Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса, [населено място] срещу решение № 12000 от 16.09.2020 г. по т. д. № 5214/2019 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Софийски градски съд, ТО, VI-12 състав решение № 1476 от 12.08.2019 г. по т. д. № 572/2018 г., с което предявените от М. Б. за А. Л „Н. К. Б. ЕАД (МБАЛ „НКБ“ ЕАД), [населено място] срещу НОЗК обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са уважени за: сумата 69 542 лв. извършена и отчетена дейност по КП за м. април 2015 г.; сумата 21 614. 40 лв. – неизплатената стойност в размер на медицински изделия /импланти/ вложени при изпълнение на извършена и отчетена дейност по КП, ведно със законната лихва за забава от 23.03.2018 г. до датата на окончателното изплащане на задълженията; сумата от 25 995. 84 лв. – мораторна лихва за забава върху главницата за периода от 01.06.2015г. до 22.03.2018 г.; сумата 16 177 лв. – неизплатената стойност на извършена и отчетена дейност по КП за м. декември 2015г., ведно със законната лихва за забава от 23.03.2018 г. до датата на окончателното изплащане на задълженията, сумата 8 750 лв. – неизплатената стойност на медицински изделия /импланти/, вложени при изпълнение на извършена и отчетена дейност по КП, ведно със законната лихва за забава върху главниците от 23.03.2018 г. до датата на окончателното изплащане на задълженията, както и сумата 5 409. 34 лв. – мораторна лихва за забава за периода от 01.02.2016 г. до 22.03.2018 г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Развива подробни съображения срещу направените в него изводи относно значението на установените лимити за заплащане на извършени медицински дейности, обхвата и същността на правото на здравноосигурените лица на достъп до медицинска помощ, правната природа на сключения на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО договор с НЗОК и правата и задълженията на страните по договора.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. „Дължи ли НЗОК заплащане за извършена медицинска дейност, която е извън договорената стойност по сключения индивидуален договор и неразделната част към него - приложение № 2; Следва ли въззивният съд да се съобрази безусловно с решение на Конституционния съд, с което е прието, че правата на гражданите по чл. 52 от КРБ не са неограничени и медицинската помощ, до която осигурените лица имат право на свободен достъп при условията на равнопоставеност, не е неограничена и се определя от държавата по вид, обхват и обем; 2. При гарантиране правата на здравноосигурените лица със заплащане от бюджета на НЗОК, при спазване на лимитите, дължи ли заплащане НОЗК за действително извършени и отчетени медицински дейности за процесния период, които надхвърлят договорените определени стойности в приложение № 2 към договорите, сключени между изпълнителите на болнична медицинска помощ и НОЗК; 3. Следва ли съдът при тълкуването на сключените между НЗОК и лечебното заведение договори за осъществяване и заплащане на медицинска дейност да съобрази характера им на база основните им белези, и следва ли да търси действителната воля на страните; 4. Следва ли въззивният съд да съобрази цялата относима материалноправна нормативна уредба и се произнесе по всички доводи и оплаквания във въззивната жалба, както и да съобрази всички представени по делото доказателства“.

По отношение на въпросите по т. 1 от изложението се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с решение № 2 от 22.07.2007 г. по Конституционно дело № 12 от 2006 г. по описа на КС на РБ, а за въпросите по т. 2 и т. 3 – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За четвъртия въпрос не е заявено конкретно основание за допускане на касационното обжалване. Изложени са единствено съображения за неправилност на изводите на въззивната инстанция.

Освен това, касаторът счита, че обжалваният акт е и очевидно неправилен и явно необоснован поради неправилно прилагане на относимата за случая нормативна уредба.

Ответникът по касация – М. Б. за А. Л „Н. К. Б. ЕАД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 16.02.2021 г. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

В обжалваното въззивно решение е прието за установено, че: Между страните, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО, е сключен индивидуален договор № 22-2473/25.02.2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, изменен с допълнителни споразумения към него, по който е налице надлежно изпълнение на задълженията на ищеца за предоставяне на медицинските услуги и медицински изделия, претендирани за заплащане по делото.

За да отговори на спорния по делото въпрос дали надлимитната стойност е дължима, решаващият състав е извършил задълбочен анализ на действалата през спорния период нормативна уредба, регулираща предоставяния на здравноосигурените лица пакет от медицински услуги – чл. 52 от Конституцията на РБ, ЗЗО, ПМС № 57/16.03.2015 г., с което е приета методиката за остойностяване и заплащане на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗЗО и Националния рамков договор за 2015 г. С оглед императивната правна регламентация на отношенията в здравеопазването, съдът е приел, че заложените в договорите между ищеца, като изпълнител на медицинска помощ по чл. 45 ЗЗО и РЗОК, ограничения в броя на изпълняваните от лечебното заведение дейности, противоречат на императивни правила на закона и на основни принципи на задължителното здравно осигуряване;

