О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1440

гр. София, 25.03.2025 г.

Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове: Е. Д.

Е. П.

като изслуша докладваното от съдия Е. Д. гр. дело № 2718 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни в производството – на ищеца Г. И. И. и на ответника Столична община срещу въззивно решение № 1651/21.03.2024 г. по гр. д. № 11919/2021 г. на Софийски градски съд, с което частично е отменено решение № 20117951/17.05.2021 г. по гр. д. 15382/2020 г. на Софийския районен съд и е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 52 ЗЗД за сумата над 5 000 лв. до присъдения размер от 7 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, търпени в периода 01.04.2015 г. - 01.04.2020 г., настъпили като пряка и непосредствена последица от бездействие на Столична община по осигуряване на достъпна жизнена и архитектурна среда на населението - изграждане и поддържане на достъпен пешеходен маршрут, съставен от пешеходен тротоар и улично осветление, включващ една или няколко от следните улици: „М. К. в участъка между бул. Монтевидео и ул. „Буземска“, ул. „697-ма“, ул. „Камелия“, ул. „Рождество“, ул. „Буземска“, ул. „Народно хоро“, в участъка между ул. И. Р. и бул. „Овча купел“, в ж. к. „Овча купел“, гр. София. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът е уважен за сумата от 5 000 лв., както и в частта, с която е отхвърлен до пълния предявен размер от 15 000 лв.

Ищецът Г. И. И. обжалва решението в частта, в която предявеният иск е отхвърлен, като претендира той да бъде уважен в пълния му размер от 15 000 лв.

В изложението към подадената от него касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по няколко групи въпроси:

1. „Допустимо ли е въззивният съд да прилага материален закон (чл. 52 от ЗЗД ) като влошава положението на единия от жалбоподателите, но без да зачете и обсъди неговите конкретни възражения, с които е обжалвал първоинстанционното решение във връзка с приложението на този закон и с които се е защитавал срещу въззивната жалба на другата страна?“, за който се твърди, че е разрешен в точка 19 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, във вр. с т. 3 на ППВС № 1/13.07.1953 г., доразвити в съдебната практика на Върховния касационен съд - решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на IV г. о., решение № 200/2017 от 02.01.2018 г. по гр. д. № 350/2017 г. на I г. о. и решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на III г. о.

2. „В условията на нарушено право на достъпна среда, преценката за справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и задължителните указания по прилагането му, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968 г., предполага ли намаляване на това обезщетение по размер, когато: 1. Процесният период на нарушение от 5 години е част от продължавано общо 11 години нарушение от страна на ответника и въпреки многократно съдебно установяване на нарушенията преди процесния период; 2. Ищецът е запазил физическо и психическо здраве, респ. липсват телесни повреди и отклонения в поведението му, въпреки опасностите за здравето и живота му и отглежданите от него деца, следващи се от недостъпната среда. 3. Социалноикономическите условия в страната се подобряват и особено в [населено място], където живее ищецът“, за който се твърди, че е налице противоречие с решение № 155 от 4.07.2018 г. по гр. д. № 4723/2017 г. на ВКС, IV г. о.

О. С. община обжалва решението в частта, в която предявеният иск е уважен.

В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по няколко групи въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши цялостна преценка на доказателствения материал?

2. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите на страните и възраженията за неоснователни, респ. основателни?

3. Предвидената в чл. 272 от ГПК възможност за препращане към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, освобождава ли въззивния съд от задължението по чл. 236, ал. 2 от ГПК да мотивира своето решение, а именно да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните, дължат ли се мотиви по същество в отговор на направените пред него оплаквания, дължи ли се обсъждане на твърденията на жалбоподателя за неправилност на пьрвоинстанционното решение, която може да се дължи както на невярно възприемане на фактическата обстановка, така и на погрешни правни изводи, произтичащи от неправилното приложение на правилата на науката, опита или логическото мислене?

4. Следва ли въззивният съд да установи всички правнорелевантни за спора факти и да ги подведе под приложимата за същите правна норма и да направи извод за начина, по който последиците се прилагат по отношение на спорното право, като същевременно се произнесе и по всички направени от страните възражения и изложени доводи?

В допълнение се позовава на очевидна неправилност на обжалвания акт – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК Г. И. И. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по подадената от Столична община касационна жалба.

В определения от закона срока Столична община не представя отговор на подадената от Г. И. И. касационна жалба

Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за причиняване на неимуществени вреди от виновното противоправно бездействие на служители при ответната община, които не са изпълнили задълженията си за предприемане на мерки за осигуряване на достъпна среда на живот в ж. к.„Овча купел“, гр. София. Ищецът като родител на три деца е лице с намалена подвижност по смисъла на параграф 1, б. „д“ от Наредба № 4/01.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда на населението, включително за хората с увреждания /отм., ДВ, бр. 12 от 12.02.2021 г./.

Въззивният съд препратил към мотивите на първоинстанционния съд по отношение на фактическите и правните изводи, обосноваващи гаранционно-обезпечителната отговорност на ответната община. За да отхвърли предявеният иск за сумата над 7 000 лв. районният съд съобразил следните обстоятелства: размерът на определеното с влязлото в сила решение № 155 от 4.07.2018 г. по гр. д. № 4723/2017 г. на ВКС, IV г. о., между страните обезщетение за същото противоправно поведение за предходен период (5 000 лева за период от 24 месеца); вече съзнателната възраст на две от децата и младата и активна възраст на ищеца; обстоятелството, че спрямо предходния период са настъпили промени в средата – поставяне на улично осветление на неосветени участъци от ул. М. К. и увеличаване на броя осветителни тела в участъците, където такива са били налични, поставяне на асфалтова настилка с бордюри по ул. „Рождество“.

Въззивният съд обсъдил направеното от Столична община възражение, че има императивно въведено задължение за извършване на фактически действия по поддържане и осигуряване на конкретна инфраструктурна среда в съответния градски район, като е изложил своите мотиви защо намира същото за неоснователно. Прието е, че съгласно разпоредбите на чл. 17 вр. чл. 52 вр. чл. 53 ЗМСМА, общината като самостоятелна административно-териториална единица решава самостоятелно всички въпроси от местно значение, които законът е предоставил в нейната компетентност, едни от които са устройството и развитието на територията на общината и на населените места в нея и благоустрояването и комуналните дейности /чл. 17, ал. 1, т. 2 и т. 6 ЗМСМА/. Прието е още, че разпоредбите на чл. 31 ЗП вр. чл. 19, ал. 2 ЗП вр. чл. 1 и чл. 3 от Наредба № 4/01.07.2009 г. /отм., ДВ, бр. 12 от 12.02.2021 г./ за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда на населението, включително за хората с увреждания, установяват за Столична община - в качеството й на адресат на тези норми, преки, императивни задължения във връзка с устройството, изграждането и поддържането на общинската пътна инфраструктура и прилежащите към нея съоръжения в урбанизираните територии с цел осигуряването на предвиденото в нормативните актове състояние на същите и достъпна среда при тяхното ползване от населението, а съгласно чл. 11, ал. 1 ЗОС имоти и вещи общинска собственост, каквито са общинските пътища по силата на чл. 8, ал. 3 ЗП и чл. 3, ал. 2, т. 1 ЗОС, се управляват в интерес на населението в общината съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин. Посочено е, че изграждането на улици без тротоари и осветление и неподдържането в съответното на нормативните изисквания състояние на инфраструктурата е в пряко противоречие освен с горецитираните норми и с разпоредбите на чл. 53, ал. 1, т. 6, респ. ал. 2, т. 3 от Наредба № 2/29.06.2004 г. за планиране и проектиране на комуникационно - транспортните схеми на урбанизираните територии на МРРБ.

Обсъдено е и направеното от Столична община възражение за допуснато процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд при събиране на гласните доказателства по делото - досежно разпита и показанията на свидетеля А. Г. С., както и това, че възможността за осигуряване на достъпна архитектурна среда за населението в посочения в исковата молба район е препятствана от неприложената улична регулация, като съдът е изложил подробни мотиви защо намира същото за неоснователно.

По делото са приети за безспорно установени настъпилите в патримониума на ищеца неимуществени вреди изразяващи в ежедневни неудобства при придвижване от дома до спирките на градски транспорт, съответно учебните заведения на трите деца, невъзможност за ползване на един от най - удобните начини на обществен транспорт - метрото, поради невъзможност да се прекоси заблатена ливада и да се стигне до спирката на метрото, притеснения, възмущение, афект и страх за безопасността на децата му -както през светлата, така и през тъмната част на денонощието при движение от и до дома им по улици без или частичен тротоар, без положена настилка или компрометирана такава, кал, камъни, прах.

За необосновани са приети доводите на ответника за липса на причинна връзка между твърдяното му бездействие и сочената от ищеца вреда, доколкото от показанията на свидетеля Л., безспорно е установено съществуването на такава, с оглед търпените от ищеца притеснения и неудобства вследствие на придвижването му по уличната мрежа в района на сградата, в която живее, включително и при осигуряване безопасното движение на трите му деца.

Във връзка с определянето на размера на дължимото обезщетение въззивният съд съобразил дадените с ППВС № 4/1968 г. указания. Отчетени са следните обстоятелства: от процесните вредоносни действия на ищеца са причинени неудобства за продължителен период от време - 5 год., търпени ежедневно, възрастта на пострадалия в исковия период; вида, характера и интензитета на причиненото увреждане, довело до неудобства и неблагоприятно отражение върху психо-емоционално му състояние; степента на личностно засягане; от друга страна - липсата на трайни, невъзстановими последици от увреждането; обстоятелството, че предвидената обезвреда на разглежданото основание има за предмет само причинените на пострадалия вреди, част от които негативни преживявания са свързани и с придвижването и притеснения относно безопасността на децата му, както и социалноикономическите условия в страната към процесния период, имаща отношение към критерия за справедливост.

Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице по касационната жалба на Г. И. И., като съображенията за това са следните:

Първият въпрос е свързан с обсъждане на доказателствата, излагането на мотиви от въззивната инстанция, както и на самостоятелни фактически констатации и правни изводи. Такива се съдържат в обжалвания въззивен акт, като не се установява противоречие с цитираната съдебна практика. В нея е възприето, че съдът е длъжен да прецени всички допустими и относими доказателства, и то съвкупно /в тяхната взаимна връзка и зависимост/. В мотивите на решението съдът трябва да обсъди доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решаване на спора по същество. Съдържанието на мотивите на обжалваното решение включва преценка и обсъждане както на събраните доказателства, така и на доводите на страните. Въззивното производство е било образувано по жалби и на двете страни, поради което подвъпросът за нарушаване на принципа за влошаване положението на жалбоподателя в резултат на намаляването на размера на присъденото обезщетение, не може да доведе до допускане на касационен контрол.

Вторият поставен материалноправен въпрос е относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди. Съгласно дадените указания в ППВС № 4/23.12.1968 г. при преценката кое обезщетение е справедливо, следва да се съобразят всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат отношение за определяне на размера му. Постановлението примерно изброява обстоятелства, които следва да бъдат съобразени от съдилищата, като посочва, че следва да се отчитат спецификите на всеки отделен случай.

С цитирания в изложението съдебен акт на жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди за предходен период: от 01.04.2013 г. до 01.04.2015 г., като са отчетени следните относими обстоятелства: възрастта на пострадалия, времетраенето, вида, характера и интензитета на увреждането.

В обжалваното въззивно решение от една страна са съобразени обстоятелствата, свързани с настъпилите благоприятни промени в средата, а от друга тези обстоятелства, имащи значение за определяне размера на вредата. Именно отчитането на всички изброени обстоятелства е довело до определяне на същия размер на обезщетението за петгодишен период от време. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. В настоящата хипотеза въззивният съд е съобразил доказателствата, от значение за определянето на справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по касационната жалба на Столична община по следните съображения:

Поставените от ответника въпроси имат сходно съдържание и обобщени се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да прецени относимите към спора доказателства по делото.

Същите са обуславящи за изхода на спора, но не се установява наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По поставения въпрос е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, съгласно която въззивният съд има задължение да прецени и обсъди единствено правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, като в мотивите си обсъди всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се /решение № 164 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 г., I г. о./. Когато първоинстанционният съд вече е изложил в мотивите си съображенията по доводите във въззивната жалба, тъй като тези доводи са били изтъкнати още в първа инстанция и жалбоподателят само ги преповтаря във въззивната жалба, въззивният съд може да възприеме изцяло изводите на първоинстанционния и да препрати към тях без да излага доводи /решение № 186 от 02.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4465/2014 г., IV г. о./.

В настоящия случай въззивният съд е обсъдил твърденията и доводите на страните за неправилност на първоинстанционното решение и е изложил съображенията си по събраните по делото доказателства – обсъдени са направените от Столична община възражения, че няма императивно въведено задължение за извършване на фактически действия по поддържане и осигуряване на конкретна инфраструктурна среда в съответния градски район, за липсата на причинна връзка между твърдяното му бездействие и сочената от ищеца вреда. Изложени са и доводи както по възражението за допуснато процесуално нарушение от страна на районния съд при събиране на гласните доказателства - досежно разпита и показанията на свидетеля А. Г. С., както и по това относно обективната невъзможност за осигуряване на достъпна архитектурна среда за населението в района с пълно изграждане и поддържане на необходимите зони и съоръжения поради неприложената улична регулация. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, включително свидетелските показания на Л. и С.. Въз основа на тях е направил собствени констатации за фактическата обстановка и е формулирал собствени правни изводи, като е изложил мотиви относно съвпадението, съответно несъвпадението на изводите му с тези на първата инстанция. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС, като настоящият състав не намира необходимост от нейното изменение. Предвид това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.

В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по касационните жалби на двете страни.

С оглед изхода на делото не следва да се присъждат разноски за касационното производство.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1651/21.03.2024 г., постановено по гр. д. № 11919/2021 г. по описа на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: