Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 260060 от 26.02.2021 г. по в. гр. д. № 509/2020 г. на Софийския окръжен съд е потвърдено решение № 53/25.02.2020 г. по гр. д. № 402/2019 г. на РС-Ихтиман, с което са отхвърлени предявените от Р. И. С. против Г. И. Г. и В. И. Г. искове за установяване нищожността на договора, обективиран в нотариалния акт №. .... г. на нотариус Р. Г., рег.№ 485 в регистъра на НК, на следните евентуални основания: по чл. 26, ал. 2, предл. последно ЗЗД – като абсолютно симулативен; по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД – като сключен при липса на съгласие и по чл. 26, ал. 2, вр. чл. 17, ал. 1 ЗЗД – като прикриващ дарение /дадената от въззивния съд квалификация на два от исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД не е точна/ и е допусната делба на имота по нотариалния акт между съсобственици и при квоти: 4/6 за Г. И. Г. и В. И. Г.; 1/6 за Г. И. Г. и 1/6 за Р. И. С..

Въззивният съд е препратил към мотивите в решението на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК, като е изложил и свои мотиви, свързани с оплакванията във въззивната жалба.

Фактическата обстановка, установена от районния съд и възприета от въззивния, е следната:

С нотариален акт №. ... г. И. П. Г. е бил признат за собственик на дворно място с площ от 723 кв. м., съставляващо УПИ. ... от кв.....по плана на [населено място], кв.М., ведно с построената в него масивна двуетажна къща. И. Г. е починал на 22.02.2005 г. и е оставил за свои наследници съпругата си И. Г. и децата си Г. Г. и Р. С.. С нотариален акт „за продажба на недвижим имот срещу задължение за гледане“ №. ... г. И. Г. прехвърлила на сина си Г. Г., по време на брака му с В. Г., собствените си 4/6 ид. части от УПИ. ... и находящата се в него жилищна сграда. В нотариалния акт е уговорено, че продажната цена на имота е 12 850 лв., от които 2000 евро и 2500 лв. по банков път по сметка на прехвърлителката, а за остатъка купувачът се задължава да осигури пожизнено и безвъзмездно гледане и да осигури за своя сметка и организация при възникване на необходимост на всякакви медицински грижи и лечение, болнично и санаторно настаняване, както и да осигури условия за живот, каквито е имала и има в момента лично или чрез възлагане за негова сметка на други лица. От извлечението на банковата сметка на прехвърлителката се вижда, че на 24.07.2016 г. от В. Г. е преведена сумата 2500 лв., която впоследствие е изтеглена пак от В. Г.. На същата дата В. Г. първоначално е превела по сметка на прехвърлителката и сумата 2000 евро, а след това от нейната сметка е извършила превод на тази сума в полза на лицето С. П. К.. И. Г. е починала на 02.08.2018 г., като е оставила за свои наследници децата си Г. и Р.. Обсъдени са свидетелските показания за това какви грижи са полагани приживе за И. Г., както и показанията на нотариуса Р. Г., който е обяснил, че първоначално е бил изготвен нотариален акт за прехвърляне на процесния имот срещу задължение за издръжка и гледане, но при изповядване на сделката настъпили промени, тъй като прехвърлителката поискала да получи и парични суми, тъй като имала парични задължения, които трябва да погасява. Обсъдена е и съдебно-почерковата експертиза, която е установила автентичност на подписа на И. Г. в нотариалния акт. Обсъдено е и показанието на нотариуса, че поставянето на пръстов отпечатък от прехвърлителката се е наложило тъй като поради възрастта е било трудно да изпише имената си върху множеството документи.

