Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „А. Кн“ЕООД ЕИК[ЕИК] срещу решение №260114 от 08.12.2020 г., постановено от АС-Пловдив, ТО,Първи с-в по в. т.д. №605/2020 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 366 от 28.06.2019 г. на ОС-Пловдив, постановено по т. д. № 308/ 2017 г., с което е отхвърлен искът на касатора против [община],обл.Пазарджик БУЛСТАТ[ЕИК] за признаване за установено съществуването на вземане на „А. Кн“ЕООД в размер на 45400 лева въз основа на запис на заповед от 14.04.2011 г., издаден от „К. К ЕООД, ЕИК[ЕИК] и авалиран от [община], за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 11143/2016 г. по описа на РС-Пловдив., както и в частта за разноските.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон и необоснованост на обжалваното въззивно решение.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280 ал. 2, предл. трето ГПК.

Ответната, по касационната жалба, страна депозира писмен отговор със становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на КЖ.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и не са налице пречките по чл. 280 ал. 3 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, с което е счел за неоснователен иска на касатора против [община],обл.Пазарджик за признаване за установено съществуването на вземане на„А. Кн“ЕООД в размер на 45400 лева въз основа на запис на заповед от 14.04.2011 г., издаден от „К. К ЕООД, ЕИК[ЕИК] и авалиран от [община], въззивният съд се е позовавал на следното:

Със запис на заповед от 14.04.2011 година издателят „К. К“ ЕООД се е задължил да заплати на поемателя „А. Кн“ ЕООД, на дата 14.07.2015 година, сумата от 45400 лева. Безспорно е между страните, а и от съдържанието на записа на заповед е видно, че той е редовен от външна страна и отговаря на изискванията на чл. 535 от ТЗ.

Плащането по записа на заповед е обезпечено с менителнично поръчителство / авал/, съдържащо се върху самия запис на заповед. Посочено е, че за [община] кметът Е. А. Е., представляващ общината, гарантира като авалист изплащането на записа на заповед. Под авала има подпис и саморъчно изписване на имената на същото лице и е поставен печат на кмета на същата община.

От събраните пред първата инстанция доказателства: повторната съдебно почерковата експертиза, въз основа и на представените образци от подписа и почерка на Е., както и показанията на последната, разпитана в качеството на свидетел, е установено, че подписът и саморъчното изписване на имената са изпълнени от нея.

Ищецът не твърди и не установява по делото менителничното поръчителство да е поето след нарочно решение на Общинския съвет. От представеното по делото удостоверение изх. № 204/07.04.2017 година на Общинския съвет – Ракитово се установява, че последният не е вземал решение, с което да разрешава на кмета да подписва като авалист записи на заповед, издадени от „К. К“ ЕООД в полза на ищеца.

Въз основа на процесния запис на заповед и на менителничното поръчителство върху него са издадени заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 т. 9 от ГПК № 6496 от 11.08.2016 година и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 11143/2016 година на РС – Пловдив, с които е разпоредено „К. К“ ЕООД и [община] да заплатят солидарно на ищцовото дружество сумата по записа на заповед в размер на 45400 лева, както и разноски за заповедното производство.

Според въззивния съд, не съществува пречка ответникът в качеството си на авалист по записа на заповед да се позове на нищожността на авала като противоречащ на императивни законови разпоредби. По своята същност менителничното поръчителство представлява едностранна, абстрактна и формална сделка, с която авалистът се задължава да отговаря солидарно с издателя на записа на заповед по отношение на поемателя, която е самостоятелна, различна от сделката, сключена от издателя по записа на заповед и от обезпеченото с него каузално правоотношение. Вярно е, че съгласно разпоредбата на чл. 485 ал. 2 от ТЗ менителничният поръчител не може да противопостави на ищеца възраженията, които би могъл да му противопостави издателят на записа на заповед – както абсолютните възражения за недействителност на записа на заповед, с изключение на възражението за форма, така и неговите лични / относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. В случая, според съда, не става дума за възражения, касаещи вземането по записа на заповед, а за такива, отнасящи се до валидността на менителничното поръчителство като сделка със самостоятелен, неакцесорен характер. Това е така, доколкото е допустимо едновременното реализиране на вземането на кредитор, основано на абстрактната сделка – авала по записа на заповед и реализиране на вземането му по каузалното правоотношение, обезпечено с менителничния ефект. Съдът се е позовал и на практика на ВКС – решение № 230 от 11.08.2014 година по т. дело № 383/2012 година на ІІ т. о. С оглед на това е направен извод, че не може да се отрече правото на ответната община в качеството на авалист да се позове в производството по предявен срещу нея иск по чл. 422 от ГПК на липсата на валидно възникнало задължение по авала, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение. Това е самостоятелна възможност за защита срещу иска, различна от защитата, насочена към отричане съществуването на вземането на ищеца по записа на заповед, за изпълнението на което поръчителства авалистът.

С оглед изложеното е прието, че менителничното поръчителство е поето от Кмета на [община], без за това да има взето решение на Общинския съвет – Ракитово. Налице са били представителни функции на кмета на общината, включително в случаите когато общината е равнопоставен субект в търговските взаимоотношения – чл. 44 т. 15 от ЗМСМА. Доколкото обаче, според съда, кметът е орган на изпълнителната власт в общината / чл. 38 ал. 1 от ЗМСМА/, той действа в рамките на предоставените му от общинския съвет конкретни правомощия и в изпълнение на взетите от общинския съвет решения.

Сред посочените в чл. 21 от ЗМСМА правомощия на общинския съвет липсва такова за вземане на решение за авалиране на запис на заповед. Сред изрично предоставените на общинския съвет правомощията за вземане на решения, касаещи местното самоуправление, са тези за ползване на банкови кредити, за предоставяне на безлихвени заеми, както и решения за поемане на общински дълг чрез сключване на договори за заем или емитиране на общински ценни книжа и за издаване на общински гаранции при условия и по ред, определени със закон - чл. 21 ал. 1 т. 10 от ЗМСМА, за които общинският съвет трябва да гласува с квалифицирано мнозинство съгласно чл. 27, ал. 4 от ЗМСМА.

Според съда, специалният закон, който урежда поемането на задължения от общините, е Законът за общинския дълг. Чл. 39 и чл. 40 от Закона за общинския дълг уреждат по императивен начин поемането на общински гаранции. Според чл. 39 от ЗОД гарантиран от общината дълг са всички финансови задължения, за които с решение на общинския съвет са издадени гаранции от името и за сметка на общината. В чл. 40 ал. 1 от ЗОД, в редакцията преди изменението с ДВ бр. 15/2013 година, действала към датата на подписване на процесния авал, е посочено, че Общината може да гарантира дълг на търговски дружества само в случай, че общинското участие е над 50 на сто от капитала на дружеството, ако дългът е поет за финансиране на инвестиционни проекти от полза на местната общност и има предоставено обезпечение в полза на общината.

Следователно, според съда, липсва уредена в посочените закони възможност за поемане на менителнично поръчителство от страна на общината. Поемането на такова е нищожно поради противоречието му с разпоредбите на цитираните нормативни актове, които не допускат общината да авалира запис на заповед, издаден от търговско дружество без общинско участие, още по-малко без да е налице решение на Общинския съвет за поемане на такъв дълг. Следователно за Община – Ракитово не са се породили задължения от нищожната едностранна абстрактна сделка, каквато е менителничното поръчителство, подписано от кмета. Съдът е заключил, че в тази хипотеза, по аргумент от чл. 462 от ТЗ, поетото задължение е за лицето, подписало авала, а не за представлявания.

В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочат такива, които се свеждат до: приложението за настоящия спор на правилата на чл. 465 и чл. 485 ал. 2 ТЗ, ограничаващи възраженията на авалиста само до предвидените в тези разпоредби хипотези, за фактическия състав на отговорността на длъжника по иск по чл. 422 ал. 1 ГПК във връзка с чл. 417 т. 9 ГПК, за правоспособността на общините в сферата на гражданския оборот и за обема на представителната власт на кмета на община в сферата на тези отношения. Твърди се, че в обжалваното решение е даден отговор на първите два въпроса в противоречие с посочените от касатора решения по чл. 290 ГПК и на ТР №4/2013 на ОСГТК на ВКС-основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, а по третия - че се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.

Твърди се и очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280 ал. 2, предл. 3 от ГПК, изразяваща се в явна незаконосъобразност на изводите, като касаторът обосновава последната с противоречие на изводите на съда „с господстващото в теорията и практиката становище за универсалната и неограничена правоспобност на ЮЛ“.

Съгласно т. 1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес.

Формулираните от касатора въпроси са засегнати в мотивите на обжалваното решение, с оглед спазване на изискването за изчерпателност на същите при разглеждането от съда на всеки един от наведените доводи от страната и произнасяне по всяко оплакване във въззивната жалба. Не от техните отговори, обаче, е формулирана решаващата правораздавателна воля на съда-за абсолютната нищожност на поетите от кмета на ответната община задължения, независимо от основанието, на което са възникнали, с оглед противоречието с императивни правни норми в съответната приложима редакция / чл. 39 и чл. 40 от Закона за общинския дълг / ред. ДВ бр. 15/2013 г./ и чл. 21 ал. 1 т. 10 от ЗМСМА/, ограничаващи възможността за задължаването на общините само до конкретни, изчерпателно уредени от законодателя, хипотези, в които така поетото менителнично поръчителство не попада. Ето защо така формулираните от касатора въпроси не се явяват обуславящи изхода по конкретния правен спор.

Липсата на формулиран, обуславящ изхода на конкретния правен спор, въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.

Касаторът се позовава и на наличие на очевидна неправилност като основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280 ал. 2, предл. трето ГПК. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в цитираната законова разпоредба, е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е „очевиден“ подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и преценка на събраните по делото доказателства, на приетите за установени факти или тълкуване на закона.

В случая наличието на такъв недостатък, не се обосновава, доколкото касаторът се основава на неправилността на изводите на съда, с оглед на господстващото в теорията и практиката становище за универсалната и неограничена правоспобност на ЮЛ. Наличието на подобен недостатък не би могъл да се констатира само от съдържанието на обжалвания акт, а предполага навлизане по същество на спора-т. е. провеждане на касационно производство, което изключва да е налице очевидност на твърдяната неправилност.

С оглед изложеното липсва основание за допускане до касация и чл. 280 ал. 2 ГПК.

В полза на ответната страна не следва да се присъждат разноски пред настоящата инстанция, поради липса на установяването на такива.

Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т. о. на ТК счита, че не е налице основание за допускане до касация, поради което

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260114 от 08.12.2020 г., постановено от АС-Пловдив, ТО, Първи с-в по в. т.д. №605/2020 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.