Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Д. Д. М. и Ш. Ан М., граждани на Р. И, чрез адв. П.С. срещу решение №1976 от 31.07.2019г., постановено по в. т.д.№2237/2019г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено разпореждане №95 от 07.01.2019г. по ч. т.д.№585/2018г. по описа на Окръжен съд - Бургас. С първоинстанционното разпореждане е отхвърлена молбата на жалбоподателите на основание чл. 46 от Регламент №1215/2012г. на Е. П и на Съвета от 12.12.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела за отказ от изпълнение на съдебно решение на Център за парични искове при Окръжен съд Салфорд с номер на иска и референтен номер на съдебното решение B59YP545/2016г., с което е наредено Д. Д. М. и Ш. Ан М. да заплатят на „Б. П“ АД - Гърция, клон Лондон сума в общ размер от 70 065.14 евро, от която главница в размер на 69 951.16 евро с равностойност 51 787.46 британски паунди и такса за жалба на стойност 100 паунда.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно - постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което следва да се отмени изцяло. Касаторите поддържат, че въззивният съд е достигнал до неправилен извод, че не е налице нито едно от нарушенията, визирани в чл. 45, ал. 1 от Регламент №1215/2012 на ЕП и Съвета от 12.12.202г., като е игнорирал доводите за нарушения на правото им на защита в производството във Великобритания. Поддържат, че са потребители и по спорове, произтичщи от потребителски договор компетентен е съда по тяхно местоживеене, т. е. съда в Ирландия. Твърдят, че има постановено предходно решение със същия предмет и че не са били уведомени за образувано на 15.02.2016г. производство, поради което е нарушено правото им на защита.

Като основание за допускане на касационното обжалване са посочени чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, но са изложени твърдения за постановяване на решението в противоречие с практиката на СЕС и практиката на ВКС, т. е. поддържат се предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Касаторите твърдят, че съдът се е произнесъл по съществените процесуалноправни въпроси:

„1. След като подсъдността по местоживеенето на ответника е общо правило, а изключенията от това правило не могат да се тълкуват разширително и трябва да се прилагат стриктно както са формулирани, без да се разширяват по аналогия, то чл. 18, ал. 2 от Регламента изключва ли прилагането на чл. 7, ал. 5 от Регламента, когато потребителят е ответник, доколкото в чл. 18, ал. 1 от Регламента се дава възможност на потребителя като ищец да избере дали да предявява иск по седалище на клона, т. е. при съобразяване правилата на чл. 7, ал. 5 от Регламента или по своето местоживеене?;

2. След като е установено, че по спора молителите са ответници - потребители, допустимо ли е да се прилага специалната компетентност по Раздел 2, а не тази по Раздел 4? Има ли специална компетентност с приоритет по смисъла на Регламента?;

3. При липса на фактически констатации относно компетентността и нарушаване на правилата на Раздел 4, така както изисква чл. 45, т. 1, б. д и т. 2 или изобщо каквото и да било изрично признаване на компетентност въпреки правилата на чл. 17 във връзка с чл. 18, следва ли българският съд да приеме, че е налице спазване на проверката за компетентността от решаващия съд във Великобритания?“.

Поддържат, че поставените процесуалноправни въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №399/01.11.2017г., ч. гр. д.№4023/2017г. на III г. о., както и с практиката на СЕС - решение от 04.09.2019г. по дело С-347/18 и решение от 11.04.2019г. по дело С-464/18.

Ответникът „Б. П“ АД, Гърция, действаща чрез клон Лондон оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Производството е образувано по молба на Д. и Ш. М. от Р. И - длъжници по изпълнително дело №20187050400576 на ЧСИ И. Б., с искане по реда на чл. 46 от Регламент №1215/2012г. на Е. П и на Съвета от 12.12.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела за отказ от изпълнение на съдебно решение на Център за парични искове при Окръжен съд Салфорд с номер на иска и референтен номер на съдебното решение B59YP545/2016г.

За да потвърди първоинстанционното разпореждане, с което е отхвърлена молбата, въззивният съд приема, че не са налице основания за постановяване на отказ от изпълнение. Съдът констатира, че с разпореждане или заповед от общ характер, издадено от Център за парични искове при Окръжен съд Салфорд е наредено Д. и Ш. М. от Р. И да заплатят на Б. П АД главница в размер на 69 951.16 евро с равностойност 51 787.46 британски паунда и такса за жалба на стойност 100 паунда, като изрично е удостоверено, че съдебно решение влиза в сила срещу ответниците /молители в настоящото производство/, както и обстоятелството, че решението се издава без изслушване на страните, поради което същите имат право да поискат отмяна, изменение или отлагане по посочения ред. Решаващият съдебен състав констатира, че е представено удостоверение за съдебно решение по чл. 53 от Регламент (ЕС) 1215/2012, издадено от съда, постановил изпълняемия акт, в което са отразени датите, на които документът за образуване на производството и самото решение са връчени на ответниците. След анализ на доказателствата, вкл. нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека за обезпечаване на договора за кредит, въззивният съд стига до извод, че не са налице визираните в ал. 1 на чл. 45 от Регламент (ЕС) 1215/2012 основания за допускане на отказ от изпълнение, както следва: а) ако такова признаване явно противоречи на обществения ред в сезираната държава членка; б) когато съдебното решение е постановено в отсъствие на страната, ако на ответника не е връчен документът за образуване на производството или равностоен документ в достатъчен срок и по такъв начин, че да има възможност да организира защитата си, освен ако ответникът не е успял да предяви иск за оспорване на съдебното решение, когато е било възможно да стори това; в) ако съдебното решение противоречи на съдебно решение, постановено между същите страни в сезираната държава – членка; г) ако съдебното решение противоречи на по-ранно съдебно решение, постановено в друга държава – членка или в трета държава по същия предмет и между същите страни, при условие, че по – ранното съдебно решение отговаря на условията, необходими за признаването му от сезираната държава – членка; д) ако съдебното решение е в противоречие с раздели 3, 4, 5 или 6 от глава ІІ-ра. По отношение на наведените от молителите доводи във връзка с идентичността на лицето, подало молбата за образуване на изпълнителното дело и това, посочено в решението, както и местната подсъдност, съдът приема, че не попадат в нито една от посочените хипотези и не подлежат на контрол в настоящото производство. Позовава се на разпоредбата на чл. 52 от Регламент (ЕС) 1215/2012, която категорично забранява преразглеждане на решението по същество и в този смисъл неправилното заключение на националния съд /ако има такова/, включително и по въпроса за местната компетентност не представлява основание за приложение на съображението за обществен ред.

Като неоснователни са отхвърлени възраженията за нарушено право на защита на ответниците, като въззивният съд намира, че връчването на документ за образуване на делото и на решението е доказано с удостоверението по чл. 53 от регламента, а по отношение на компетентността на съда във Великобритания приема, че чл. 7, т. 5, предл. второ от регламента дава възможност по отношение на спорове, произтичащи от дейността на клон, агенция или друг вид представителство да бъде предявен иск срещу лице, което има местожителство в друга държава членка. С оглед обстоятелството, че кредитът е отпуснат на молителите от „Б. П“, клон Лондон, съдът стига до извод, че е допустимо искът да бъде предявен във Великобритания. За неоснователен е намерен и последният довод на молителите - че подлежащото на изпълнение решение противоречи на по-ранно съдебно решение, постановено по същия предмет между същите страни и от същия орган, тъй като няма данни представеното от молителите съдебно решение да е влязло в сила.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното

дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

По отношение на поставените от касаторите процесуалноправни въпроси относно компетентността на съда при спорове, произтичащи от потребителски договори, не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за изхода на спора, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. Така както са формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, въпросите инкорпорират твърденията на молителите, на които се основава искането им по чл. 46 от Регламент /ЕС/ №1215/2012г. на Е. П и на Съвета от 12.12.2012г. и по-специално, че имат качеството потребители. Въззивният съд не е изложил мотиви, че ответниците имат качеството потребители, нито е стигнал до извод, че компетентността по чл. 7, ал. 5 изключва компетентността на решаващия съд по спорове, произтичащи от потребителски договор по чл. 18, т. 2 от регламента. В този смисъл поставените въпроси не са обусловили решаващите изводи на съда.

Въззивният съд приема, че спорът произтича от договор за кредит, сключен във Великобритания, поради което и съдът по произход, постановил процесното решение, е компетентен съгласно регламента. Независимо от непрецизните мотиви относно приложението на чл. 7, т. 5 от регламента, вместо на приложимата разпоредба на чл. 7, т. 1, б.“а“ вр. б.“б“, пр. 2, съдът е стигнал до извод, че не са нарушени обществения ред и правото на защита на ответниците, респ. че не са налице основанията на чл. 45, т. 1, б.“а“ и б.“д“ от регламента. Твърдението на молителите, че процесното решение е постановено от международно некомпетентен съд, респ., че компетентността следва да се определя по раздел 4 от регламента, се основава на твърдението им, че имат качеството потребители и са по-слабата страна в правоотношението. Следва да се има предвид, че регламентът предвижда защита на по-слабата страна, като другата страна по потребителски договор може да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят /чл. 18 т. 2/, но тази специална компетентност е приложима само по отношение на изрично изброените в чл. 17, т. 1 потребителски договори, вкл. договор за заем, изплатим на вноски, или всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки, като няма спор, че недвижимите имоти не представляват стоки по смисъла на регламента.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1976 от 31.07.2019г. постановено по в. т.д.№2237/2019г. на Апелативен съд - София.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.