При тези данни въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че не е доказано сделката по нотариалния акт от 2016 г. да е абсолютно или относително симулативна или да е нищожна поради липса на съгласие. Обстоятелството, че част от уговорената продажна цена в размер на 2500 лв. е била изтеглена от банковата сметка на прехвърлителката още в деня на постъпването, а друга част от нея в размер на 2000 евро е преведена същия ден в полза на трето лице, е ирелевантен за изхода на повдигнатия правен спор. От значение е единствено, че горните суми са постъпили по банковите сметки на прехвърлителката и че изтеглянето, респ. превеждането, е станало в съответствие с нейната воля, което не се оспорва от страните. Дали с тези фактически действия прехвърлителката е погасила свои задължения към трето лице, или е дарила сумите, или е предпочитала да разполага с пари в брой, е въпрос на свободно разпореждане със собственото имущество, поради което е без значение за решаващия извод, че уговореното плащане по договора е реално получено. Съдът е обсъдил посочената от въззивницата практика на ВКС - решение № 31 от 1.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1532/2017 г., II г. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., свързана с косвеното доказване, но е приел, че в процесния случай не е налице такава доказателствена съвкупност, която да наложи извод за липса на воля за извършване на процесната сделка. По настоящото дело не се установява връщане на заплатените суми в патримониума на купувачите, доколкото извършените фактически действия от името на ответницата Г. не са достатъчни да обосноват извод за юридическо разпореждане с процесните суми в полза на нея и съпруга, Няма и данни за изразено от продавачката съжаление за сключената сделка, нито желание да се освободи от последиците, Вместо това са налице доказателства, които пряко опровергават твърденията на въззивницата – това са показанията на св. Г., който сочи ясен и адекватен мисловен процес на прехвърлителката към момента на сключване на договора, както и за недвусмислено формулирана от нея воля, включително със специфични особености и детайлни изисквания, което изключва възможността да се е заблудила относно предприеманите действия или да е целяла различни правни последици. Дори размерът на цената и начинът на плащане да са симулативни, това не изключва валидност на външно изразената от страните воля относно вида на сключвания между тях договор и целените правни последици.

Прието е, че неоснователно жалбоподателката черпи аргументи в подкрепа на твърденията си за симулативност на договора от факта, че прехвърлителката си е запазила правото на ползване на първия етаж от жилищната сграда заедно с останалите съсобственици. Това е обичайна практика по този вид договори, особено сключвани между роднини. Още повече, че, доколкото става въпрос за различни по вид права, не би било коректно изявление по повод едното право да се счита направено и относно другото право.

Прието е, че в исковата молба и уточняващите молби не се сочи конкретна хипотеза на липса на съгласие, която би довела до нищожност на процесния договор по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД. Едва във въззивната жалба се излагат съображения, че в договора липсвала конкретно уговорена продажна цена, както и че прехвърлителката нямала воля да прехвърли всички притежавани от нея идеални части от имота, а също се оспорва връзката с извършен от ответника Г. ремонт. Дори тези доводи да се приемат за своевременно наведени, те са неоснователни. Невярно е твърдението, че в процесния договор нямало уговорена цена. Видно е, че срещу прехвърляне на правото на собственост е уговорена съвкупност от престации, които характеризират договора както като такъв за покупко - продажба, така и като договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане. Поради това и с оглед принципа на договорна свобода /чл. 9 от ЗЗД/, начинът на уговаряне на престациите, макар и странен, не опорочава волята на страните, нито сключения между тях договор. Нещо повече, в алеаторната му част е безпредметно въобще да се поставя въпроса за уговорена цена, тъй като престацията на приобретателя е натурална, а не парична, и освен това размерът не е предварително определен. В останалата си част доводът на жалбоподателката е неоснователен, доколкото страните изрично са уговорили цена на част от прехвърляното право на собственост в две различни валути.

Въззивният съд не е приел за основателно виждането на жалбоподателката, че според свидетелските показания на нотариуса действителното желание на праводателката е било не да прехвърли всички свои идеални части от имота, а да раздели собствеността върху имота между сина си и дъщеря си, като ищцата да ползва първия етаж от къщата. От показанията на този свидетел се установява нещо съвсем различно: негова, а не на прехвърлителката, е била инициативата да гарантира правото на ползване на останалите наследници - включително и на ищцата, но не еднолично, а заедно и с другите съсобственици на имота. Нещо повече – свидетелят изрично е посочил, че съгласно възприетата формулировка, първият етаж може да се ползва от всички, а не само от ищцата, независимо от запазеното право на прехвърлителката, с което последната се била съгласила. При тези данни категорично не може да се направи извод, че волята на прехвърлителката е била въззивницата да ползва първия етаж от къщата. Още по-малко тези показания могат да бъдат основа за извод, че волята на страните по сделката е била различна от изявената. Обсъдено е изричното показание на нотариуса, че лично е разяснил на прехвърлителката последиците от предприеманите от нея действия и че са обсъждани детайлите по тях. Съдът изложил и съображения, че правото на собственост и правото на ползване са различни вещни права, поради което запазването на правото на ползване върху имота в полза на едно или повече лица не може да бъде индиция за аналогични намерения на прехвърлителката по отношение на правото на собственост върху същия имот. Точно обратното, ако прехвърлителката не е осъзнавала, че отчуждава правото си на собственост, тя не би имала причина да си запазва изрично правото на ползване.

Посочено е също, че е без значение за валидността на сделката въпросът дали реално е правен ремонт на покрива на процесната сграда. Приети са за неоснователни и аргументите, че ответниците не били доказали погасяване на задължения на прехвърлителката към трето лице със сума, получена от нея по процесната сделка и физически изтеглена от ответницата В. Г.. Нотариусът изрично е посочил, че волята на прехвърлителката е било да получи парични суми, тъй като имала задължения, които да погасява. Освен това, с оглед останалите доказателства по делото, разпореждането на прехвърлителката с получените от нея суми по договора и мотивите за това са ирелевантни за изхода на повдигнатия правен спор.

Прието е за фактически вярно твърдението на въззивницата, че още в исковата молба е навела довод за нищожност на процесния договор на основание чл. 579 от ГПК, но тъй като липсва съответен петитум, липсва такъв иск и съдът не следва да постановява диспозитив по него. Доводът за нищожност на процесния договор на основание чл. 579 от ГПК е само едно от основанията, на които ищцата желае да не се зачетат правните му последици при допускане на делбата и определяне на квотите на съделителите. Районният съд не е изложил мотиви в тази насока, но постановеният от него съдебен акт е правилен като краен резултат, тъй като претендираната от жалбоподателката нищожност на това основание не е налице. Съгласно разпоредбата на чл. 576 от ГПК нотариалното действие е нищожно при наличие на редица хипотези, една от които е нарушение на чл. 579 от ГПК. Ищцата се позовава на две обстоятелства – неизписване на имената редом с полагане на подписа, и полагане на отпечатък от палец, без нотариусът да е направил надлежна бележка по повод невъзможността на лицето да изпише собственоръчно трите си имена. Въззивният съд е приел, че тези обстоятелства не водят до нищожност на договора. Позовал се е на решение № 60/19.05.2016 г. по гр. д. № 3569/2015 г. на ВКС, III г. о. и решение № 143 от 8.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 504/2011 г., IV г. о., според които нотариалните действия са формални, но не всяко погрешно или липсващо отбелязване на обстоятелствата при нотариалното удостоверяване води до неговата нищожност; когато индивидуализацията на лицата е постигната от цялостното съдържание и единство на акта, непълнота в отделни негови части - при изписване на пълното име, личните данни или единния граждански номер на участник в нотариалното производство, не води до нищожност на нотариалните действия. В настоящия случай е налице именно тази хипотеза - страните в нотариалното производство са били несъмнено индивидуализирани, а от заключението по СГЕ се установява, че подписът за прехвърлителката е положен лично от нея. Вярно е, че пръстовият отпечатък е положен, без нотариусът да е направил надлежна бележка за това. Според разпоредбите на чл. 579, ал. 2, вр. чл. 189 от ГПК обаче отпечатъкът от десния палец на лицето замества неговия подпис, а не изписването на имената му. Освен това необходимост от изрично отбелязване възниква не във връзка с невъзможността на лицето да се подпише, а при полагане на отпечатък от друг пръст вместо от десния палец, каквото обстоятелство в случая не се твърди. На трето място - полагането на пръстов отпечатък е опорочено, но не поради претендираната от жалбоподателката причина, а поради липсата на приподписване на документа от двама свидетели. Този факт, обаче, не води до нищожност на нотариалния акт. Отпечатъкът би заместил липсващ подпис, но в случая той не е необходим, тъй като е налице валиден подпис на прехвърлителката, удостоверяващ нейната воля. Поради това недостатъците на процедурата по подписване на нотариалния акт с пръстов отпечатък не се отразяват върху неговата валидност.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Р. И. С..

Жалбоподателката счита, че въззивният съд не е подложил на самостоятелна преценка доказателствата по делото и не е направил собствени изводи по фактите, поради което решението му е немотивирано. По отношение на твърденията за абсолютна симулация на договора: Налице били множество косвени доказателства, които трябвало да бъдат тълкувани съвкупно, а въззивният съд не сторил това. Мотивите на съда не били разграничени по отделните искове за нищожност. Според жалбоподателката фактът, че в деня на сделката по сметка на И. Г. са постъпили посочените в нотариалния акт суми от 2000 лв. и 2500 евро, и в същия ден първата сума е изтеглена обратно от вносителката В. Г., а за втората сума тя е наредила да се преведе по сметка на С. П. К., сочи на симулативност на сделката. Плащането на цената не е извършено по начина, указан в нотариалния акт, т. е. преведените суми не са останали в патримониума на праводателката на ответниците. На следващо място – въпреки дадените от районния съд указания, ответниците не доказали основанието за превод на сумата от 2500 евро в полза на трето лице, а въззивният съд неправилно приел, че това обстоятелство е без значение за изхода на правния спор. Липсата на реално плащане, обсъдена наред със запазеното право на ползване от прехвърлителката върху първия етаж заедно с останалите съсобственици, сочело, че волята на страните не е била да сключат договор за продажба на недвижим имот. По отношение на твърдението за липса на съгласие: В нотариалния акт липсвала конкретно уговорена продажна цена. С оглед обстоятелството, че алеаторната престация се характеризира с липса на точно определен обем на задълженията на правоприемника по сключената сделка, както и с оглед обстоятелството, че в договора изрично е предвидено тази престация да бъде извършена безвъзмездно, следва да се приеме, че страните не са постигнали съгласие за прехвърляне на правото на собственост по отношение на продадените от наследодателката идеални части за определена цена. Неправилно съдът приел, че уговорената продажна цена стояла извън алеаторната уговорка. След като няма плащане на продажна цена, а алеаторната уговорка е безвъзмездна, няма валидно сключена сделка със съгласие на страните. Неправилни били изводите на съда и относно правото на ползване. Волята на наследодателката, видно от показанията на нотариуса, била да запази собствеността си по отношение на първия етаж, затова на нея не е било необходимо да запазва правото си на ползване върху него, тъй като то се включвало в правото на собственост. Освен това, тъй като правото на ползване има личен характер и в нотариалния акт не е обективирана воля на наследодателката за запазването му в нейна полза, значи действителната воля не е била да прехвърли притежаваните от нея идеални части в полза на единия наследник. Неправилно съдът приел, че е без значение мотивът на наследодателката да прехвърли идеалните си части. Този мотив според ответниците е извършен от тях ремонт в къщата, като платените по договора суми са отишли за плащания по този ремонт, но тези твърдения не са доказани. По отношение на твърдението за относителна симулация: Съдът не разграничил мотивите си по отделните искове, не приложил законосъобразно процесуалните правила при обсъждане на доказателствата по делото. Неправилно съдът приел, че не е сезиран с жалба и в частта по иска с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН, който би следвало да се разгледа, в случай на уважаване на иска за разкриване на относителната симулация като прикритата сделка е дарение. Във връзка с мотивите по чл. 579 ГПК: Незаконосъобразен бил изводът на съда, че нотариалният акт е валиден, въпреки че наследодателката не е изписала трите си имена, а вместо това е положила отпечатък от палец, без нотариусът да отбележи причините за това. Съдът неправилно кредитирал заключението на съдебно-почерковата експертиза, доколкото при изготвянето не е представен годен сравнителен материал за изследването по отношение на положения подпис и пръстов отпечатък. Пръстовият отпечатък е положен върху пълномощно от 27.04.2016 г. и пръстов отпечатък от същата дата върху нотариалния акт, което води до извод за идентичност на двата отпечатъка, но не и за това, че са положени от наследодателката.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да обсъди всички доводи и възражения, направени във въззивната жалба;

2. Допуснато ли е в нарушение на съдопроизводствените правила от въззивната инстанция, в случай, че при постановяване на въззивното решение същата не е обсъдила всички наведени във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалния и материалния закон

3. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по изложените във въззивната жалба съображения, като обсъди направените в нея оплаквания на неправилност на първоинстанционното решение;

4. Обстоятелството, че един факт може да бъде отнесен като релевантен към повече от един иск, дава ли основание на въззивния съд да не обсъди самостоятелно спрямо всеки иск основанията за нищожност на процесния нотариален акт; Води ли обобщеното обсъждане на установените факти спрямо исковите претенции до липса на мотиви на съдебното решение; Задължен ли е въззивният съд да посочи кои обстоятелства кредитира като основание за отхвърляне на един от исковете и кои – като основание за отхвърляне на друг при потвърждаване на първоинстанционното решение;

5. Може ли съдът да обяви нищожността на нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане въз основа на верига от косвени доказателства, установяващи недействителността на сделката;

6. Може ли да се приеме, че е налице съвкупност от косвени доказателства, установяващи нищожността на сделката, при наличието на внесени и изтеглени суми от сметка на прехвърлителя от приобретателя в полза на трети лица; запазването на правото на ползване от прехвърлителя по отношение на сделката /съсобственик на процесния имот/, което не е подписало акта, липсата на проведено доказване от страна на ответниците по отношение авторството на оспорения договор и по отношение на основанието за извършени в полза на трети лица преводи;

7. При предявен иск за нищожност на договор за продажба като симулативен, прикриващ договор за дарение, следва ли въззивният съд, при наличие на изрично възражение, направено с въззивната жалба, да изследва мотивите за прехвърляне на имота от страна на праводателката по сделката, с оглед уговорката в договора за продажба безвъзмездна алеаторна престация;

8. Допуснато ли е нарушение на процесуалния закон, като съгласно чл. 172 ГПК съдът не е подложил на преценка качеството и заинтересоваността на свидетелите в производството;

9. При констатирано противоречие между фактическите твърдения на ответника, направени с отговора на исковата молба и последващо въведените такива от него в процеса /твърденията, че са погасени задължения на общия на страните наследодател, без обаче същите да бъдат конкретизирани по основание и размер/ и свидетелските показания на доведените от него свидетели, следва ли съдът да кредитира показанията, като приеме, че същите доказват направените от него възражения за неоснователност на предявените искове;

10. При липса на произнасяне от първоинстанционния съд по иск по чл. 30, ал. 1 ЗН, съединен с иск за нищожност поради относителна симулация на договор за продажба срещу задължение за издръжка и гледане, прикриващ дарение, предявен при условията на евентуалност, който е отхвърлен, може ли въззивният съд да остави без разглеждане искането за произнасяне по същия, обективирано във въззивната жалба;

11. При положение, че във въззивната жалба е инкорпорирано възражение относно непроизнасянето по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН, съединен с иск за нищожност на договора, следва ли съдът да остави същия без разглеждане, или следва да върне делото за допълване на решението, или да постанови акт по същество, с който да отхвърли същия, заедно със съединения с него иск.

По първите четири въпроса въззивното решение влизало в противоречие с ППВС № 7/65 г., ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на АСГТК на ВКС, решение № 22/02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на ВКС, I-во т. о; решение № 50/22.05.2019 г. по гр. д. № 1441/2018 г. на ВКС, I-во г. о.; решение № 42 от 10.06.2015 г. по гр. д. № 4492/2014 г. на ВКС, III-то г. о.; решение № 60/14.05.2019 г. по гр. д. № 2324/2018 г. на ВКС, IV-то г. о. и решение № 172/10.04.2017 г. по т. д. № 2312/2015 г. на ВКС, I-во т. о.; по пети, шести и седми въпрос – на решение № 72 от 25.06.2018 г. по гр. д. № 1934/2017 г. на ВКС, II-ро г. о. и решение № 31 от 01.03.2018 г. по гр. д. № 1532/2017 г. на ВКС, II-ро г. о.; по въпроси № 8 и № 9 – на решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV-то г. о., а по последните два въпроса – на т. 15 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Отделно от това жалбоподателката поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по тези въпроси, в случай, че те не противоречат на практиката на ВКС.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа по следните въпроси:

12. Длъжен ли е нотариусът да направи изрична бележка в нотариалния акт защо страна по сделката полага отпечатък вместо саморъчно да изпише трите си имена и липсата на такова отбелязване съставлява ли нарушение на разпоредбата на чл. 579, ал. 2, вр. чл. 189 ГПК, водещо до нищожност на нотариалния акт;

13. Допуснато ли е нарушение на разпоредбата на чл. 579, ал. 2, вр. чл. 189 ГПК, когато страна по сделката е положила подпис и отпечатък върху нотариалния акт, без да изпише саморъчно трите си имена и това нарушение води ли до нищожност на извършеното нотариално удостоверяване;

14. Следва ли въззивният съд да прогласи нищожността на нотариален акт, върху който праводателката по сделката е положила подпис и пръстов отпечатък, когато в хода на делото пред първоинстанционния и въззивния съд не са представени доказателства за неграмотност или недъгавост на страната, по отношение на която е приложена разпоредбата на чл. 579, ал. 2 ГПК;

15. Нищожно ли е по смисъла на чл. 576 ГПК нотариалното действие, когато прехвърлителката е могла да положи три имена и подпис, но е положила подпис и отпечатък;

16. Представлява ли индиция за нищожност на нотариалното действие обстоятелството, че прехвърлителят е положил подпис върху редица документи, приложени по нотариалното дело, в това число молба за сезиране на нотариус, декларации и др., но не е изписала името си върху нотариалния акт;

17. Счита ли се за доказана истинността /авторството/ на документ, когато в производството по чл. 103, ал. 1 ГПК единственият сравнителен материал, който е използван за изследването, е пълномощно от същата дата /27.04.2016 г./, удостоверено от същия нотариус, който е издал оспорения нотариален акт.

Ответниците Г. И. Г. и В. И. Г. оспорват касационната жалба. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане, а по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд, което е в обхвата на касационния контрол – чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Не са налице обаче основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първите три въпроса всъщност съдържат едно и също питане, свързано със за задълженията на въззивният съд да изложи собствени мотиви, като извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, доводи и възражения на страните. По тази група въпроси въззивното решение е в пълно съответствие с посочената практика на ВС и ВКС, като се отчете и разпоредбата на чл. 272 ГПК, на която въззивният съд се е позовал и която е приложил. Той е възприел изцяло както фактическите, така и правните изводи на първата инстанция, като в мотивите си подробно е обсъдил възраженията и доводите във въззивната жалба. Не е налице противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване по тези въпроси, като се съобрази и обстоятелството, че фактите по делото не са спорни, а се спори за правните изводи, които следват от тях, като въззивният съд е изложил достатъчно подробни и задълбочени свои правни изводи.

Въпрос № 4 е свързан с обстоятелството, че въззивният съд не е разграничил ясно мотивите си за отхвърляне на отделните искове за нищожност на оспорената сделка. По този въпрос въззивното решение не влиза в противоречие с нито едно от посочените от жалбоподателя решения, т. е. не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разглеждането на конкретното дело от ВКС няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По иска за разкриване на абсолютна симулация самата жалбоподателка, която е предявила този иск, не е обосновала причината, поради която страните по сделката ще поискат да я обективират в правния мир, без да желаят настъпването на правните последици, т. е. при запазване на собствеността на прехвърлителката. Обстоятелствата, с които жалбоподателката е обосновала абсолютната симулация, по никакъв начин не биха могли да доведат до извод за наличието, но съдът е бил длъжен да ги обсъди и ги е обсъдил. На следващо място – по въпроса за относителната симулация съдът е изложил мотиви за наличие на реална възмездност на прехвърлителната сделка, което изключва възможността тя да прикрива дарение. Съдът е приел, че срещу прехвърленото право на собственост върху 4/6 ид. части от процесния имот приобретателят по сделката Г. И. Г. е поел насрещни възмездни задължения за заплащане на продажна цена и за поемане на задължение за издръжка и гледане. Както договорът за продажба, така и договорът за прехвърляне на собственост срещу задължение за издръжка и гледане са възмездни. Като е приел, че оспорената сделка съчетава двата договора, съдът е изключил възможността да е налице относителна симулация, прикриваща договор за дарение. И на последно място – съдът е изложил и мотиви защо счита, че в случая не е налице нищожност поради липса на съгласие.

Въпроси № 5, 6 и 7 са за косвеното доказване. Обуславящ по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е само въпрос № 5, тъй като той е абстрактно формулиран и не е обвързан с конкретни факти и обстоятелства, които се поставят по настоящото дело. По тази група въпроси също не е налице противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с посочената практика на ВКС. Въззивният съд не е изключил възможността с косвени доказателства да се разкрива абсолютна или относителна симулация, а е отрекъл данните по делото, на които се позовава жалбоподателката, да обосновават такава симулация. Съдът е придал решаващо значение на обстоятелството, че уговорената в нотариалния акт цена реално е постъпила по сметките на прехвърлителката. Не следва да се забравя и това, че дори страните да не са желали реално извършване на покупко-продажба и само привидно да са извършили плащане по сметка на прехвърлителката, те са постигнали и друга уговорка, която не е отречена по никакъв начин, а именно за прехвърляне на собственост срещу задължение за издръжка и гледане. Този договор е възмезден, защото има две насрещни престации и при неизпълнението на която и да е от тях договорът би могъл да бъде развален. Обстоятелството, че в нотариалния акт е включен изразът, че приобретателят е длъжен да осигури пожизнено и „безвъзмездно гледане“ не означава, че договорът е безвъзмезден, т. е. че страните са желали нещо различно от изразеното. Срещу полаганите грижи приобретателят получава собственост и именно това подчертава изразът „безвъзмездно гледане“, т. е. за това гледане няма да се дължи допълнително заплащане на парични суми. Мотивите за сключване на тази сделка са извън нейния предмет и съответно – извън преценката за нищожност на предявените основания. И на последно място – прехвърлителката си е запазила право на ползване върху 4/6 ид. части от първия етаж, съответстващо на притежаваните от нея 4/6 от този етаж. Тя не би могла да запази право на ползване на останалите съсобственици, тъй като то им принадлежи по силата на притежаваната от тях към момента на сделката собственост върху 1/6 ид. част за всеки от тях. Затова от запазеното право на ползване не може да бъде изведен никакъв полезен аргумент в подкрепа на тезата за нищожност на сделката на някое от предявените в процеса основания.

Въпрос № 8 не е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Свидетелските показания за това какви са били мотивите за сключване на оспорената сделка и дали приобретателите по нея са полагали грижи за прехвърлителката са за обстоятелства, които са извън предмета на делото и затова съдът изобщо не ги е обсъждал, съответно – не е прилагал и не е бил длъжен да приложи чл. 172 ГПК.

По същите съображения не може да се допусне касационно обжалване и по въпрос № 9. Причините, поради които в същия ден на сделката са изтеглени сумите, постъпили като продажна цена по сметките на прехвърлителката, нямат пряко отношение към възникналия спор, затова няма значение какво е установено по делото в тази част. Както бе посочено по-горе, собствеността е прехвърлена чрез съчетанието на два договора – за покупко-продажба и за издръжка и гледане. Дори първият договор да е симулативен, което жалбоподателката се опитва да докаже, а съдът не е приел, правните последици на цялостния договор са настъпили по силата на уговорката за издръжка и гледане, която е валидна. Но след като страните са могли да постигнат същия резултат само чрез уговорката за издръжка и гледане, на тях не им е било нужно да включват и симулативна уговорка за продажба, което е аргумент за това, че продажбата е била валидна, иначе няма защо да е включена допълнително в предварително подготвения договор за прехвърляне на собственост срещу задължение за издръжка и гледане.

По въпроси № 10 и 11 – след като съдът е отхвърлил иска за разкриване на относителна симулация, той не би могъл да разгледа и искането по чл. 30, ал. 1 ЗН, тъй като наследодателката не е сключила договор за дарение, който да накърнява запазената част на ищцата. Въпросите също не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Произнасяне по чл. 30, ал. 1 ЗН би могло да има само при уважен иск за разкриване на относителна симулация, а това условие в случая не е налице.

Въпроси № 12-17 са свързани с прилагането на чл. 576, вр. чл. 579, ал. 2 ГПК в хипотеза, при която страна по сделка, оформена с нотариален акт, е подписала нотариалния акт, но вместо наред с това да изпише трите си имена съгласно чл. 580, ал. 1, т. 6 ГПК, е положила отпечатък от десен палец. Въпросът е дали с това се нарушава изискването на форма на нотариалния акт и дали той е нищожен. Въпрос № 17 съдържа същото питане, тъй като е обоснован с обстоятелството, че вещото лице е установило идентичност между лицето, положило отпечатък от палец в нотариалния акт и лицето, положило отпечатък от палец в пълномощно от същата дата, дадено във връзка с действия по прехвърляне на суми по нотариалния акт, но не е установено категорично, че двата отпечатъка са на прехвърлителката, тъй като към момента на изследването тя не е била жива. По поставения въпрос няма практика на ВКС. Налице е обаче решение, на което въззивният съд се е позовал и което съдържа общото указание, което може да бъде приложено и по настоящото дело. В решение № 60 от 19.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3569/2015 г., III г. о., е прието в производство по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, че нотариалните действия са формални, но не при всяко погрешно или липсващо отбелязване на обстоятелства по нотариалното удостоверяване, които в съвкупност са елемент от съдържанието на нотариалния акт по чл. 580, ал. 1, т. 3 или т. 6 ГПК, е налице нищожност по смисъла на чл. 576 ГПК, съответно предписана от закона форма. В решението са дадени примери кога формата на нотариалния акт не е опорочена, въпреки че не са спазени точно изискванията на процесуалния закон. Настоящият случай не е сред тези примери, но следва да се има предвид, че изброяването в решението не е изчерпателно. Във връзка с настоящото дело следва да се посочи, че изискването по чл. 580, ал. 1, т. 6 ГПК в нотариалния акт да се постави не само подписът на страната по сделката, но и изписаното пълно име, е ново. То не е съществувало в чл. 476, б.“е“ ГПК отм. - там изискването е било за полагане само на подпис. С полагането на подпис страната потвърждава изразеното пред нотариуса съгласие за сделката. Това изискване в случая е налице. Другото изискване за изписване на трите имена на страната е с цел безсъмненото установяване самоличността на тази страна. То е създадено за допълнителна сигурност, че лицето, подписало нотариалния акт, е действително страната по сделката. Насрещната страна по сделката обаче не може да носи тежката последица за нищожност на нотариалния акт, а оттам и на сделката, ако самият нотариус, вместо да изиска изписване на трите имена наред с положения подпис, е разпоредил да се постави отпечатък от десен палец, който също има за цел да установи личността, подписала нотариалния акт. Отпечатъкът от палец е безспорен и надежден идентификационен белег, тъй като е уникален. Почеркът на лицето може да се промени, а отпечатъкът не. Освен това при възникнал спор за самоличността на лицето, подписало нотариалния акт, в съдебния процес могат да се събират и други доказателства, включително и свидетелски показания, които в случая са налице. Нотариусът, извършил сделката, се е явил като свидетел, дал е обяснения защо е изискал поставяне на отпечатък от палеца вместо изписване на трите имена /прехвърлителката е възрастна жена и трябва да изпише много пъти трите си имена в копия от нотариалния акт и други документи/, като същевременно недвусмислено е установил самоличността на прехвърлителката, сочейки причините за промяна на първоначалния предмет на договора, като в тази част свидетелските показания се свързват и с доказателствата за преведени суми от приобретателите в полза на прехвърлителката. Следва да се има предвид и това, че в настоящия случай полагането на подпис от десния палец е извън хипотезата на чл. 579, ал. 2, вр. чл. 189 ГПК, тъй като прехвърлителката нито е неграмотно, нито недъгаво лице, затова въобще не може да се поставя въпросът за спазването на тези разпоредби и задължението на нотариуса във връзка с тях. И на последно място – не без значение е и обстоятелството, че подписът на прехвърлителката не е параф, а е с букви – „Ив.Г.“, т. е. съдържа непълно изписване на собственото име и пълно изписване на фамилията, като назначеното вещо лице по делото е установило безспорно, че подписът принадлежи на прехвърлителката.

По изложените съображения съставът на ВКС приема, че и в настоящия случай приложение намират общите указания, дадени с решение № 60 от 19.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3569/2015 г., III г. о., с което въззивният съд се е съобразил, поради което не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като разглеждането на това дело от ВКС по същество няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

При този изход на делото жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ответниците направените разноски за касационното производство в размер на 500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 08.07.2021 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260060 от 26.02.2021 г. по в. гр. д. № 509/2020 г. на Софийския окръжен съд.

ОСЪЖДА Р. И. С. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] със съдебен адрес [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] чрез адв. М. Ел-Т., да заплати на Г. И. Г. и В. И. Г., двамата от [населено място], [улица], сумата от 500 лв. разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: