Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Адванс Ес Хикс” ЕООД, представлявано от адв. М. Х., срещу решение № 888 от 16.04.2019г. по в. т.д. № 90/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав, с което, след отмяна на решение № 52 от 27.06.2018г. по т. д. № 70/2017г. на Окръжен съд – Кюстендил, е отхвърлен предявеният от касатора против О. К иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за заплащане на сумата 120 000 лева, представляваща наемна цена за една година по договор за наем на земеделска земя от 06.06.2014г., сключен между страните по делото, поради отпаднало основание и касаторът е осъден да заплати на О. К сумата 2 400 лева, представляващи разноски във въззивното производство.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения във връзка с анализа и оценката на доказателствата, във връзка с разпределението на доказателствената тежест относно фактите, които ответникът е признал с отговора на исковата молба, както и във връзка с правните му изводи, налагащи изменение в доклада. Поддържа, че въззивното решение не съответства на изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като съдът не е отговорил на възраженията на ищеца. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Относно правното значение на признанието на факти и обстоятелства; обвързващата му сила по отношение на съда и неоттегляемостта на признанието на иска. Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 50 от 16.05.2014г. по гр. д. № 3612/2013г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 700 от 06.12.2010г. по гр. д. № 304/2010г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 111 от 24.10.2014г. по т. д. № 598/2012г. на ВКС, ГК, II т. о., решение № 43 от 04.06.2014г. по т. д. № 213/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 54 от 25.03.2014г. по гр. д. № 3066/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о.

2. Относно възможността на въззивния съд да извършва преразпределение на доказателствената тежест и задължението на въззивната инстанция при промяна в разпределението на доказателствената тежест да се произнесе с допълнителен доклад кои са подлежащите на доказване факти, в чия тежест е доказването им и кои факти се приемат за установени; относно възможността въззивната инстанция да прави нови фактически констатации, без да е събирала доказателства. Касаторът поддържа, че по въпроса въззивното решение е постановено в противоречие с ТР № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 418/2012г. по гр. д. № 383/2012г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 141 от 14.07.2016г. по гр. д. № 7446/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о.

3. Кои са подлежащите на доказване факти при иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД в хипотезата на договор за наем на земеделски земи? Касаторът твърди, че в противоречие с ППВС № 1/79г. въззивният съд е освободил ответника от задължение да докаже предаване на имота, предмет на договора за наем, приемайки, че такова не е необходимо, доколкото се касаело за земеделски земи, и игнорирайки признанието на ответника за непредаване на имотите.

О. [] оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като първият въпрос съдържа подвеждащо интерпретиране на фактите по делото, доколкото ответникът никога не е признавал факта на неизпълнение на договорното му задължение; по втория въпрос въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС; във връзка с третия въпрос не е налице неправилно разпределяне на доказателствената тежест, тъй като въззивният съд не е одвободил ответника от тежестта да докаже изправността по договора, а правилността на изводите на съда не може да бъде обсъждана в настоящото производство. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че основателността на предявения иск е предпоставена от установяване на следните обстоятелства: 1. ищецът да е изправна страна по договора, като в изпълнение на същия да е платил исковата сума; 2. виновно неизпълнение от страна на ответника, което да е съществено; 3. ищецът да е отправил писмено волеизявление за разваляне на договора, което изявление да е получено от ответника.

Приел е за безспорно обстоятелството, че страните са сключили процесния договор за наем на земеделски земи на посочената в него дата, както и че в изпълнение на същия ищецът „Адванс Ес Хикс” ЕООД е заплатил на О. К сумата от 120 000 лв., представляваща наемната цена за първата година от него. Приел е за безспорно между страните и това, че между страните не е подписан приемо-предавателен протокол за предаване на процесните имоти в държане на наемателя – ищецът „Адванс Ес Хикс” ЕООД. Счел е за спорен по делото въпроса предадени ли са изобщо имотите, могъл ли е наемателят и ползвал ли ги е реално, въпреки липсата на подписан приемо-предавателен протокол.

За да се произнесе по наведените в исковата молба твърдения от страна на ищеца за наличие на неизпълнение от страна на ответника за предаването на земеделските земи, въззивният съд е взел предвид, че с чл. 4, ал. 3 от договора страните са се договорили предаването на имотите и тяхното състояние да бъде удостоверено с двустранен протокол, който да бъде неразделна част от договора. Изложил е съображения, че въпреки това неподписването на протокол не може да доведе до извод за съществено неизпълнение на задълженията по договора за наем от страна на наемодателя, тъй като в случая се касае за земеделски земи, чието фактическо предаване реално не може да бъде осъществено. Счел е, че е достатъчно наемодателят да осигури спокойното и безпрепятствено ползване на обекта на договора, като липсата на опис, приемо-предавателен протокол или какъвто и да е друг писмен документ, който да удостоверява предаването в случая не води до извод за невъзможност за ползване на предоставените под наем имоти или за осуетяване на тяхното ползване. Посочил е, че когато предмет на договора е земеделска земя, фактическото предаване не е необходимо да е обективирано в нарочен акт, а е достатъчно да е проведена индивидуализация на земята с номер на имота, площ и граници, за да може наемателят безпрепятствено да установи фактическа власт върху нея и да я ползва. По тези съображения въззивният съд е намерил, че ищецът не е доказал да е бил лишен от държането на предоставените му под наем имоти или пък да е възпрепятстван за тяхното ползване от страна на ответника и поради това не може да се приеме, че ответникът е в неизпълнение на поетото от него задължение да предаде имотите на наемателя само поради липсата на подписан между страните приемо-предавателен протокол. Посочил е, че видно от писмените доказателства по делото, една година след сключването на процесния договор за наем, ищецът е изразил намерение да преотдаде процесните земеделски земи под наем на трети лица, както и да получи средства по европейски програми за финансиране, които обстоятелства според въззивния съд предполагат наемателят да упражнява фактическа власт върху имотите, т. е. да може да ги ползва по предназначение и съобразно договореното.

Въззивният съд е приел, че с оглед събраните по делото доказателства и последиците от разпределението на доказателствената тежест в процеса не може да се приеме, че неизпълнената част от задължението е значителна с оглед интересите на кредитора, за да се допусне разваляне на договора, по аргумент от разпоредбата на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД.

Посочил е, че независимо от изложеното, дори да се приеме, че в полза на ищеца е възникнало потестативното право да развали сключения с ответника договор за наем, то от данните по делото не се установява до ответника да е достигнало изявление за разваляне с предоставен подходящ срок за изпълнение и с предупреждение, че при изтичането на срока за изпълнение, договорът ще се счита за развален. В тази връзка е обсъдил събраните доказателства и е счел, че въз основа на тях не може да се приеме, че с приложеното по делото „уведомление“ с отбелязана дата 16.07.2015 г. е връчено именно изявление за разваляне на договора, доколкото на тази дата в ответната община е постъпило писмо с вх. № РД- 01-24-219/16.07.2015 г., изпратено от ищеца, с което уведомява общината, че пристъпва към поддържане и почистване на процесните земеделски земи.

На следващо място въззивният съд е приел, че дори са се счете за връчено уведомлението за разваляне на договора, ищецът по делото е дължал предоставянето в полза на наемодателя на подходящ срок за изпълнение, доколкото настоящият случай не попада в нито една от предвидените в чл. 87, ал. 2 от ЗЗД хипотези, при които договорът може да бъде развален и без да бъде даден срок за изпълнение.

По тези съображения въззивния съд е достигнал до извод, че не е налице съществено неизпълнение на ответника и не е възникнало право в полза на ищеца да развали договора, без да даде подходящ срок за изпълнение, което право при неговото упражняване да доведе до отпадане на валидно възникналата облигационна връзка между страните по наемното правоотношение. Приел е, че след като за страната не е възникнало правото да развали договора извънсъдебно, то за същата не е възникнало правото да развали договора и с предявяването на исковата молба поради липса на неизпълнение от страна на ответника-наемодател.

За пълнота на изложението въззивният съд е посочил, че с оглед характера на насрещните престации по договора за наем – за продължително изпълнение на наемодателя /предоставяне на ползването на вещта/ и за периодично изпълнение на наемателя /за заплащане на наемната цена/, развалянето на този договор има действие за в бъдеще и по аргумент от чл. 88 ЗЗД даденото от страните до момента не се връща обратно.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият процесуалноправен въпрос не осъществява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора за направено от ответника признание на факти – признание за липса на предаване на имотите, предмет на договора за наем, съобразно клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора за наем и за невъзможност да бъдат предадени за ползване именно описаните в договора имоти. Това твърдение не съответства на фактите по делото и на мотивите на въззивния съд. Ответникът е признал единствено, че не е съставен предвиденият в чл. 4, ал. 3 от договора протокол за предаване на имотите, но не е правил признание на твърдения от ищеца факт, че имотите не са предадени и че предаването им е невъзможно, а е оспорил тези твърдения, в какъвто смисъл са и мотивите на въззивния съд.

Вторият процесуалноправен въпрос в първата му част се отнася до задължението на въззивния съд при преценка за извършено от първата инстанция неправилно разпределение на доказтелствената тежест да даде на страните указания относно подлежащите на доказване факти. Този въпрос също не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съд. За да достигне до извода си за липса на съществено неизпълнение на договора от страна на ответника въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е съобразил предмета на договора за наем, с оглед на което е приел, че в договора е извършена индивидуализация на земята с номер на имота, площ и граници, за да може наемателят безпрепятствено да установи фактическа власт върху нея и да я ползва, поради което липсата на съставен протокол не препятства ползването на имотите от страна на ищеца. Съобразил е и представените писмени доказателства и е приел, че установените с тях обстоятелства предполагат ищецът да упражнява фактическа власт върху имотите, т. е. да ги ползва по предназначение съобразно договора. Следователно крайният извод на въззивния съд е обусловен не от промяна в разпределението на доказателствената тежест, а от направения от него анализ на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и приетите за установени въз основа на тях обстоятелства. Във втората му част въпросът се отнася до възможността на въззивния съд да достигне до различни изводи относно установените правнорелевантни факти. По този въпрос не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно т. 3 на ТР № 3 от 09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, поради което последният може да приеме, че първоинстанционният съд е счел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е счетен за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. Въззивният съд се е произнесъл по направените във въззивната жалба на ответника и в отговора на въззивната жалба доводи и оплаквания и след обсъждане на събраните по делото доказателства е формирал собствени правни изводи в съответствие с правомощията си и ограниченията по чл. 269, ал. 2 ГПК.

Третият материалноправен въпрос, отнасящ се до подлежащите на доказване факти при иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, по начина, по който е формулиран, предполага установяване на конкретните уговорки на договора за наем, предмет на делото, и поради това няма характера на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.Нтелен е и доводът за противоречие на въззивното решение с разясненията в ППВС № 1/79г.. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, като е отхвърлил предявения иск по чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД за връщане на заплатена по договора за наем наемна цена, приемайки въз основа на събраните по делото доказателства, че между страните е налице договор за наем и че не е налице съществено неизпълнение на договора от страна на ответника, даващо право на ищеца да го развали. Несъгласието на касатора с тези изводи на въззивния съд представлява оплакване за неправилност на решението, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационната инстанция. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 888 от 16.04.2019г. по в. т.д. № 90/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: