ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1532

гр. София, 27.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

като разгледа докладваното от Т. О. К. гражданско дело № 20248002100562 по описа за 2024 година

за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. А. А. срещу решение № 1346/16.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 740/2023 г. на Окръжен съд – Варна. С последното след частична отмяна на решение № 299/02.02.2023 г. на Районен съд – Варна, постановено по гр. д. № 17052/2021 г. след като родителските права по отношение на двете деца на страните са предоставени за упражняване на майката С. А. К., при която те да живеят е определен нов поетапен, включващ адаптационен период, режим на лични отношения между бащата П. А. А. и малолетните деца М. П. А. и М. П. А.а. В частта, с която ползването на семейното жилище е предоставено на майката С. А. К., първоинстанционното решение е потвърдено.

Касаторът счита, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и поради необоснованост.

В изложението към касационната жалба са поставени въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК.

Ответницата по касационната жалба С. А. К. не взема становище по жалбата.

С определение №5005 от 04.11.2024 г., настоящият състав на ВКС е оставил без разглеждане касационната жалба на П. А. А. срещу въззивното решение № 1346 от 16.11.2023 г. по в. гр. д. № 740/2023 г. на Окръжен съд – Варна, в частта относно ползването на семейното жилище. Със същото определение не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 1346 от 16.11.2023 г. по в. гр. д. № 740/2023 г. на Окръжен съд – Варна в останалата обжалвана част.

С определение №379 от 30.01.2025 г., постановено по ч. гр. д. №4878/2024 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о. е отменено определение №5005 от 04.11.2024 г., постановено по настоящото дело в частта, с която е оставена без разглеждане, подадената от П. А. А. касационна жалба срещу въззивното решение, в частта, сдържаща произнасяне по мерките относно ползването на семейното жилище и е върнато делото на за продължаване на съдопроизводствените действия по касационната жалба в тази част.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, по предпоставките за допускане на касационно обжалване по жалбата, в частта й, касаеща произнасяне по мерките относно ползването на семейното жилище, намира следното:

Въззивното решение е влязло в сила относно родителските права, издръжката и режима на лични контакти между децата на страните, както е влязло в сила първоинстанционното решение, с което бракът между страните е прекратен като дълбоко и непоправимо разстроен.

Поставени са в изложението във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с предоставяне на семейното жилище следните въпроси: 1/ Съставлява ли „семейно жилище“ това, в което бившите съпрузи не са съжителствали и не са собственици и може ли да бъде предоставено на майката без определен срок, в случай че ид. ч. от жилището е собственост на малолетното дете, а ид. ч. е собственост на родителите на бащата, в този случай приложима ли е разпоредбата на чл. 56, ал. 3 СК?, 2/ Допуснал ли е съдът нарушение, като е приел за недоказани твърденията за жилищна нужда на ищеца /касатор/, след като този въпрос не е спорен между страните? и 3/ Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди изложеното във въззивната жалба?. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на решение № 91/2013 г. по гр. д. № 60/2012 г. на ВКС; решение № 13/2014 г. по гр. д. № 3649/2013 г. на ВКС; решение № 299/2013 г. по гр. д. № 1349/2012 г. на ВКС; решение № 554/2010 г. по гр. д. № 1774/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 64/2013 г. по гр. д. № 396/2012 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 116/2011 г. по гр. д. № 466/2010 г. на ВКС, IV г. о.

Ответницата по касационната жалба С. А. К. не взема становище по жалбата.

Касационната жалба е в тази част е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

Страните по делото са били в граждански брак, прекратен с необжалваното в тази му част и влязло в сила решение по първоинстанционното дело за прекратяване на брака. От брака си имат родени две деца – М., роден на 07.02.2017 г., и М., родена на 20.02.2019 г. През 2017 г., по време на брака си с ответницата, А. е придобил в съсобственост с детето М. А. недвижим имот – апартамент, а през 2021 г. е дарил на родителите си собствената си ид. ч. от имота. По време на брака ответницата К. също е придобила недвижим имот. По делото са събрани свидетелски показания, обсъден е социален доклад, както и заключение на вещо лице по изготвената съдебно-психологическа експертиза, изслушани са страните на основание чл. 59, ал. 6 СК. Съдът е определил режим на лични отношения, който е влязъл в сила, тъй като въззивното решение в тази му част не е допуснато до касационно обжалване с определение № 5005 от 04.11.2024 г., постановено по настоящото дело.

По отношение на семейното жилище въззивният състав е посочил, че съгласно легалното определение в § 1 от допълнителните разпоредби на СК „семейно жилище“ е жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца. От събраните по делото доказателства /споразумение между страните от 03.02.2021 г., жалба на П. А. от 19.11.2020 г. до РП – Варна, постановление за прекратяване на досъдебно производство от 23.02.2021 г. на РП – Варна, постановление от 21.02.2022 г. на РП – Варна, свидетелски показания/ се установява, че бившите съпрузи и двете родени от брака деца са живели в апартамент ***, находящ се в гр. В., ж. к. „Ч.“, ***. Затова и твърдението на ищеца, че това не е семейно жилище, е прието за недоказано. Относно ползването на жилището съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 56, ал. 1 от СК, като е посочил, че следва първо да установи кой е собственик на жилището, от колко помещения се състои то и дали има помещения, които не се обитават от членовете на бившето семейство; на второ място да прецени дали е възможно да се определят самостоятелни реални части от семейното жилище без общо ползване на помещения, а ако това е невъзможно, да определи кои помещения от кого ще се ползват, стига отношенията да са търпими. Едва когато се установи, че жилището не може да се разпредели за ползване между бившите съпрузи, съдът извършва преценката на кого да предостави жилището, като взема предвид жилищната нужда на съпрузите, интересите на ненавършилите пълнолетие деца, вината, здравословното състояние и други обстоятелства съгласно неизчерпателно изброените критерии по чл. 56, ал. 5 СК.

В случая и двете страни са заявили претенция за ползване на семейното жилище. Апартаментът е придобит чрез покупка по време на брака на страните от П. А. и М. А. като съсобственици /двамата бивши съпрузи са избрали режим на разделност на имуществото/. Впоследствие през 2021 г. П. А. е прехвърлил своята идеална част на родителите си, като си е запазил правото на ползване върху 1/2 ид. ч. от прехвърлената част. Апартаментът е със застроена площ от 97,90 кв. м и се състои от две спални, хол-дневна, кухня, столова, баня, тоалет и коридор. По време на брака С. К. е придобила друго жилище с площ от 53, 16 кв. м. в същия квартал.

Съдът е посочил, че обстоятелството, че жилището не е собственост на страните, а на родителите на ищеца и на едното родено от брака дете, като ищецът има запазено право на ползване върху 1/4 ид. ч. от имота, не може да бъде подведена под нито една от хипотезите на чл. 56, ал. 2, 3 и 5 СК. Поради това съдебният състав е приел, че при преценката си на кого от бившите съпрузи да предостави за ползване семейното жилище на първо място следва да се ръководи от интересите на децата. Посочил е, че тъй като 1/2 ид. ч. от жилището е собственост на детето М., няма законово основание то да бъде лишено от ползването му и да продължи да живее при същите условия и след прекратяване на брака между родителите му. Семейното жилище не разполага с помещения, позволяващи да се използва поотделно от страните, тъй като не могат да се обособят самостоятелни сервизни помещения. Според съда ползването не може да се разпредели при общо ползване на сервизни помещения, тъй като по делото е установено, че отношенията между страните са силно влошени и бившите съпрузи са в състояние на нетърпимост един спрямо друг. Според съда бащата не е доказал наличие на жилищна нужда, нито е твърдял такава, макар това да е в негова доказателствената тежест на основание чл. 154, ал. 1 ГПК, а се е съсредоточил върху доказването на факта, че майката притежава и друг апартамент. С оглед изложеното жилището е предоставено на майката докато упражнява родителските права, като съдът е уточнил, че доколкото 1/2 ид. ч. от апартамента е собственост на трети лица /родителите на бащата/, а самият той има учредено право на ползване върху ид. ч. от имота, то се създават облигационни отношения между страните, които следва да бъдат уредени посредством друг процесуален ред.

Настоящият състав на ВКС приема, че въззивното решение в обжалваната част не следва да се допусне до касационно обжалване поради следното:

По първия въпрос следва да се посочи най-напред, че съдът е възприел понятието „семейно жилище“, изхождайки от разпоредбите на Семейния кодекс. Съгласно нормативната уредба и трайната съдебна практика семейно жилище е жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца, като се има предвид жилището, ползвано до прекратяването на брака. В тази връзка следва да се уточни, че съдът е стигнал до извода, че страните са живели заедно в апартамента въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, включително показанията на св. А., който е посочил, че след настаняването на майката, бабата и децата в процесния апартамент и ищецът е заживял там, макар отношенията със съпругата му да са били близко до нетърпими и той много скоро да се е преместил при родителите си. Последното обстоятелство, както и продължителността на времето, в което ищецът е обитавал апартамента, са ирелевантни за определянето му като семейно жилище. От значение за предоставяне на ползването на жилището на родителя на когото са предоставени родителските права докато ги упражнява е преди всичко висшият интерес на децата, които запазват условията при които са живели, а в случая значение има и фактът, че ид. ч. от имота се притежава от малолетния син на страните. От тези положения се е ръководил и въззивният съд при постановяването на решението си. Следва да се отбележи още, че правата на родителите на бащата, които са собственици на ид. ч. от процесния имот, но не притежават в пълен обем правото на ползване, не са предмет на настоящото производство и не могат да вземат превес над интересите на малолетното дете, но могат да бъдат защитени по съдебен ред в други производства. Предвид изложеното липсва общата предпоставка за допускане на решението до касационно обжалване. Само за пълнота следва да се посочи, че не е налице и допълнителното условие за допускане на касационно обжалване, тъй като цитираната от касатора съдебна практика е формирана въз основа на различна фактическа обстановка и е неприложима за конкретния случай.

Вторият въпрос е некоректно зададен, доколкото от данните по делото е видно, че не е безспорно между страните обстоятелството за наличие на жилищна нужда от страна на бащата. В мотивите си въззивният съд е приел, че бащата не само не е доказал наличие на жилищна нужда в хода на производството, но също така последният не е и твърдял такава, а единствено се е съсредоточил в доказването на друго жилище на бившата си съпруга. В този смисъл при липса на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

По третия въпрос в трайната съдебна практика е изяснено, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет, като подложи на самостоятелна преценка събраните доказателства и обсъди доводите и възраженията на жалбоподателя. Липсва отклонение от това разрешение, тъй като съдът е изследвал фактическата обстановка въз основа на представените доказателства, взел е предвид оплакванията на жалбоподателя и е аргументирал изводите си относно семейното жилище въз основа на приетите за установени факти и приложимите законови разпоредби.

В заключение, въззивното решение в атакуваната част не следва да се допуска до касационно обжалване.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1346/16.11.2023 г. на Окръжен съд – Варна, постановено по в. гр. д. № 740/2023 г., в частта относно ползването на семейното жилище.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________