Производството е по чл. 288 от ГПК.

Национална здравноосигурителна каса обжалва решение № 102 от 24.3.2020 г. по в. т.д. 54/20 г. Апелативен съд - Пловдив, с което е осъден да заплати посочените суми. Излага съображения за неправилност на решението, изразяваща се в съществени нарушения на процесуалните правила, като липса на убедителни мотиви в решението, липса на обсъждане на доводите на страната. По отношение на съществото на спора поддържа, че чл. 52 от Конституцията има директно действие и дава право на здравноосигуряване, гарантиращо достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон. Съгласно чл. 4 ЗЗО било дадено право на свободен достъп на осигурените до медицинска помощ. Излага подробни съображения за действието на ЗБНЗОК за 2017 г. и за планирането на договаряне и закупуване на здравноосигурителните лица на медицинска помощ. Позовава се и на решение № РД-НС 04-24-1 ОТ 29.3.2016 г. на Надзорния съвет на НЗОК, постановено на основание чл. 54, ал. 9 и чл. 59, ал. 6 от ЗЗО. С това решение били посочени размерите на закупуване на медицинска помощ по чл. 45, ал. 1 ЗЗО по обеми, цени, като годишният размер е съгласно чл. 1, ал. 2 ЗБНЗОК за 2016 г. Посочено е, че на основание чл. 59, ал. 3 от ЗЗО се сключват допълнителни споразумения към договорите. Ограничаването на задължението на НЗОК в договорите и споразуменията не ограничавали правата на здравноосигурените лица, нито предполагали извършването на надлимитна дейност да остава за сметка на лечебните заведения. Идеята била да се окаже болнична помощ на осигурените лица като изпълнителите организират дейността си, така че да се смята в определения лимит, което може да се означава да се отложи във времето лечението, но не представлявало отказ от здравни услуги.

Моли да се отмени решението и да се отхвърли изцяло претенцията на болницата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи, че решението е очевидно неправилно - основание по чл. 280, ал. 1, пр. 3 от ГПК.

Освен това формулира следните правни въпроси:

1. Дали уговорките за месечни лимитни парични стойности освобождават НЗОК от задължението за плащане на болнична помощ, оказана и отчетена над тези стойностни лимити. Счита, че произнасянето по този въпрос от въззивния съд е в противоречие решение на Конституционния съд на Р България. Уточнява, че въпросът е дали и до каква степен от правилата за изпълнение на двустранен договор се дерогират от императивната правна уредба в областта на задължителното здравноосигуряване. Сочи още, че съгласно двустранните договори когато уговарящият е задължен да престира пръв, обещателят може да противопостави на третото лице възражение за неизпълнен договор. Ако договорът бъде унищожен или развален, обещателят може да търси даденото на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД от уговарящия, който е страна по договора, но не и от трето лице. Обосновава, че разрешението на този правен въпрос е в противоречие с решения на Конституционния съд, което обуславя основание за допускане касационно обжалване – чл. 280, ал. 1 т. 2 от ГПК.

2. Има ли основание НЗОК да налага лимити при заплащането на извършената от изпълнителя дейност по договор за болнична медицинска помощ и подлежи ли на заплащане дейността, определена като „надлимитна“?

3. Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители?

4. Дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли тя да остане извън обхвата на съдебния контрол?

5. Противоречи ли уговарянето на лимит на дейности и плащания на НЗОК с установената в чл. 59, ал. 2 ЗЗО вр. чл. 55, ал. 3 ЗЗО забрана в НРД и догорите с изпълнители на медицинска помощ да бъдат предвиждани условия, възпрепятстващи свободния избор от осигурени лица на изпълнители на медицинска помощ, сключили договор с НЗОК?

По отношение на въпроси от 2-5 обосновава допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В случая по всички въпроси била налице необходимост от решение за решаване на делата според точния смисъл на законите. Излага подробни съображения.

Ответникът „МБАЛ Медицински комплекс Св. И. Р“ ЕООД оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Счита, че поставените въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въпросите били свързани с това дали е законосъобразно определянето на месечни стойности за заплащане от страна на НЗОК на отчетните дейности от изпълнителите на медицински дейности по сключените между тях договори с оглед разпоредбите на Конституцията на Р България, ЗЗО и ЗБНЗОК. Поставените правни въпроси не кореспондирали с обжалваното въззивно решение. Счита, че не е налице основанието „очевидна неправилност“ на въззивното решение. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид доводите на страните и намира следното:

Касационната жалба е в срок. Съобщение с препис от решението е връчен на касатора на 14.5.2020 г. Касационната жалба е подадена на 02.06.2020 г. Следователно е в срока по чл. 283 от ГПК. Решението може да се обжалва при липса на ограничения съгласно чл. 280, ал. 3 от ГПК.

За да уважи предявените искове с правно основание чл. 59 ЗЗО вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД - изпълнение на възнаграждение за извършена над договорения лимит болнична медицинска помощ въззивният съд е приел, че е сезиран с искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, обективно съединени с искове с правно основание чл. 86 от ЗЗД за плащания по извършена и отчетена болнична медицинска помощ през месеците април, юни, ноември, декември 2016 г. и март 2017 г., като претенциите са за част от суми по издадените от ищеца фактури за посочените месеци, за които има издадени дебитни известия. Установил е наличието на договор, сключен на основание чл. 59 от ЗЗО № 162313 от 19.02.2015 година за оказване на болнична помощ по клинични пътеки със срок срокът на действие на НРД за 2015 година. Този срок е продължен от 31.03.2017 година, като НРД за МД за 2015 година е изменен и допълнен с решение № РД –НС-04-24-1/29.03.2016 година на НС на НЗОК и съгласно § 2 ал. 2 от ПЗР на това решение, което е влязло в сила на 01.04.2016 година, срокът му на действие е до 31.03.2017 година. Въззивният съд е приел, че НЗОК не била извършила плащане на исковите суми – главници, представляващи стойността на т. нар. „надлимитна дейност“ за процесните месеци в посочените по-горе размери, както и мораторни лихви върху тези суми за период, чийто начален момент е първо число на месеца, следващ този, до края на който е следвало да бъде извършено плащането, а именно месеца, следващ извършването на дейността, до датата на исковата молба. Въззивният съд е приел, че предмет на процесния договор е оказване на болнична медицинска помощ на здравноосигурени лица по клинични пътеки от Приложение 5 към член единствен на Наредба № 40 от 24.11.2004 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, подробно изброени в таблицата към чл. 1 ал. 1 от договора. Определяйки съдържанието на договора, изменен със споразумениявъззивният съд приема, че е възложено извършването на медицински дейности по клинични пътеки, както и как е уговорено извършването, отчитането и плащането на дейностите. Прието е, че между страните е постигнато съгласие и за определяне на падежа на задължението за плащане, от който момент страните били се съгласили, че ще се дължи лихва.

Излага мотиви, че съгласно чл. 2 ЗЗО задължителното здравно осигуряване е дейност по управление и разходване на средствата от задължителни здравноосигурителни вноски за закупуване на здравни дейности, което се осъществява от НЗОК и от нейните териториални поделения - РЗОК. Задължителното здравно осигуряване предоставяло пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. Този пакет от здравни дейности, определени по вид, обем, цена и изискванията за качество и достъпност, бил уреден в закона. Той се предоставя от изпълнителите на медицински дейности и се закупува от НЗОК. Приема, че бюджетът на НЗОК е основният финансов план за набиране и разходване на паричните средства на задължителното здравно осигуряване и е отделен от държавния бюджет – чл. 22 от ЗЗО, като се състои се от приходна, разходна част и задължителен резерв /чл. 25 от ЗЗО/, със средствата, от който задължителен резерв се заплащат и разходи в случаи на значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравноосигурителни плащания - чл. 26, ал. 2 от ЗЗО. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗБНЗОК за 2016 г., в рамките на стойностите по чл. 1, ал. 2, НЗОК, определя за всяка районна здравноосигурителна каса годишна обща стойност на разходите за здравноосигурителни плащания, разпределена по месеци, а районните здравноосигурителни каси определят стойността за дейностите по тази алинея към договорите с изпълнителите на болнична медицинска помощ, разпределена по месеци. Стойностите по ал. 1, т. 2 и тяхното изменение по реда на ал. 3 се утвърждават от НС на НЗОК. С ал. 3 и 4 била предвидена възможност за корекция на разходите, в рамките на утвърдените разходи по бюджета на НЗОК, като НС на НЗОК следва да приеме правила за условията и реда за определяне и изменение на стойностите по ал. 1, т. 1 и 2 и за осъществяване на контрол и корекции по ал. 3.

