Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.

С решението от 16.12.2019 год. по гр. д. № 607/2019 год. Ловешкият окръжен съд, определен съгласно чл. 23, ал. 3 ГПК като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 17.04.2019 год. по гр. д. № 6862/2018 год. на Плевенския районен съд. С него Т. И. И. от [населено място] е осъден на основание чл. 109 ЗС да преустанови действията си, с които пречи на А. Г. Г. да ползва жилището в [населено място], [улица], ап. 2 и гараж № 9 на същия адрес, посредством лишаването му от възможност да ползва асансьор, както и да управлява поставената бариера на входа на вътрешния за сградата двор /от [улица]/, от който е подходът за гаража, като му предаде програмирани чипове за ползване на асансьора и на бариерата.

В останалата отхвърлителна част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

Ответникът Т. И. И., чрез пълномощника му адв. Г. Г., обжалва въззивното решение с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК. Поддържа оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и иска отмяната му, като вместо това исковете по чл. 109 ЗС бъдат отхвърлени, ведно с произтичащите от това правни последици.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, позовавайки се на противоречие с цитираната и представена съдебна практика – т. 3 от ТР № 4 /2015 год. на ОСГК на ВКС, решение № 147 от 2.07.2012 год. по гр. д. № 947/2011 год. на ВКС, І г. о. и решение № 62 от 1.07.2015 год. по гр. д. № 339/2015 год. на ІІ г. о. при произнасянето по формулираните въпроси: „1. Представлява ли обща в сградата, етажна собственост, част асансьорната уредба, която е поставена в асансьорната клетка, при положение, че същата е закупена и поставена от трето лице, в настоящия случай дружеството „Илмар” ЕООД, което има учредено право на ползване на първия етаж на сградата. 2. Следва ли ответникът по иск по чл. 109 ЗС да е носител на конкретно вещно право, упражняването на което се сочи като въздействие, ограничаващо правото на собственост на ищеца, или ответник може да е всяко лице, което с действията си ограничава вещно право на ищеца. 3. Следва ли да отговаря ответник по иск по чл. 109 ЗС за действия на трети лица, на които от негова страна не са възложени извършването на определени действия, в настоящия случай поставената през 2008 год. бариера върху общински имот, след организирани действия на етажни собственици в три сгради, за да обслужва живущите в тези сгради.“

Касаторът се позовава и на очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение, обосновавайки допускане на касационното му обжалва в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба и ищец в производството – А. Г. Г., чрез пълномощника му адв. Р. М.- В., в представения писмен отговор оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване поради неотносимост на поставените въпроси към предмета на спора, респ. оспорва касационната жалба по същество като неоснователна. Претендира присъждане на направените разноски по делото, съгласно представения списък и договор за правна защита и съдействие.

Върховният касационен съд, в настоящият си състав, като обсъди доводите на страните въз основа данните по делото, намира следното:

Въззивният съд е приел в решението, че са налице предпоставките за основателност на предявения иск по чл. 109 ЗС - в случая са налице неоснователни действия от страна на ответника, изразяващи се в осуетяване ползването на общите части в сградата, етажна собственост, в която ищецът е собственик на апартамент и гараж. Ответникът е избран от общото събрание на етажните собственици за управител на ЕС, като няма данни да е избиран нов такъв след изтичане на мандата му, освен това, той е управител и на дружеството „Илмар” ЕООД, страна по договор за учредяване право на ползване на асансьорната шахта и абонатното помещение в сградата, както и по договор за сервизно обслужване на асансьора. Същият осъществява организацията по управлението на етажната собственост, ползването на общите части в сградата, вкл. и относно асансьора, абонатното помещение, бариерата за достъп до двора, поради което и същият е пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове. Неговото съдействие е необходимо за снабдяване с чипове за ползване на асансьора и бариерата в двора за достъп до гаражите, като въз основа на събраните доказателства е установено, че невъзможността на ищеца да ползва асансьора и бариерата се дължи на действията на ответника, изразяващи се в отказ да го снабди с нови, препрограмирани чипове поради неплащане на разноските по поддържането на общите части. Съдът приел, че наличието на облигационни претенции не обосновава правомерността на действията на ответника, които представляват неоснователно ограничаване правото на собственост на ищеца, както и ирелевантно обстоятелство е собствеността върху асансьора в сградата, който представлява обща част с оглед предназначението му да предоставя достъп на собствениците до обектите в жилищните етажи на сградата /съгласно взетото на 6.12.2006 год. решение от общото събрание/.

Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване поради липса на релевираните от касатора основания за това, поради следните съображения: Въпросът относно статута на съществуващия в сградата асансьор е фактически такъв, подлежащ на установяване въз основа на събраните доказателства. Същите, вкл. и обясненията на ответника, сега касатор, установяват наличието на асансьор за достъп до жилищните етажи в сградата, чрез система за контрол на този достъп - с чип, срещу съответно заплащане по определен ред от обитателите, съгласно решението на общото събрание от 2006 год. Установено е, че асансьорът работи и по настоящем, но притежаваният от ищеца чип не действа след осъществен ремонт на съоръжението. Доводът на ответника срещу извода на съда относно статута на съоръжението като обща част в сградата представлява оплакване за неправилност на същия, но не и правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който да обоснове допускане на касационно обжалване. Освен това липсва и позоваване на някоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК.

Произнасянето по поставения въпрос за същността на неоснователното действие по смисъла на чл. 109 ЗС в контекста на пасивната легитимация по иска не противоречи както на представената от касатора съдебна практика, така и на създадената трайна такава по приложението на тази разпоредба. В нея е прието, че неоснователното въздействие или посегателство може да се изразява в действие или бездействие, които пречат на ищеца да упражнява неговото право на собственост, т. е. следва да е налице неправомерно въздействие върху имуществената сфера на ищеца, за да е адекватна и търсената с иска по чл. 109 ЗС защита срещу въздействия, надхвърлящи законните ограничения на собствеността. Именно такова неоснователно въздействие върху притежаваното от ищеца право на собственост върху два обекта в сградата, етажна собственост, е прието да е налице от въззивният съд, въз основа на събраните доказателства за неосигуряване от ответника на необходимите чипове за ползване на асансьора и бариерата в двора, поради което и по формулирания материалноправен въпрос не се констатира противоречие нито с т. 3 от ТР № 4/2015 год. на ОСГК на ВКС, нито с решението по гр. д. № 947/2011 год. І г. о. В него е прието, че с оглед абсолютния характер на вещното право, изискващо от всички правни субекти да се въздържат от действия, с които пречат на упражняването му, ответник по иска по чл. 109 ЗС може да бъде всяко лице, което извършва или поддържа неоснователно действие, представляващо пречка за упражняване правото на собственост, независимо дали е носител на конкретно вещно право, упражняването на което се сочи като ограничаващо въздействие. Отхвърлянето на иска по чл. 109 ЗС в цитираното решение на І г. о. е обосновано с липсата на неоснователни действия на ответника, а не с липса на право на защита по този ред срещу ответник, действал въз основа на възлагане по договор. В тази връзка липсва противоречие и с третия поставен в изложението въпрос, още повече, че въззивният съд е обосновал извода си за основателност на исковете по чл. 109 ЗС с установените въз основа на събраните доказателства факти за наличие на неоснователни действия на ответника, като избран управител на етажната собственост. Самият той в обясненията си не оспорва действията си по организация управлението на етажната собственост по всички въпроси, което съответства на това му качество. А качеството му на собственик, или управител, респ. пълномощник на собственика и представляващ дружеството „Илмар” ЕООД /с оглед различните данни за това в представените писмени доказателства/, което дружество е ползвател на асансьорната шахта и асансьора, а и купило това съоръжение съгласно представената фактура, е ирелевантно, тъй като не може да обоснове поддържаната теза за отговорността по предявените искове на това дружество. Произнасянето в обжалваното решение и по последния въпрос не противоречи на представеното решение по гр. д. № 339/2015 год. на ІІ г. о. на ВКС, напротив по делото е установено по несъмнен начин кое е действието, което пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху обектите в сградата и кой е техния автор, в какъвто смисъл е практиката. А недоволството на касатора от тези изводи и постигане на друг резултат не може да се осъществи посредством формулираните въпроси, които предпоставят обсъждане по същество на спора, което не е предмет на настоящето производство.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - изложените съображения за съобразяване на решението със съдебната практика и закона изключват извод за очевидна неправилност на същото.

Поради тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, а с оглед този изход касаторът следва да понесе направените от ответника в настоящето производство разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 500 лв., съгласно представените списък на разноските и договор за правна защита и съдействие.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 288 от 16.12.2019 год. по гр. д. № 607/2019 год. на Ловешкия окръжен съд по подадената от Т. И. И. от [населено място], чрез адвокат Г. Г. от ПлАК, касационна жалба.

Осъжда Т. И. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 5, ап. 7 да заплати на А. Г. Г. от [населено място], [улица], ап. 2 разноски за касационното производство в размер на 500 лв. /петстотин лева/.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: