Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. М. М., представляван от адв. Г. П., срещу решение № 207 от 08.10.2019г. по в. т.д. № 379/2019г. на Варненски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 31 от 07.03.2019г. по т. д. № 222/2018г. на Добрички окръжен съд е признато за установено, че касаторът дължи на „КАТИНА – СВГ” ЕООД сумата 27 234, 64 лева, представляваща главница по запис на заповед от 01.03.2017г. с падеж на предявяване, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 14.03.2018г. до окончателното изплащане на задължението, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 609 от 16.03.2018г., поправена с определение № 969/03.05.2018г. по ч. т.д. № 1075/2018г., и касаторът е осъден да заплати на „КАТИНА – СВГ” ЕООД сумата 3797, 04 лева, представляваща направените по делото разноски за първата и втората инстанция, както и сумата 1508, 35 лева, представляваща разноски в заповедното производство.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по направените пред първоинстанционния съд възражения, като не е коментирал признанието на ищеца, че между страните няма никакви каузални правоотношения, по повод на които е издаден процесният запис на заповед. Счита, че при безспорно установената липса на вземане, произтичащо от каузално правоотношение, на издателя на записа на заповед не може да се вмени плащане на менителничната сума. Поради това поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като сочи следните процесуалноправен и материалноправен въпроси:

1. Следва ли да се обсъдят всички доводи на страните и представените в тази насока доказателства? Касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на решение по гр. д. № 196/14г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 139 от 17.07.2019г. по гр. д. № 4375/2018г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 97 от 02.05.2019г. по гр. д. № 3457/2018г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 151 от 30.07.2019г. по гр. д. № 3044/2018г. на ВКС, ГК, III г. о.

2. Следва ли да има връзка между записа на заповед и каузалното правоотношение като причина за неговото издаване? Може ли издателят при заявена от поемателя липса на каузално правоотношение да откаже плащане? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 229 от 28.02.2003г. по гр. д. № 899/2000г. на ВКС, V г. о., решение № 615 от 20.08.2007г. по т. д. № 283/2007г. на ВКС, ТК, II т. о., решение от 07.07.2003г. по гр. д. № 132/2003г. на ВКС, V г. о., решение № 1 от 11.05.2006г. по т. д. № 530/2005г. на ВКС, ТК, и решение № 334 от 26.04.1985г. по гр. д. № 224/1985г.. Касаторът твърди още, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът „КАТИНА – СВГ” ЕООД, представляван от адв. В. С., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните, а във връзка с материалноправния въпрос сочи, че не е твърдял липса на каузално правоотношение, а е твърдял, че в исковата молба не е посочено такова и следователно не дължи да го доказва.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е съобразил, че в настоящия случай въведените от ответника възражения срещу издадения запис на заповед са общи възражения: за безпаричност на ценната книга, за липса на облигационни отношения между страните, които да бъдат обезпечавани с нея, и за унищожаемост на същата, поради подписването й при заплаха за здравето и живота на издателя. Приел е, че с оглед на това и съобразно приетото в т. 17 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС и трайно установената съдебна практика разрешение, на основание чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът дължи доказване на твърдените от него факти, а именно: наличието на редовен от външна страна запис на заповед, по който ищецът е поемател, с издател ответника С. М. М.. Посочил е, че само в случаите, когато длъжникът направи конкретни възражения срещу вземането, тогава поемателят по записа на заповед ще трябва да докаже фактите, от които вземането произтича, в противен случай, при общи възражения, каквито са процесните, съществуването на каузалното правоотношение не подлежи на изследване, тъй като издаденият редовен запис на заповед е основание и доказателство за съществуване на вземането. Приел е още, че в тежест на ответника е да установи, че подписването на ценната книга е извършено под въздействието на основателен страх от предстояща беда за страната, за имуществото й, за нейни близки или за тяхното имущество, който следва да е предизвикан от поемателя по записа или трето лице.

Въззивният съд е приел, че процесната ценна книга е съставена в предписаната от закона форма и съдържа всички съществени реквизити по чл. 535 ТЗ, като удостоверява поето задължение от ответника – издател за заплащане на определена сума – 27 234, 44лв. на посочено лице, с уговорен падеж - на предявяване и място на плащане. Посочил е, че записът на заповед е предявен на издателя за плащане на 14.12.2017г. с нотариална покана рег. №12992/11.12.2017г. на нотариус К. И., с район на действие района на РС - Варна. С оглед на това е достигнал до извод, че по делото е установена настъпилата изискуемост на вземането, за което е издаден процесният запис на заповед, поради което следва да се произнесе по наведеното твърдение за унищожаемост на същия като подписан поради заплашване.

За да се произнесе по това възражение, въззивният съд е обсъдил показанията на свидетеля С. Р. С., според които м. февруари или март 2017г., докато са подготвяли събиране на семействата, ответникът е получил обаждане по телефона и заради това е тръгнал към [населено място]. Говорил е по телефона и по време на пътуването, на което свидетелят е присъствал. Спрели пред някаква борса и ответникът влязъл вътре сам, като след половин час излязъл видимо много притеснен и уплашен. По – късно е разказал на свидетеля, че са го заплашвали и са го карали да подпише някакъв документ. Към момента на събитията свидетелят не е знаел кой търси ответника, за какво и какъв е документът, който е подписал, а е разбрал за какво става въпрос, когато са го уведомили за делото. Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява по несъмнен начин фактът на създаване на основателен страх у ответника за него или семейството му, предизвикан от поемателя по записа или трето лице, който страх е причина за подписване на процесния запис на заповед. Посочил е, че показанията на свидетеля не са конкретни и не могат да бъдат отнесени към документа, предмет на разглеждане в производството.

По тези съображения въззивният съд е достигал до извод, че доколкото представеният запис на заповед е редовен от външна страна, ищецът „Катина – СВГ“ ЕООД, [населено място] е титуляр на валидно и изискуемо вземане срещу ответника по издадения запис на заповед, поради което предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 538, ал. 1 ТЗ е основателен и като такъв следва да бъде уважен, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда – 14.03.2018г. до окончателното й изплащане.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и представените доказателства в тяхната съвкупност, е важен за изхода на делото, но по отношение на него не е налице сочената допълнителна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е постановил решението си след обсъждане на доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил въведения от него като ответник по предявения иск факт на липса на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед, който се признавал от ищеца. Това твърдение не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивния съд. Въззивният съд в мотивите си изрично е посочил, че ответникът е оспорил иска с твърдение за безпаричност на ценната книга, за липса на облигационни отношения между страните, които да бъдат обезпечавани с нея, и при така направените възражения е съобразил дадените в т. 17 от ТР №4 от 8 юни 2013г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения и практиката на ВКС. В мотивите на посоченото тълкувателно решение е прието, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането на ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. При въведено от ищеца с исковата молба по чл. 422 от ГПК твърдение, че вземането му по записа на заповед произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Кредиторът сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника, следва да се приложат общите правила за разпределение на доказателствената тежест. Съгласно решение № 15 от 16.06.2017г. по т. д. № 1484/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. и цитираната в него практика, общо оспорване от ответника по менителничния иск е налице, когато той не сочи конкретни факти за причината за издаване на записа на заповед, като: липса на каквото и да е каузално отношение с ищеца, във връзка с което да е издаден записа на заповед; посоченото в исковата молба от ищеца каузално правоотношение не съществува, без ответникът да сочи такова; записът на заповед е безпаричен, тъй като срещу обещаната с него парична сума ответникът не е получил насрещна престация от ищеца, и други. Следователно въззивният съд се е произнесъл по направеното от ответника възражение, противно на твърдението на касатора, като изводите му не са в отклонение от формираната постоянна практика на ВКС.

Вторият материалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, не съответства на мотивите на въззивния съд. Съдът не е излагал съображения, че не следва да има връзка между записа на заповед и каузалното правоотношение, което е причина за неговото издаване, и не е приел, че поемателят е заявил липса на такова каузално правоотношение. Поради това въпросът не се явява обуславящ решаващите мотиви на въззивния съд и изхода на делото и не осъществява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. От друга страна, произнасянето на въззивния съд е съобразено с твърденията и възраженията на страните и постоянната практика на ВКС по отношение на предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземане, произтичащо от запис на заповед.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационната инстанция. На ответника следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция в размер на 1010 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 207 от 08.10.2019г. по в. т.д. № 379/2019г. на Варненски апелативен съд.

ОСЪЖДА С. М. М., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], офис 304, адв. Г. П. да заплати на „КАТИНА – СВГ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет. 6, ап. 20, съд. адрес: [населено място], [улица], ет. 8, офис VIII-3, адв. В. С. сумата 1010 лева /хиляда и десет лева/ - разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: