О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1505

гр. София, 27.03.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 2082/2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби вх. № 2599/01.02.2024 г. на Столична община и вх. № 2956/05.02.2024 г. на „К. Т. ЕООД против въззивно решение № 1464 от 14.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 310/2023 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решение № 263251 от 04.11,2022 г. по гр. д. № 16892/2019 г. на Софийския градски съд и вместо него е признал за установено по иска, предявен от „К. Т. ЕООД срещу Столична община, че ищецът e собственик на основание договор за покупко-продажба от 09.03.2016 г., извършен с нот. акт № 135/2016 г., на временна постройка - павилион „Детелина” със застроена площ от 31 кв. м, заедно с метален навес към него с площ от 155 кв. м, находящ се в поземлен имот с идентификатор 58134.304.380 по КК на гр. София, одобрена със заповед РД-18-32/01.04.2016 г., изменена със заповед № РД-18-9947/28.12.2017 г. на изп. директор на АГКК, с адрес София, р-н „Възраждане”, пл.„С. Н. ; отхвърлил е иска на Столична община срещу „К. Т. ЕООД за признаване за установено, че общината е собственик по приращение на посочения павилион и за предаване на владението му, както и иска за осъждане на ответника да премахне павилиона, като е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която установителният иск за собственост, предявен от „К. Т. ЕООД срещу Столична община, основан на договора за покупко-продажба, евентуално на придобивна давност, е отхвърлен по отношение на терасата - принадлежност към павилиона.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че с договор за покупко-продажба от 09.03.2016 г., извършен с нот. акт № 135/2016 г., „Б. Е. ЕАД е продало на ищеца „К. Т. ЕООД недвижим имот, находящ се в гр. София, р-н „Възраждане“, пл. „С. Н. /предишно наименование пл. „Ленин”/ № 4, а именно павилион „Детелина“, представляващ едноетажна сграда със застроена площ от 31 кв. м, заедно с метален навес към него с площ от 155 кв. м, при граници на павилиона съгласно геодезическо заснемане от м. януари 2016 г., извършено от „Г. П. ЕООД: от изток - тротоар към площад „С. Н. , от запад - тротоар - зелени площи, от север - хранителен комплекс „Рубин“, от юг - тротоар - зелени площи, заедно с правото на строеж върху мястото, върху което е построен павилионът, съставляващо съгласно стари документи за собственост парцел III в кв. 252а по плана на [населено място], м. „Центъра“. Измежду приложенията към нотариалния акт са разрешения за строеж на комплекс „Рубин“ № 164 от 26.05.1983 г. и протокол обр. 16 от 31.03.1986 г. на приемателната комисия за въвеждане в действие на обект „Рубин“. С нот. акт № 133/05.10.2016 г., съставен на основание чл. 587, ал. 1 ГПК, дружеството е признато за собственик на основание покупко-продажба на сграда с идентификатор 68134.304.152.1, с адрес: гр. София, р-н „Възраждане“, на пл. „С. Н. № 4, брой етажи: 1; с площ 29 кв. м, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.304.152, с предназначение сграда за търговия; номер по предходен план: 12, а съгласно документ за собственост представляващ павилион „Детелина“ - едноетажна сграда с площ от 31 кв. м и тераса с площ от 155 кв. м, заедно с метален навес, изпълнен с метална носеща конструкция, застроен на същата площ, находящи се в гр. София, СО - район „Възраждане“, пл. „С. Н. № 4, представляващи обособена част от Хранителен комплекс - „Рубин“, при посочените по-горе граници на имота, заедно с правото на строеж върху мястото, върху което е построен павилионът и терасата, ведно с металния навес, съставляващо поземлен имот с идентификатор 68134.304.152 с площ от 688 кв. м, а съгласно документ за собственост, представляващ парцел III в кв. 252а по плана на гр. София, м. „Центъра“. Измежду приложенията на този нотариален акт е нот. акт № 135/2016 г. и разрешение за строеж № 34 от 31.01.1985 г. С разрешение за строеж № 164 от 26.05.1983 г. на началник управление „Архитектура и благоустройство“ при СНС на ТК „Интерхотели“ София е разрешено изграждането на „Хранителен комплекс Рубин“ /ХКР/ на пл. „Ленин“ № 1, обхващ пространството между ул. Св. София и бул. Ал.Стамболийски, а в разрешение за строеж № 34 от 31.01.1985 г. е разрешено строителството на III етап от комплекса. В обяснителна записка към работния проект са описани подобектите на ХКР - заведение за бързо хранене, ресторант „лукс“, кулинарен магазин и кафе-сладкарница, терасни площи към ресторанта и кафе-сладкарницата, които ще бъдат захранени от 2 павилиона за ръчна продажба; комплексът обхваща площ от пл. „Ленин“, опиращ се на бул. Ал.Стамболийски, бул. Витоша, ул. Позитанои ул. Св. София. Със заповед № 225-А от 15.12.1995 г. на председателя на Комитета по туризъм при МС и на основание чл. 15, т.10 от Правилника за реда за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията /ПРУПСДП/, приет с ПМС № 7/1994 г. (отм.) и чл. 10, т. 11 от Уставите на „Парк-хотел Москва“ ЕАД и „Рила“ ЕАД, във връзка с предстоящата приватизация на „Парк-хотел Москва“ ЕАД, от активите на това дружество е прехвърлено безвъзмездно правото на собственост на коктейл бар „Рубин“ с балансова стойност 6 983 280 лв., метални конструкции „Рубин“ с балансова стойност 3 037 168 лв. и павилион „Детелина“ с балансова стойност 482 406 лв. (неденоминирани), на „Рила“ ЕАД. Посочено е, че владението следва да се предаде между дружествата с приемо-предавателен протокол до 10.10.1995 г., като промените в счетоводните им баланси следва да бъдат отразени в междинен балансов отчет към 31.10.1995 г. Със заповед № 75 от 30.01.1996 г. на председателя на Комитета по туризъм при МС и на основание чл. 15, т. 10 ПРУПСДП (отм.) и чл. 10, т. 11 от Уставите на „Рила“ ЕАД и „Сердиком“ ЕАД, е наредено безвъзмездното прехвърляне на правото на собственост от активите на „Рила“ ЕАД на павилион „Детелина“ с балансова стойност 488 915 лв. (неденоминирани), и част от метални конструкции „Рубин“ с балансова стойност 1 640 029 лв. (неденоминирани) на „Сердиком“ ЕАД. В заповедта е посочено, че владението следва да се предаде между дружествата с приемо-предавателен протокол до 29.02.1996 г. и при извършване на съответните промени в счетоводните им баланси към 31.03.1996 г. (върху датите са извършени ръкописни поправки). С акт № 0016/18.11.1996г. е актуван като частна държавна собственост недвижим имот, находящ се в гр. София, пл. „С. Н. № 3 - „К. Б. Р. , състоящ се по описание на акта от застроена площ от 291 кв. м и тераса под метални куполи с лице към пл. „С. Н. , с площ от 225 кв. м, 100 % държавна собственост, монолитна със стоманена конструкция, с посочен бивш собственик „Рила“ ЕАД. Като основание за държавна собственост са записани: АДС № 2465/19.09.1949 г.; решение № 52 на МС от 13.03.1985 г.; акт обр. № 16/31.05.1986 г.; решение по гр. д. № 4521/1992 г. на СРС, като е отбелязано, че имотът е включен в капитала на търговско дружество „Интербалкан“ ЕАД на основание заповед № 285/10.09.1996 г. и заповед № 293/22.10.1996 г. на председателя на Комитета по туризъм. В забележка към акта е уточнено, че към имота принадлежи и метална конструкция над терасата, състояща се от 25 метални куполи. АДС е издаден на основание нормата на чл. 148 ППЗДС (отм.), отменена с решение № 3677/2005 г. на ВАС - ДВ, бр. 39 от 2005 г., в сила от 10.05.2005 г., като противоречаща на чл. 2, ал. 4 ЗДС. С договор за покупко-продажба от 28.07.2000 г., сключен между министъра на икономиката в качеството му на упълномощен орган по чл. 3, ал. 3 ЗППДОП (отм.) и „К. Т. ЕООД, съвместно представляно от И. К. (управител на ищцовото дружество) и Н. П. (разпитан като свидетел по делото) като управители, са продадени по реда на чл. 25, ал. 1, т. 4 ЗППДОП (отм.) на купувача „К. Т. ЕООД 590 562 бр. акции, представляващи 53 % от капитала на „Сердиком“ АД. „Сердиком“ ЕАД се е преобразувало чрез вливане в „Б. Е. ЕАД. В справка по аналитични партиди за сметка № 203 „Сгради“ на дружество „Б. Е. АД е вписан „П. Р. , съгласно решение за вливане на „Сердиком” в „БТ Елит” от 10.04.2015 г. (когато в ТР е вписано и заличаването на преобразуващото се дружество).

Според заключението на изслушаната по делото съдебно - техническа експертиза местоположението на павилион „Детелина“ попада в описания в разрешение за строеж № 164/26.05.1983 г. обект - ХКР, пл. „Ленин“ 1, обхващащ пространството между ул. Св.София и бул. Ал.Стамболийски. В разрешението за строеж № 34/31.01.1985 г. липсва конкретно описание на границите на местоположението на обекта, за който е издадено. Одобрените проекти на 31.01.1985г. са за ХКР и от тях не става ясно дали това разрешение е издадено и за процесния павилион „Детелина“. По данните от представения АДС № 00016/18.11.1996 г. описанието на ХКР и местонахождението му - застроена площ от 291 кв. м и тераса под метални куполи с лице към площад „С. Н. с площ от 225 кв. м и местонахождение гр.София, пл. „Св. Неделя“ № 3, м. „Центъра“, кв. 252, при граници: изток - пл. „С. Н. , запад - ул. Позитано, север - калкан на сградата на ул. С. С. юг - калкан на сградата на ул. Позитано, може да се направи извод, че павилион „Детелина“ е сред обектите, разположени в ХКР, тъй като попада в терена, находящ се върху територия с посочените граници. Местонахождението на павилиона с идентификатор 68.134.380.1 е върху територията на ПИ с идентификатор 68.134.380, разположен между бул. А. С. с осови точки 102 и 232 (идентификатор 68.134.304.151 по КК), ул. Св.София с осови точки 35,500,501,502 и 503 (идентификатор 68.134.304.160), ул. Позитано с осови точки 503 и 229 и „Трамвайно трасе“ с осови точки 551, 232, 231, 230, 229 и 228 (идентификатор 68.134.304.1 - бул. „К. М. Л. , която територия (площ) е част от пл. „С. Н. , отразено върху извадка от части на ПРЗ за м. „Западно направление“ център, одобрен с решение № 322 по протокол 90/26.05.2011 г. и ПРЗ на м. „Ц. З. А“, одобрен с решение № 540 по протокол № 86/23.07.2015 г. на СОС при граници /съседи/: от три страни улици, поземлени имоти с идентификатори 68.134.304.160, 151, 68.134.100.1 и 68.134.304.159 (УПИ IV, кв. 252а). Според вещото лице процесният павилион не попада в УПИ III (идентификатор 68.134.304.153) и УПИ IV (с идентификатор 68.134.304.159) от кв. 252а /УПИ IV граничи с павилиона/ и същият, заедно с металния навес и терасата попада в границите на ПИ с идентификатор 68134.304.380. Не е посочена площ на павилиона, терасата и металния навес както в разрешението за строеж, така и в посочената по-горе заповед от 30.01.1996 г. на председателя на Комитета по туризъм към МС. Доколкото за павилион „Детелина“, изграден в ПИ с идентификатор 68134.304.380, няма конкретно отреждане по действащите планове, не може да се направи извод ползва ли се по отреденото му предназначение. Същият е с неясен градоустройствен статут и попада на територия, за която има издадени строителни разрешения № 164/26.05.1983 г. и № 34/31.01.1985 г. за строителство на ХКР, пл. „Ленин“. Няма представена виза за проектиране и подробно описани норми от ЗТСУ (отм.), от които да е видно, че павилионът е и с временен характер. Поставянето на павилион „Детелина“, който е трайно прикрепен към терена, е съгласно действащите строителни правила и норми и няма отклонение в изискванията за отстояние от съседните сгради. За м. „Центъра“, кв. 252а, р-н „Възраждане“, са налични регулационни планове от 1906, 1972 и 1973 г.; ПРЗ на м. „Западно направление „Ц. З. А““ и на м.„Ц. З. А“, одобрен с решение 540 по пр. № 86/23.07.2015 г. на СО. В нито един от тези планове, с изключение на последните два, е налице отразяване на процесния павилион. Към момента на съставяне на АЧДС № 0016/18.11.1996 г. действащ РП е този от 1973 г., по който процесният имот попада на територията на пл. „Св. Неделя“ без конкретно отреждане. За местността гр.София, р-н „Възраждане“, е одобрена кадастрална карта със заповед № РД-18-32/01.04.2016 г. на ИД на АГКК гр. София, допълнена с последно изменение, одобрено със заповед № РД-18-9947/28.12.2017 г., по която обект павилион „Детелина“ е нанесен с идентификатор 68.134.304.380.1 в ПИ идентификатор 68.134. 304.380, с площ от 7221 кв. м, при съседи /граници/: ПИ с идентификатори 68134.304.204, 153, 160, 159, 347, 145, 151; 68134.1001.971, 964; 68134.300.578 и 579. Няма данни след съставянето на АЧДС № 0016/ 18.11.1996 г. обектът да е с променен градоустройствен статут. ХКР е с траен градоустройствен статут, но самият павилион „Детелина“, който е част от този комплекс, е с неясен статут, понеже не фигурира в никоя записка, няма и данни, че е поставен по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.).

С влязло в сила на 28.02.2022 г. решение № 3421 от 26.05.2021 г. по адм. дело № 14106/2019 г. на АССГ е отменена заповед № РА50- 857/18.11.2019 г. на гл. архитект на СО, с която е отказано одобряване на проект-заснемане на процесния павилион с идентификатор 68134.304.380.1 към разрешение за строеж № 164/26.05.1983 г. на ХКР (пл. „Ленин“ № 1, между ул. Св.София и бул. А. С. , издадено от началник управление „Архитектура и благоустройство“ при СНС – София, и преписката е върната на гл. архитект за ново произнасяне съгласно указанията по тълкуването и прилагането на закона. За да постанови решението си, съдът е приел, че павилион „Детелина“ е част от ХКР, за който е издадено разрешението за строеж № 164/26.05.1983 г., както и че същият представлява строеж по см. на § 5, т. 35 ДРЗУТ, като за основателността на искането за одобряване на инвестиционен проект - заснемане на извършения строеж е без значение дали той попада в улична регулация. С определение № 162 по адм. д. № 8020/2022 г. на АССГ, влязло в сила на 05.04.2023 г., е оставена без разглеждане жалбата на „К. Т. ЕООД, представлявано от И. К., срещу резолюция от 22.07.2022 г. на гл. архитект на СО, с която на основание чл. 145, ал. 5 ЗУТ и решение № 3421 от 26.05.2021 г. по адм. д. № 14106/2019 г. е одобрен проект-заснемане на едноетажна сграда павилион „Детелина“ и тераса, заедно с метален навес, обособена част от ХКР с идентификатор 68134.304.399.1, изградени в ПИ с идентификатор 68134.304.399, с означението, че се касае за обект временна постройка по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.). За да остави без разглеждане жалбата като лишена от правен интерес, съдът е приел, че е издаден административен акт, който е благоприятен за оспорващата го страна и с който са удовлетворени нейните права и законни интереси, а съдържанието на резолюцията, че се одобрява проект-заснемане за обект „Временна постройка по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.)“, не подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. С решение № 9654 от 13.10.2023 г. по адм. д. № 6686/2023 г. ВАС е отменил решение на АССГ и е върнал делото на същия съд за извършване на преценка на материалната законосъобразност на обжалвания от „К. Т. ЕООД акт - разрешение за строеж № 165/07.07.2022 г., с което се разрешава на СО реконструкция на пл. „С. Н. и прилежащите му пространства. От свидетелските показания е установено, че процесният павилион е бил сред обектите, отдавани под наем, след като е придобит от приватизацията на „Сердиком”. През 2016 г. павилионът бил отдаден под наем от „К. Т. ЕООД и е функционирал като обект за бързо хранене.

При тези фактически данни съдът е приел, че ищецът „К. Т. ЕООД се легитимира като собственик на процесния павилион в качеството си на негов купувач от дружеството - правоприемник на „Сердиком“ ЕАД (чл. 263, ал. 1 ТЗ), като правоприемството от страна на държавата по отношение на павилиона не е оспорено от ответника. От заповедите, с които са упражнени правата на държавата като едноличен собственик на капитала, от заключението на съдебно-техническата експертиза и съобразно решението по адм. д. № 14106/2019 г. (чл. 177, ал. 1 АПК и чл. 302 ГПК) и акта на главния архитект, издаден на основание чл. 145, ал. 5 ЗУТ, съдът е приел, че същият е трайно прикрепен към земята и е бил част от обектите на ХКР, за който комплекс е било издадено разрешение за строеж № 164 от 26.05.1983 г. Относно доводите на ответника Столична община, че павилионът е временна постройка, попада върху терен публична общинска собственост - площад и представлява приращение към земята, както и че по делото не са представени доказателства неговото изграждане да е било разрешено в хипотезата на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.), са изложени съображения, че от описанието на подобектите в ХКР, както и от самото наименование на процесната вещ може да се направи извод, че павилионът (думата означава „малка постройка, беседка“) е имал предназначение да подпомага дейността на комплекса и обектите за хранене в него (без да може да се приеме за установено по делото, че той е един от павилионите за „ръчна продажба“, визирани в обяснителната записка). Следователно по своето предназначение той е бил временна постройка по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.), което личи и от начина на прехвърлянето му - без право на строеж (то не е упоменато в никоя от обсъдените заповеди). Производството по чл. 145, ал. 5 ЗУТ е приключило с одобряване на проект-заснемане именно на временна постройка (ищецът е адресат на акта на гл. архитект, поради което съдът е приел, че не може да извършва инцидентен контрол за законосъобразността му - чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК). Съгласно съдебната практика по приложението на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) собственикът на временната постройка има право да я държи и да защитава своето правото на собственост до възникване на инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията на устройствения план. Това право върху такава постройка без траен градоустройствен статут дефинитивно изключва възможността собственикът на временния строеж да притежава право на строеж, вкл. правото на строеж да бъде придобито по давност чрез осъществявано владение върху временния строеж - § 6а (ДВ, бр. 6 от 1998 г.) ППЗТСУ /отм./; § 50а (ДВ, бр. 124 от 1998 г.), ал. 3 - 7 ПЗРЗИДЗТСУ /отм./; § 17, ал. 2 ПЗРЗУТ). Юридическият статут на обекта се преценява с оглед на одобрените строителни книжа, въз основа на които е законно изграден и последващи действия по нанасянето или ненанасянето на обекта в устройствен план или кадастрална карта не водят до промяната на този статут. Сгради, изградени като временен строеж, могат да бъдат включвани в капитала на търговски дружества, след което да бъдат обект на прехвърлителни сделки, като купувачът придобива собствеността при положение, че правото на собственост е принадлежало на прехвърлителя. С оглед изложеното възраженията на ответника, че е придобил правото на собственост върху процесния павилион, са приети за неоснователни. Съгласно § 7, ал. 1 ПЗРЗМСМА с влизане в сила на този закон преминават в собственост на общините изброени държавни имоти, измежду които площадите (§ 7, ал. 1, т. 4 ПЗРЗМСМА), а съгласно § 7, ал. 2 (ДВ, бр. 49 от 1995г.) ЗМСМА не преминава в собственост на общините имущество по ал. 1, което е включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. Конкретиката на разглеждания случай налага отчитане на факта, че павилионът е обслужвал дейността на ХКР, който комплекс е бил държавна собственост, впоследствие прехвърлен на търговско дружество с държавно имущество, поради което е изгубил статута си на държавна собственост (чл. 2, ал. 4 ЗДС) и като самостоятелен обект на правото на собственост с изяснените по-горе особености не е станал поради местоположението си публична общинска собственост по силата на закона, вкл. и на основание § 7, ал. 1, т. 4 ПЗРЗМСМА, вр. чл. 3, ал. 2, т. 2 (първоначална редакция) ЗОС, вр. чл. 92 ЗС, на които се позовава ответникът.

По тези съображения съдът е приел, че ищецът се легитимира като собственик на процесния павилион и на метален навес към него с площ от 155 кв. м (при прехвърлени преди това част от металните конструкции „Рубин“ на „Сердиком“ ЕАД, без да е повдигнат спор за проследяване на индивидуализацията на тези конструкции при прехвърлянето им на праводателите на ищеца), които са възможен предмет на договора за продажба, по който е купувач (по делото не е повдигнат и спор представлявал ли е павилионът „предприятие“, подлежащо на прехвърляне по реда на чл. 15, т. 10 ПРУПСДП /отм./). Посочено е, че не е ясно основанието, на което е издаден констативният нотариален акт от 05.10.2016 г., с който ищовото дружество обосновава материалноправната си легитимация, и с който е изменен/разширен предметът на продажбата с тераса с площ от 155 кв. м и с право на строеж върху мястото, върху което е построена терасата. По делото липсват доказателства, че ищецът е носител на удостоверените допълнително без основание (при положение, че разполага с нотариален акт, с който е извършена правна сделка) - като придобити от договора за продажба права - право на собственост върху тераса и право на строеж върху мястото, върху което е изградена тя. Терасата като принадлежност към павилиона не е била индивидуализирана като предмет на прехвърляне нито от държавата, нито с договора за продажба, непосредствено легитимиращ като собственик ищеца. Що се отнася до правото на строеж, такова не е прехвърлено изобщо от държавата на праводателите на ищеца, като то не може да се придобие и по давност предвид гореизложените доводи за статута на процесния павилион, поради което ищецът не може да бъде носител на такова право и издаденият в негова полза нотариален акт не се ползва с легитимиращо действие за удостоверените в него права. Направен е решаващ извод за основателност на предявения установителен иск за собственост на павилион „Детелина“, заедно с метален навес към него от 155 кв. м. Искът за установяване право на собственост върху тераса със застроена площ от 155 кв. м и на правото на строеж върху мястото, върху което е построен павилионът и терасата, е приет за неоснователен и на двете придобивни основания. Посочено е, че решенията на административните съдилища не легитимират ищеца като носител на правото на строеж, като преценката за принадлежността на това право е в предмета на спора за собственост, с чието разглеждане е сезиран гражданският съд, а легитимацията му от формална страна като носител на права е дало основание да бъде признат за заинтересовано лице в административните производства. С оглед частична основателност на предявения от дружеството иск е направен извод за неоснователност на предявените от Столична община искове - при положение, че то се легитимира като собственик на процесния павилион с характер на временна постройка, ведно с навес, заварен при смяна на собствеността върху площада, и няма основание за премахването му на настоящия етап, ответникът не може да бъде признат за собственик на павилиона с принадлежностите му на предявеното основание (отделен е въпросът приложим ли е чл. 92 ЗС по отношение на временните постройки), или успешно да иска премахването им като създаващи пречка за упражняване на правото на собственост.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на Столична община се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли второинстанционният съд да даде указания на основание чл. 147, във връзка с чл. 266, ал. 2 ГПК, за кои от твърдените от ищеца факти не се сочат доказателства по предявения алтернативен иск, когато първоинстанционният съд е уважил главния иск, а въззивната инстанция го отхвърля и на практика алтернативният иск се разглежда за първи път от втората инстанция; 2. Когато във въззивната инстанция се представят нови доказателства по чл. 147 ГПК следва ли апелативният съд да даде указания за значението им за делото и при необходимост страните да представят допълнителни доказателства, и 3. Следва ли във въззивното решение да се съдържат изрични мотиви, защо съдът смята, че представените доказателства, които са от съществено значение за правилното разглеждане на алтернативния иск, не се приемат. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по жалбата „К. Т. ЕООД е подал писмен отговор, в който е изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „К. Т. ЕООД сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Кой е началният момент за придобиване по давност на едно вещно право, вкл. правото на строеж; 2. Допустимо ли е прехвърляне на правото на собственост върху постройка, без прехвърляне на правото на строеж за изграждането й; 3. Допустимо ли е признаване на право на собственост върху постройка, без да е признато прилежащо право на строеж върху поземления имот, върху който е построена; 4. Длъжен ли е въззивният съд при наличие на предпоставките на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК да събере всички допустими, относими и необходими доказателства, установяващи обстоятелства от значение за изясняване на делото от фактическа страна; 5. Трябва ли съдът да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани; 6. Относно приложението на § 7, ал. 2 ПЗР ЗМСМА за възможността в собственост на общината да премине недвижим имот, който се води по баланса на предприятие с държавно имущество, и 7. Какво е значението на обстоятелството, че сградата е изградена въз основа на издадено разрешение за строеж, без да е установено същата да е изградена като временна постройка по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./ за принадлежността на правото на собственост и правото на строеж.

Ответникът по тази жалба Столична община е подал писмен отговор, в който е изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационните жалби до разглеждане в случая не са налице.

По жалбата на Столична община:

Във връзка с поставените въпроси касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с решение № 127 от 12.05.2011 г. по гр. д. № 484/2010 г. на ВКС, ІІ г. о, както и на определение № 3910 от 05.12.2023 г. по гр. д. № 1657/2023 г. на ВКС, ІV г. о., постановено по реда на чл. 288 ГПК, които нямат никакво отношение към тях, а посоченото определение е и извън обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Относно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са изложени и никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното по-горе тълкувателно решение предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице.

По отношение на поставените от касатора свързани въпроси, които не са доразвити по никакъв начин в изложението, следва да се отбележи, че според установената съдебна практика при представянето на едно писмено доказателство съдът преценява единствено неговата допустимост и относимост към делото, а конкретната преценка за неговото значение към предмета на спора, т. е. какви правнорелевантни факти се установяват с него, се дължи едва при постановяване на решението, в което съдът посочва кой от съединените искове е основателен, респ. неоснователен. Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, която е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства и не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

По жалбата на „К. Т. ЕООД:

Първият поставен в изложението на този касатор въпрос за началния момент за придобиване на давност на една вещно право, вкл. правото на строеж не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд, поради което този въпрос не удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да предпостави допустимостта на касациононото обжалаване, нито е налице противоречие на въззивното решение със сочената от касатора във връзка с него практика на ВКС.

Сочената във връзка с втория поставен въпрос практика на ВКС, според която сградата и правото на строеж, въз основа на което тя е изградена, представляват единен обект на разпореждане не се отнася за временните постройки, какъвто характер съдът е приел, че има процесният павилион, поради което противоречие с нея също не съществува. Съгласно практиката на ВКС – решение № 31 от 10.03.2020 г. по гр. д. № 2508/2019 г. на ВКС, І г. о., юридическият статут на една сграда като временен строеж изключва възможността собственикът й да притежава право на строеж или да придобие това право въз основа на давностно владение, както е приел и въззивният съд.

Следващият въпрос, свързан с предходния, е предпоставен от несъгласието на касатора с извода на съда, че павалионът е временна постройка, и също не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Правни въпроси, мотивирани с твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неговата неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.

Четвъртият процесуалноправен въпрос не е доразвит по никакъв начин в изложението и от съдържанието му не може да се прецени в каква връзка е поставен, респ. какви доказателства е следвало да бъдат събрани от въззивния съд, нито е посочено в какво се състои противоречието на обжалваното решение с решение № 186 от 23.001.2019 г. по гр. д. № 1149/2018 г. на ВКС, І г. о. Същото се отнася и за шестия поставен въпрос, който не кореспондира на посочените по-горе съображения на въззивния съд за постановяване на решението, респ. не се сочи в какво конкретно се състои противоречието му с решение № 145 от 02.12.2015 г. по гр. д. № 2508/2015 г. на ВКС, І г. о.

По петия поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, включително и на соченото от касатора решение № 137 от 19.07.2019 г. по гр. д. 3037/2018 г., ІІІ г. о.. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Последният въпрос е формулиран общотеоретично, отново според твърденията на касатора относно юридическия статут на процесния павилон, поради което също не може да послужи като основание за допускането на касационното обжалване. Не е налице и противоречие на обжалваното решение със соченото във връзка с него-

решение № 31 от 10.03.2020 г. по гр. д. № 2508/2019 г. на ВКС, І г. о., цитирано по-горе, с което е прието, че сградите в режим на временно строителство са законни – изграждат се въз основа на одобрени проекти и се захранват с инженерни мрежи и временни връзки /чл. 120, ал.4 ППЗТСУ/, съответно за тях е неприложема процедура по установяване търпимост на незаконен строеж, а дори и удостоверение за търпимост на такава сграда да бъде издадено, същото няма правно действие щом е установено, че сградата е законно построена въз основа на издадено разрешение за строеж.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК на въззивното решение в обжалваната от този касатор част, които не се и релевират от него.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1464 от 14.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 310/2023 г. на Софийския апелативен съд.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: