№ 60906

София, 17.12.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, Трето гражданско отделение в закрито заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П. Ч: И. П. М РУСЕВА

като изслуша докладваното от съдия Папазова гр. д.№ 4026 по описа за 2021г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното:

Производството е с правно основание чл. 288 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от О. К, представлявана от кмета Каранашев, чрез процесуалния представител адвокат Р. против въззивно решение № 13 от 25.01.2021г. по в. гр. д. № 760 по описа за 2020г. на Окръжен съд Сливен, с което е потвърдено в обжалваните части решение № 260001 от 14.08.2020г. по гр. д.№ 84/2020г. на РС Котел като е осъдена, на основание чл. 266, ал. 1, вр. чл. 79 ЗЗД да заплати на Сдружение с нестопанска цел „Агенция за регионално икономическо развитие гр.С. З“ сумата от 23 640лв., неплатено възнаграждение за изготвяне на интегриран план за обновяване на гр.Котел 2014-2020г., както и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 6 909.08лв., мораторна лихва за периода 10.02.2016г.-27.12.2018г. и законната лихва, считано от 31.12.2018г., като претенцията за мораторна лихва в останалата част е отхвърлена като неоснователна и са присъдени разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:

Въззивният съд е преценил предявения иск за основателен със следните мотиви: Безспорно е установено, че страните са сключили писмен договор, по силата на който ответникът е възложил на ищеца изработването на интегриран план за обновяване на гр.Котел срещу което се е задължил да му заплати възнаграждение в размер на 19 700лв. без ДДС. Срокът за изпълнение е бил до 15.07.2015г. Първоначално сключеният, на 2.12.2014г., договор е бил прекратен по взаимно съгласие, заради дадени от ДФ“Земеделие“ указания на О. К, изискващи спазване на изисквания на Закона за обществените поръчки. На 5.03.2015г. е сключен идентичен договор, с който се преповтарят съществените клаузи на първия - относно вида на услугата, срока и цената. За безспорно установено е приел въззивният съд и обстоятелството, че изпълнителят е изпълнил поставената задача съобразно възложеното му и в срок. Изготвеният от ищеца план отговаря на всички изисквания на възложителя, като точното и качествено му изпълнение не е било оспорено от другата страна и е потвърдено със заключението на приетата по делото експертиза. При тези факти, решаващите мотиви на въззивния съд са, че след като извършената работа е приета без възражения от възложителя, той – съгласно чл. 266, ал. 1 ЗЗД - дължи заплащане на уговореното възнаграждение. За неоснователни са приети възраженията, касаещи реквизитите на издадената фактура за плащане, за изтекла погасителна давност и за недължимост на възнаграждението поради липса на получени средства от ДФ“Земеделие“, с оглед уговорката по чл. 2, ал. 3 от договора. Според въззивният съд тази договорка не е отлагателно условие и не освобождава възложителя от насрещното му задължение по сключения договор. Като ирелевнатно за отношенията между страните, съдът е преценил обстоятелството, че ДФ “Земеделие“ не е одобрило разхода. Независимо, че съдът е отказал да разглежда – поради просрочие – подадената допълнителна въззивна жалба, съдържаща възражение за недопустимост на първоинстан-ционния акт, пред вид служебното си задължение да прецени допустимостта на обжалвания пред него акт, въззивният съд е посочил в мотивите си, че исковата молба е редовна /отговаря на изискванията на чл. 127 ГПК/ и в първото по делото заседание /на 13.06.2019г./– с оглед възраженията на ответника в отговора му – допълнително са били изяснени фактическата обстановка и твърденията на ищеца. Неговият пълномощник изрично е изяснил, че претенциата е във връзка и с двата представени сключени договора, като първият е прекратен симулативно, за да може с втория О. К да изпълни изискванията на Разплащателната агенция. Съдът е посочил и че диспозитивът на съдебния акт е в съответствие с петитума на иска.

В представеното изложение, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл. 280 ал. 2, твърдейки вероятна недопустимост на въззивния акт поради произнасяне извън заявения петитум и по нередовен иск. Счита, че е налице разминаване между индивидуализацията на спорното право в исковата молба и това, което е постановено от първата и въззивната инстанции, като не споделя доводите на въззивния съд за липса на нередовна искова молба, пред вид направените от ищеца уточнения в съдебно заседание и приетите по делото доказателства. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на другата страна.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Сдружение с нестопанска цел „Агенция за регионално икономическо развитие гр.С. З“, представлявано от изпълнителния директор Г., чрез процесуалния представител адвокат М., с който се оспорват както нейната допустимост, поради липса на посоченото касационно основание, така и нейната основателност. Счита постановения въззивен акт за правилен. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 000лв./2 500лв.+500лв.ДДС/, реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие, в който сумата е отразена като платена. Желае да не се уважава направеното възражение за прекомерност с оглед правната и фактическа сложност на случая.

Имайки пред вид гореизложените мотиви и след преценка на наведеното от касатора основание за допустимост по чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав не счита въззивният акт за вероятно недопустим и намира, че касационно обжалване не следва да се допуска. Съображенията:

Вероятно недопустим би бил акт, при който е налице произнасяне по непредявен иск или е разгледан иск на непредявено основание, а в конкретния случай това не е така. Съдът е разгледал спорното право въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства, които са за наличие на сключен договор за услуга /първоначален от 2.12.2014г. с конкретно описани клаузи, по който изпълнението е прието и който е прекратен и сключен след това друг договор от 5.03.2015г., с идентично съдържание, който също е изпълнен/, изготвена е фактура за извършената работа, надлежно декларирана за съответния данъчен период и липсва плащане по нея, което се претендира с предявения иск. В петитума на иска, заявената претенция е за исковата сума от 23 640лв., ведно с лихви в размер на 7 369.40лв. за периода от 2.12.2015г.-27.12.2018г., ведно със законната лихва, които се претендират въз основа на договора за услуга. Съответен на така направеното искане е и постановения от съда диспозитив. Следователно, не е налице процесуално недопустимо решение, защото няма разглеждане на обстоятелствена част, различна от посочената в исковата молба. Не е налице произнасяне и по нередовна искова молба. Подадената отговаря на изискванията на чл. 127 ГПК и с решението е налице произнасяне в рамките на търсената от ищеца защита. При тези обстоятелства няма данни за вероятна недопустимост на постановения акт, защото не може да се счете, че въззивната инстанция се е произнесла при нередовност на сезирането. Несъответствие между обстоятелствена част и петитума няма, поради което и не може да се очаква от въззивния съд да констатира такава.

С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответната страна има право да получи установените като реално направени разноски, които в случая възлизат на 2 500лв. и 500лв.ДДС за адвокатско възнаграждение. С оглед направеното възражение за прекомерност, съдът намира следното:

Възражението е основателно. Минималният размер на възнаграждението, определен по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в случая възлиза на 1 914.65лв.,без ДДС. Не е налице фактическа и правна сложност на спора, пред вид обстоятелството, че същият се разглежда в закрито заседание, предметът му е ограничен, пред вид спецификата на производството, изискващо преценка само на предпоставките за допустимост, като в случая е наведена само една / по чл. 280, ал. 2 ГПК, за която съдът и служебно следи/. С оглед изложеното, следва да се присъдят разноски в размер от 2000лв. без ДДС или 2 400лв. с ДДС, която сума е идентична с определената и от въззивния съд.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 13 от 25.01.2021г. по в. гр. д. № 760 по описа за 2020г. на Окръжен съд Сливен.

ОСЪЖДА О. К, ЕИК[ЕИК], представлявана от кмета К. да заплати на Сдружение с нестопанска цел „Агенция за регионално икономическо развитие гр.С. З“, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр.С. З, [улица] сумата от 2 400лв. /две хиляди и четиристотин лева/, направени разноски.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.