Уговарянето на такъв лимит на дейности и плащания от НЗОК влиза в пряко противоречие с установената в чл. 59, ал. 2 ЗЗО, вр. чл. 55, ал. 3 ЗЗО забрана в Националния рамков договор и договорите с изпълнители на медицинска помощ да бъдат предвиждани условия, възпрепятстващи свободния избор от осигурените лица на изпълнители на медицинска помощ, сключили договор с РЗОК;

Определянето на лимит на заплащаните от НЗОК дейности в сключените индивидуални договори с изпълнителите на медицинска помощ влиза в явно противоречие и със застъпените в чл. 5, т. 9 и т. 10 ЗЗО, чл. 4 ЗЗО, чл. 2 ЗЗ и чл. 52 от Конституцията на Р. Б принципи за закрила от държавата на здравето на нейните граждани, на опазването му като национален приоритет, на гарантиране на своевременна, достатъчна и качествена медицинска помощ за здравноосигурените лица в кръга на гарантирания от бюджета на НЗОК пакет от медицински дейности по чл. 45 ЗЗО; Недопустимо е, като противно на тези основни принципи на правовия ред в държавата, чрез използването на властническото положение на един държавен орган – НЗОК и районните му поделения, и в резултат на евентуалното му недобро функциониране – липса на правилно планиране на очакваните разходи, да бъдат ограничавани правата на гражданите, гарантирани им от закона, за достъп до своевременна и качествена медицинска помощ в лечебно заведение, избрано от тях; Противно на закона е и прехвърлянето на отговорността по здравно осигуряване и гарантиране на правото на своевременна и качествена медицинска помощ от държавата на частноправните субекти – изпълнители на медицинска помощ, защото ако се приеме, че са обвързани от определените от НЗОК лимити за дейността им, то от това следва, че тъй като не могат да откажат предоставянето на съвременно и качествено лечение на здравноосигурените лица заложено в ЗЗО и ЗЗ, те трябва да финансират тази медицинска помощ или да ги оставят да чакат при неясни последици за здравето им.

С оглед на това, решаващият състав е приел, че липсва основание за неплащане на дейностите по клинични пътеки, извършени и отчетени от изпълнителя над определените за съответния период лимитни стойности, поради което е преценил предявените искове за основателни и е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

На първо място, не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие на въззивното решение с приетото от Конституционния съд на РБ решение № 2 от 22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г. В това решение не се съдържа произнасяне по формулираните в изложението въпроси във връзка със задължението на НЗОК да заплати на изпълнителите на медицинска помощ извършените медицински дейности в обхвата на чл. 45 ЗЗО, надвишаващи лимитите по приложение № 2 към сключените на основание чл. 59 ЗЗО индивидуални договори. Предмет на цитираното решение е конституционосъобразността на Закона за бюджета на НЗОК за 2007 г. и поставените от касатора въпроси не са засегнати в него.

Касационно обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като обвързаните с него въпроси по т. 2 и т. 3 от изложението нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а целят проверка на правилността на решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано уважаването на предявените срещу касатора осъдителни искове. Независимо от това, дори въпросите да бъдат обобщени в съответствие с указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС като един общ въпрос – дължи ли НЗОК заплащане на стойността на т. нар. надлимитни дейности, по този въпрос вече е формирана практика на ВКС и тя е в смисъла, в който се е произнесъл въззивният съд. Практиката е обективирана в решение № 169 от 16.02.2021 г. по т. д. №1916/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., в което е прието, че: „Уговорената в индивидуалния договор с изпълнителя на медицинска помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, само ако е в рамките на лимитираните в приложение № 2 стойности, не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД, но тя няма за последица отказ от плащане на медицинската дейност и вложени медицински изделия, стига помощта да е в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности; В случай, че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител, тъй като здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и от свободен избор на изпълнител поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети; Предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл. 45 ЗЗО при превишение на месечния лимит; Уговорените в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ договор между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово-отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в Приложение № 2, и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец в Приложение № 2, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД като противоречащи на императивни правни норми в ЗЗО“. При наличие на практика на ВКС по релевантния за изхода на делото правен въпрос, която се възприема и от настоящия съдебен състав, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неприложимо.

Що се отнася до въпрос № 4, доколкото не е заявено конкретно основание за допускане на касационното обжалване, същият не подлежи на обсъждане.

На последно място, не е налице и бланкетно заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с оплакванията в касационната жалба и поддържаните пред първата и въззивната инстанция доводи, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“.

Поради всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Независимо от този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски не може да бъде уважено. Видно от представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 15.02.2021 г., страните са уговорили, че дължимото на процесуалния пълномощник на лечебното заведение адвокатско възнаграждение в размер на 4 340 лв. ще бъде заплатено „по сметка“. По делото обаче не са ангажирани доказателства за извършен банков превод, т. е. липсват доказателства за реално заплащане на възнаграждението, което, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, е основание за отказ да бъдат присъдени съдебни разноски за същото.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 12000 от 16.09.2020 г. по т. д. № 5214/2019 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: