Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс, във връзка с чл. 46, ал. 1 от Закона за чужденците в Р. Б. (ЗЧРБ).

Образувано е по касационна жалба на М. С. (SYMONENKO MARYNA), гражданка на Р. У., срещу решение № 2224 от 22.10.2013 г., постановено по адм. дело № 1289/2013 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата й срещу отказ за издаване разрешение на продължаване срока на пребиваване в Р. Б. Р.. № ИЯ/РЗМ-200 от 25.01.2013 г. на началник сектор "Миграция" към

Областна дирекция (ОД) на МВР - Пловдив. Твърди се необоснованост на съдебния акт. Иска се отмяната му.

Ответната страна – началник сектор "Миграция" към ОДМВР - Пловдив, не изразява становище по постъпилата жалба.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, седмо отделение, счита постъпилата жалба за допустима, като подадена в срок, от активно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен акт. С оглед направените възражения и съществото на спора, съдът съобрази:

От данните по делото е установено и не е налице спор между страните, че с отказ Рег. № ИЯ/РЗМ-200 от 25.01.2013 г., началник сектор "Миграция" към ОДМВР - Пловдив, на основание чл. 26, ал. 3, 4 и 5 ЗЧРБ е постановил отказ да бъде издадено разрешение за продължаване срока на пребиваване в Р. Б. на М. С.. За да издаде обжалвания акт органът е приел, че чужденката има сключен фиктивен граждански брак с български гражданин, основавайки се на събрани по реда на чл. 26, ал. 5 ЗЧРБ данни, даващи основание за подобен извод, а именно – интервюта, провеждани от служители на службите за административен контрол на чужденците, изявления на засегнатите и на трети лица, по документален път и от извършени от държавни органи проверки и разследвания. В този контекст е установено, че лицето М. С. на 12.11.2010 г. е сключило граждански брак с И. В. Б., както и че не живее на адреса, посочен в подаденото заявление за продължаване срока на пребиваване. Извършена е и повторна проверка на същия адрес, при която Симоненко отново не е открита. Взето е писмено обяснение от съседа М. М., от чиито показания следва, че лицето И. Б. не живее на посочения адрес. В. са обяснения от съпруга, който е заявил, че не помни кога е сключил брак и, че не желае да каже адреса, на който живее понастоящем съвместно с украинската гражданка. Видно от обяснението на М. С., същата не твърди, че е налице съвместен живот с лицето, с което е сключила брак, нито споменава отношенията им, като вместо това излага обяснения, свързани с неволното й закъснение да подаде своевременно заявление за продължаване срока на пребиваване. Впоследствие, след издаване на административния акт, на 28.03.2013 г. Симоненко и Бисеров сключват договор за наем на апартамент в гр. П., като наемодателката им – г-жа Бришимова свидетелства в заседание по делото от 09.07.2013 г., че не познава лицата преди това, узнала е за проблемите на М. С. със статута й в България и е била е помолена да я регистрира на адреса, на който се намира и даденият под наем апартамент. Представен е трудов договор, от който е видно, че жалбоподателката е служител на фирма [Фирма 1] - гр. П. и нотариално заверена декларация на съпруга И. Б., че предоставя подслон и издръжка на М. С..

На тази база АС - Пловдив, отчитайки че в контекста на установените от органа данни за липса на реална съвместност между съпрузите, именно заинтересованото лице следва да докаже положителния за него факт – наличието на данни за общност, както в битов, така и личен план между двамата, при липсата на подобни твърдения и доказателства е извел извод за липса на общност между съпрузите, на базата на формулираните в чл. 26, ал. 4 ЗЧРБ обстоятелства, поради което и в хипотезата на чл. 172, ал. 2, предл. 5 АПК е отхвърлил жалбата като неоснователна. Постановеното решение е правилно.

За да е налице необоснованост на съдебния акт, като основание за неговата отмяна, следва решаващите изводи за постановяването му да са изградени върху противоречиви, неясни или липсващи фактически констатации, т. е. да не е налице основание за отнасяне на фактическата ситуация към конкретната правна норма.

Конкретно приложимата законова разпоредба – чл. 26 ЗЧРБ налага недвусмислено на компетентния орган, след извършване на процесуалните действия по чл. 26, ал. 5 ЗЧРБ, необходими за формиране на извод по ал. 4 на цитираната норма, респ. след като установи, че са налице данни, даващи основание да се направи обоснован извод, че бракът е сключен с цел заобикаляне на закона, да откаже издаване на разрешение за продължаване срока на пребиваване на чужденеца. Нормативно регламентираното условие – да са налице данни, позволяващи да се направи обоснован извод, не изискват от органа, респ. от съда да прави пълна проверка с цел категоричното установяване и недвусмислено опровергаване на документално отразения факт на брака, като законодателна регламентация на лични съвместни отношения между съпрузите. В този смисъл е достатъчно да е налице основателно съмнение за брачните отношения, а същото от своя страна несъмнено е налице, когато реално няма съвместност между съпрузите, както в битово-житейски, така и в личен, интимен или духовен план. В този контекст правилно АС - Пловдив е разпределил доказателствената тежест, като ясно е указал на жалбоподателката, че следва да представи данни за съвместния живот и да обори съществуващото основателно съмнение в реалността на брака, което следва от всички събрани от органа доказателства. В този контекст нито тя, нито съпруга й твърдят категорично и не са се възползвали от тази възможност, пред съда да изтъкнат в какво се изразяват семейните им отношения, респ. какви проявления имат същите. Отчитайки индивидуалността на хората, законодателят не е рамкирал формите и начина на съвместност, т. к. за всеки човек тя може да се изрази различно и следва от отделното разбиране на смисъла на личен и семеен живот. Това няма как да бъде законодателно рамкирано, но все пак следва да присъства.

Правото на семеен живот, прогласено в редица национални и международни актове, директно приложимо по силата на ЕКПЧОС, прогласено като основно право на личността в правото на ЕС, намиращо своето отражение и в чл. 32 и чл. 46 от Конституцията на Р. Б. (РБ), може да се определи като фундаментално право на личността, поради което същото е по-висша нормативна сила от регламентираните обществени отношения, засягащи правото на свободно влизане и пребиваване в РБ от граждани на трети държави членки. Това е и житейски и нормативно обосновано и продиктувано с необходимостта от зачитане правата на индивида, гарантиране пълноценното му съществуване и неговото лично щастие, за да бъде последният пълноценен член на обществото. В този контекст лицето следва да докаже, че споделя съвместен живот със съпруга си. И да посочи как конкретно се проявява тази съвместност. А подобно твърдение може да бъде доказано по много начини и с много средства, които законът не ограничава по никакъв начин, именно отчитайки отделната индивидуалност. Нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЧРБ въвежда различен минимум от условия, чието отсъствие опровергава презумпцията за съвместен живот, формално отразена в Удостоверение за сключен граждански брак, така че същият не съответства на условието на чл. 2, ал. 6, т. 1 ЗЧРБ. Смисълът и от решаващо значение за изхода на конкретното производство е именно преценката на съотношението между формата (Удостоверение за граждански брак) и съдържанието на същия този брак, като отделни факти и негови проявления, през призмата на разликите в многообразието на отделните личности.

В конкретния случай обаче не просто липсват доказателства за съвместност в отношенията, липсват и подобни твърдения на съпрузите. От данните по делото и обясненията на страните не личи и не следва дори желанието им за съвместен живот, което да се гарантира чрез разрешаване постоянно пребиваване в страната на чужденеца. Следва да се подчертае, че жалбоподателката дори не е поискала съпругът й И. Б. да се яви като свидетел по делото пред съда. В този контекст напълно обоснован е изводът, че лицата реално не искат от държавата да им защити правото на лично щастие и съвместен живот. Това житейски казано означава, че същите нито желаят, нито реално водят такъв, което законът класифицира като основание за отказ за продължаване срока на пребиваване в България.

Върховният административен съд вече е имал възможността да се произнесе, че разпоредбата на чл. 26, ал. 3 ЗЧРБ дава право на компетентните държавни органи да санкционират злоупотребата с правото на чужденец да придобие разрешение за продължително пребиваване в страната като съпруг на български гражданин.

При все, че не е необходимо да са налице всички визирани в чл. 26, ал. 4 ЗЧРБ критерии, установяването им, обсъдено в контекста на всички относими факти и обстоятелства, е условие за доказване на исканата от закона специална цел и следователно за законосъобразност на постановения административен акт. (В този смисъл виж решение № 4812 от 6.04.2011 г. по адм. дело № 5174/2010 г. на ВАС).

Поради това следва да се приеме, че изводът на съда относно неустановения принос на съпрузите към задълженията, произтичащи от брака, е правилен. Наред с това, от данните по делото, включително извършените проверки, изслушването на семейната двойка, на съседи и др., компетентните органи са констатирали, че семейството не живее постоянно на декларирания адрес; българският гражданин не дава точни данни за съпругата си, за работата й, за датата на сключване на брак и др. При подробно обсъждане на доказателствата по делото и възраженията на жалбоподателя, АС обосновано е приел, че отказът на административния орган е законосъобразен, т. к. са налице данни, че бракът е сключен с цел заобикаляне на разпоредбите на ЗЧРБ и получаване на разрешение за пребиваване в страната, респ.

налице е злоупотреба с право. Представените съвместно сключен договор за наем и декларация от И. Б., че издържа съпругата си, са съставени след издаване на обжалвания акт. В този контекст същите не могат да оборят установената липса на съвместен живот и взаимност.

Като е отчел гореизложените обстоятелства, анализирайки релевантните факти и данни по делото, при спазване на съдопроизводствените правила, АС - Пловдив е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, седмо отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 2224 от 22.10.2013 г., постановено по адм. дело № 1289/2013 г. по описа на Административен съд - Пловдив. Решението е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ В. А. секретар: ЧЛЕНОВЕ:

/п/ П. Н./п/ Л. П.

В.А.