третото за спора лице И. И. И. следните дърводелски машини: щрайхмус 62 см; абрихт 42 см, модел Р. 400/0031; банциг модел Д 800/8052; фреза модел Р. 101; Бор апарат - ръчна сглобка; лентов шлайф 1200 мм; лентов шлайф 3200 мм; верижна дълбачка модел М1/АИР 80В6УЗ; разкрояващ циркуляр и комплект фрезери 10 бр. В договора за продажба е вписано, че машините се намират в гаражно помещение в [населено място], [улица] (на адреса на ответника).

С нотариална покана от 28.12.2010 г., връчена на 4.01.2011 г., приобретателят на движимите вещи И. И. е поканил И. В. да му предаде доброволно описаните в договора за покупко-продажба 8 броя дърводелски машини, като му осигури достъп до помещенията, в които се съхраняват машините.

От протокол от 4.02.2011 г. подписан между Л. С. и купувача на машините И. И., се установява, че договорът за покупко-продажба от 4.10.2010 г. е прекратен, като купувачът е върнал на продавача платената сума по договора за продажба в размер на 8 000 лв., заедно с неустойка по него от 4 000 лв. Въззивният съд е посочил, че като последица от прекратяването на договора, собствеността върху вещите се е върнала в патримониума на продавача - ищец.

Въз основа на така изложеното, въззивният съд е заключил, че Л. С., чиято е доказателствената тежест в процеса, е установил, че е собственик на описаните в исковата молба движими вещи, поради което в установителната част искът по чл. 108 ЗС е основателен. В тази връзка е обсъдил доводите във въззивната жалба на И. В.. Посочил е, че за договора за покупка на спорните движими вещи (машини) не се изисква специална форма. Приел е, че писмените договори и протоколи, съобразени в съвкупност с гласните доказателства по делото, обосновават извод, че ищецът е станал собственик на процесните движими вещи. Намерил е за неоснователни възраженията, че договорите съставляват частни свидетелстващи документи, които нямат доказателствена стойност, и е изложил, че тези доказателства следва да се преценят в съвкупност е всички други, събрани по делото, като тяхната доказателствена стойност не е опровергана от ответника.

Въззивният съд е съобразил, че отхвърлянето на ревандикационната претенция в осъдителната й част (поради липсата на категорични доказателства, че вещите се намират във фактическата власт на И. В.), е довело до сбъдване на процесуалното условие за разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск за заплащане на сумата от 12 000 лв., представляваща равностойността на процесните движими вещи, която се претендира в случай, че същите не се намират в държане на ответника по исковата молба.

Относно евентуалния иск Софийски градски съд е изложил, че разпоредбата на чл. 57, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако вещта погине след покана за връщането й или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност, която се определя към момента на получаване на вещта. Посочил е, че хипотезата на чл. 57, ал. 2 ЗЗД е изведена самостоятелно в закона при уредбата на института за неоснователно обогатяване и е предпоставена от разпореждане с имущество на ищеца, което подлежи на връщане, като равностойността му се дължи в случаите, в които се установи, че е невъзможно реалното връщане на вещта. За да се приложи нормата, се изисква да не е налице друго основание вещта да се намира у ответника.

Съдът е изложил, че И. В. не е оспорвал в процеса, че поне до края на 2010 г. процесните машини са се намирали в негова фактическа власт, като този факт се подкрепя както от нотариалната покана, получена на 7.10.2010 г., отправена от И. В. до Л. С., така и от изслушаните пред първоинстанционния съд свидетели.

Относно нотариалната покана, съдът е приел, че тя съдържа признание на неблагоприятния за ответника по исковата молба факт, че дървообработващите машини, посочени в нея, са монтирани и се намират в негово държане (в неговия двор) към този момент, с цел осъществяване на съвместна дейност с ищеца по изграждане на подвижно цирково съоръжение. Посочил е, че по същество поканата съставлява писмен частен свидетелстващ документ, който служи за установяване на неизгодните за страната факти, съдържащи се в нея. Визирал е, че обстоятелството, че машините са били в държане на ответника преди и след 2010 г., се потвърждава и от показанията на разпитаните пред първата съдебна инстанция свидетели И. И. и В. В.. Споделил е становището на Софийски районен съд за некредитиране показанията на свидетеля Г. Ф. в частта, в която последният е заявил, че през м. октомври 2010 г. Л. С. прибрал „някакви големи машини“ от двора на И. В., като е счел тези показания за изолирани и не кореспондиращи си с останалия доказателствен материал, включително с посочената нотариална покана, изходяща от И. В., както и като е отчел, че този свидетел не разбира от машини, поради което и не знае с категоричност дали машините, които твърди да е видял, че се товарят от Л. С. от двора на И. В., са именно спорните такива.

Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че към 2010 г. И. В. е имал правно основание да държи процесните движими вещи (машини), предвид постигната между страните договореност, уредена по правилата на договора за гражданско дружество по ЗЗД - чл. 357 и сл. ЗЗД, свързана с изработването на подвижно цирково съоръжение за цирк „Клутски“. Приел е, че не се установява, обаче, ответникът да е имал такова правно основание към момента на завеждане на исковата молба - 2.04.2013 г. Посочил е, че договорните отношения между страните по делото, във връзка с които са били използвани машините, собственост на Л. С., са били прекратени към момента на подаване на исковата молба. С нотариална покана с peг. № 7563/28.12.2010 г., връчена на 4.01.2011 г. на И. В., както и с предявената искова молба, от която е получен препис на 27.06.2016 г., ответникът е бил уведомен, че следва да върне процесните движими вещи, поради което е отпаднало основанието, на което ги е държал. Визирал е, че доколкото в производството не е установено, че към момента на приключване на спора пред СРС и СГС спорните вещи съществуват и са във фактическата власт на ответника по исковете, но се установява, че са били в негово държане (поне до 2011 г.), в полза на ищеца е възникнало право да търси заплащане на паричния им еквивалент на основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД. Относно стойността на вещите, съдът е кредитирал заключението на съдебно-техническата експертиза, изслушана пред първоинстанционния съд, съгласно което общата средна пазарна стойност на всички машини възлиза на 25 749.98 лв. Предвид диспозитивното начало на гражданския процес, Софийски градски съд е намерил, че искът следва да бъде уважен за сумата от 12 000 лв.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, по които се е произнесъл Софийски градски съд в постановеното от него решение:

1. Допустимо ли е съдът да приеме, че ищецът е собственик на описаните по-горе движими вещи и да основе своите правни изводи, без да установи по несъмнен начин, че тези вещи са преминали в патримониума на ищеца по силата на представените по делото два договора за продажба на движими вещи;

2. Допустимо ли е съдът да приеме, че за да уважи иска по чл. 57, ал. 2 ЗЗД, е достатъчно само да кредитира показанията на част от разпитаните свидетели, без да бъде установено в хода на производството по делото, че описаните по-горе движими вещи са погинали или са били отчуждени от жалбоподателя след покана да бъдат върнати.

От Л. А. С. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В конкретния случай жалбоподателят, позовавайки се на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, не е посочил и представил съдебна практика, на която въззивното решение да противоречи; не е обосновал защо счита, че формулираните от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съобразно постановките на цитираното по-горе тълкувателно решение.

С поставените от него въпроси И. В. е изразил собственото си становище за недоказаност, а оттам – за неоснователност на предявените искове, като подробните му доводи в този смисъл подлежат на разглеждане едва след допускане на касационно обжалване.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответникът по касационната жалба има право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 1 500 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1218 от 13.02.2020 г. по гр. д. № 17007/2018 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА И. П. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 13 - адв. Д.К, да заплати на Л. А. С., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх. Б, ет. 4, ап. 15 – адв. Г. Ф., разноски пред ВКС в размер на 1 500 лв. (хиляда и петстотин лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.