Позовавайки се на чл. 52 от Конституцията на Р България, чл. 4 и чл. 45 ЗЗО и чл. 46 от ЗЗО въззивният съд, приема, че в тези норми е предвидено, че редът за предоставянето на медицинската помощ се урежда в НРД и сключените въз основа на него индивидуални договори между изпълнителите на медицинска помощ и съответните РЗОК. Прави извод, че установените лимити за клинични пътеки не могат да ограничат регламентирания с чл. 4 от ЗЗО свободен достъп на здравно осигурените лица, които не са страна по договора за оказване на болнична помощ до медицинска помощ, както и до свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК - чл. 35 ЗЗО. С оглед анализа на тези норми е посочено, че за ищеца като изпълнител на болнична медицинска помощ, не съществува правна възможност в рамките на гарантирания здравен пакет да откаже предоставянето на медицинска помощ на здравноосигурените лица на каквото й да е основание, в това число и поради изчерпване на средствата от разпределените им лимитирани бюджети. Приел е, че е налице безусловно признатото от закона право на здравноосигуреното лице на свободен избор на изпълнител. Въззивният съд приема, че НЗОК дължи на ищеца заплащане на извършената от него медицинска дейност, макар и над уговорените с договора лимити, доколкото тя е в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК и не се твърди и не е установено по делото при сезирането на РЗОК с искане за заплащане на тези дейности от страна на ищеца да е била налице хипотезата на чл. 17 ал. 3 от цитираните по-горе Правила за условията и реда за прилагане на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Закон за бюджета на НЗОК за 2016 г., а именно да е достигнат или надхвърлен бюджета на НЗОК за заплащане на болнична медицинска помощ на национално ниво. В закона и в сключения между страните договор не била предвидена възможност при изчерпване на предварително определените стойности, лечебното заведение да прекрати извършването на определените по договора дейности

Отчитайки факта, че определените обеми и стойности на изпълнителите на болнична медицинска помощ са прогнозни и е възможно те да бъдат надхвърлени, без изпълнителите на помощта да могат да влияят на това, самият законодател в ЗЗО бил заложил в бюджета на НЗОК резерв, средствата от който следва да се разходват за заплащане на непредвидени и неотложни разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на бюджетните средства - чл. 25 и чл. 26, ал. 2 от ЗЗО, в който смисъл е и чл. 4 от ЗБН. за 2016 г., като решенията за корекция на стойностите и използване на средствата от резерва са изцяло и единствено в компетенциите на НЗОК и се вземат от надзорния й съвет съобразно приети от него правила – чл. 4, ал. 4 от ЗБН. за 2016 г.

Съдът е приел, че е налице договорена и точно извършена от изпълнителя болнична медицинска дейност по клинични пътеки, за която са представени пред РЗОК необходимите отчетни документи, като по делото не се твърдяло и не било установено основание да бъде отказано заплащането й. Сам по себе си безспорният факт, за дейности над лимитите по приложение № 2 към договора, не бил основание да се откаже нейното заплащане. Претендираните от ищеца права били част от възникналото между него и ответника правоотношение по чл. 59 и сл. от ЗЗО, обусловено от предвиденото в чл. 52 от Конституцията РБ право на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ. С оглед анализа на посочените норми, въззивният съд е приел, че гарантираната здравна медицинска помощ на здравноосигурените лица чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, НЗОК била задължена да заплаща предоставената на задължително здравно осигурените лица помощ от видовете, описани в чл. 45 от ЗЗО. Прието е, че тези разпоредби имат императивен характер. При изпълнение на медицинските стандарти и правила за добра медицинска практика, точно изпълнение на задълженията спрямо здравноосигурените лица, в обхвата на клиничните пътеки, не можело да се игнорира задължението за плащане. Клаузите на договора, установяващи определени лимити, не са нищожни, те са съобразени с извършеното първоначално разпределение на средствата от задължителното обществено осигуряване между отделните РЗОК и отделните изпълнители на медицинска помощ. Първоначално заложените лимити обаче подлежат на коригиране съобразно подробно обсъдените по-горе разпоредби на Правилата за условията и реда за прилагане на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Закон за бюджета на НЗОК за 2016 година, приложими към настоящия спор. Прието е, че изпълнителят на болнична медицинска помощ няма правна възможност да откаже предоставянето на медицинска помощ на здравноосигурените лица в обхвата на медицинската помощ. Както и не било предвидено лечебното заведение да прекрати извършването на здравни дейности при изчерпване на лимитите.

По отношение на акцесорните искове, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 3 ал. 2 от договора е предвидено, че възложителят дължи на изпълнителя законна лихва за забава за просроченото време в случай, че не заплати на изпълнителя извършената и отчетена дейност по клинични пътеки в договорените срокове. В чл. 35 от договора, чиито разпоредби са приложими в първоначалния им вид по отношение на първата искова претенция, касаеща извършената надлимитна дейност през месец април 2016 година, е предвидено, че плащанията на изпълнителя се извършват чрез РЗОК до 30-то число на месеца, следващ отчетния. При наличие на неоспорени доказателства за вида, стойността и отчитането на извършената медицинска дейност по съответния ред и в съответните срокове от изпълнителя пред РЗОК, заплащането й съгласно договора е следвало да стане до края на месец май 2016 г, т. е. от 01.06.2016 година ответникът изпадал в забава за заплащане на тази дейност и дължал мораторни лихви до датата на исковата молба 23.05.2019 година в претендирания и неоспорен размер от 6 582 лева.

По отношение на останалите претендирани суми е приел, че са приложими клаузите на договора с изменението в Приложение № 33/27.05.2016 година. В чл. 43 от договора / след изменението с цитираното споразумение/ било предвидено, че възложителят заплаща ежемесечно договорената, извършена и отчетена дейност по чл. 1 ал. 1 след проверка на документите по чл. 32, като е прието, че тези предпоставки са установени по делото. Разпоредбата за дължимост на лихви за забава от първоначалния договор била приложима и след подписването на това споразумение / чл. 45 от договора съгласно § 5 т. 4.2. от допълнителното споразумение/. В чл. 4 ал. 2 от договора след изменението със споразумението от 27.05.2016 година е предвидено, че в случай, че възложителят не заплати на изпълнителя извършената и отчетена дейност по клинични пътеки в договорните срокове, възложителят дължи на изпълнителя законна лихва за забава за просроченото време. Съгласно чл. 41 от договора след изменението на 27.05.2016 година редът на чл. 4, ал. 2 не се прилага в случай на недостиг на бюджетни средства на НЗОК за здравноосигурителни плащания за болнична медицинска помощ и взето решение на НС на НЗОК за извършване на частично плащане и/или за отлагане на плащанията. Тези предпоставки в случая не са установени от въззвния съд, а е прието, че е установено, че НС на НЗОК е взел решение за заплащането на тези дейности – решение № РД-НС-04-11/17.01.2017 година, касаещо периода април – ноември 2016 година. Отлагането на изпълнението на това решение с последващо решение на НС на НЗОК – РД –НС-04-20/13.02.2017 година за срока по § 9 от ПЗР на ЗБН. за 2017 г. не било основание да се направи извод за недължимост на лихви за забава, доколкото нямало твърдения и данни то да е свързано с недостиг на бюджетни средства на НЗОК за здравноосигурителни плащания. Прието е, че е уговорен падеж на задължението и това е обусловило извод за определяне дължимостта на обезщетението за забава за неизпълнение на задължението за плащане на болнична медицинска дейност.

По делото е прието за безспорно, че за всеки един от исковите периоди в сроковете за отчитане на дейността по договора ищецът е отправял до ответника мотивирани искания за коригиране на стойността на извършената медицинска дейност, посочена в приложение № 2 към договора. Установено е също, че от РЗОК са направени проверки относно реалното извършването и отчитането на дейността, при които не са констатирани нарушения. С оглед на това, е прието, че ответникът в качеството си на възложител дължи заплащане както на извършената дейност, така и на лихви за забава върху всяка една от главниците за период от първо число на месеца, следващ месеца, през който е отчитана дейността за предходния месец и до края на който е дължимо плащането, в каквато насока съдът изложи мотиви по-горе, до датата на исковата молба.

Така въззивният съд е потвърдил решението в частта по исковете за главници и е отменил и вместо това присъдил обезщетение за забавено изпълнение на всяко едно от задълженията. В съответствие с правилото на чл. 78 от ГПК е разпределил отговорността за разноски.

Допускането на касационно обжалване, се извършва на основанията предвидени от законодателя в чл. 280 от ГПК.Днето на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, може да се извърши служебно, а именно при наличие на вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо. В случая няма установени при извършената проверка основания за извод за допускане касационно обжалване за проверка вероятността съдебното решение да е нищожно или недопустимо. Посочените основания в чл. 280, ал. 1 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК изискват обосноваване от касатора на правен въпрос.

По отношение на посоченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че не може да се установи това основание. Наличието на това основание изисква без проверка на основанията, предивдени в чл. 281, т. 3 от ГПК да се установи от мотивите на съдебното решение, неправилно приложение на закона. Такова установяване би могло да бъде налице, ако е приложена норма в противоположния й смисъл или не с действителното й съдържание. Извън тези основния, е необходима проверка на съдебния акт, съобразно предвиденото в чл. 281, т. 3 от ГПК и не може да се установи соченото основание очевидна неправилност.

По отношение на първия поставен правен въпрос от касатора, настоящият съдебен състав намира, че действително въззивният съд се е произнесъл по въпроса дали уговорените с договора лимити за извършване, отчитане и заплащане на болнична медицинска дейност, възложена с договора, сключен между НЗОК и болница, лишават изпълнителя на болнична помощ от уговореното плащане в договора, сключен на основание чл. 59 от ЗЗО. Но посоченото допълнително основание, а именно чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ГПК, не е налице. Произнасянето по този правен въпрос не е в противоречие с посоченото решение на Конституционния съд № 2 от 22.2.2007 г. по к. д. 12/2006 г., решение на Конституционния съд № 3 от 8.3.2016 г. по к. д. 6/2015 г. Посоченото първо решение предвижда, че здравноосигурените лица имат право на здравна помощ, определена по вид със ЗЗО (ЗАКОН ЗА ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ), като част от социалните права. Както и че със ЗБНЗОК за съответната година се оформя финансов план за разходване на средствата. Разяснено е съдържанието на чл. 4 от ЗЗО, като е прието, че тази разпоредба гарантира свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни помощи, както и избор на изпълнител, договорил се с касата. Разяснено е, че обхватът и размерът следва да са определени, В случая ограничението, прието от въззивния съд е свързано с правилното финансово предвиждане на средствата. Но решаващият извод на съда е, че след като определената по вид, обхват медицинска дейност, съответства на ЗЗО и НРД, както и на сключения договор с изпълнител на болничната медицинска помощ, то това не е ограничение, предвидено в закона и плащането се дължи. Уговорените лимити, като израз на бюджетната дейност, не обвързват здравноосигурените лица, след като те са ползвали договорена и предвидена медицинска помощ, определена със ЗЗО и НРД. Лимитите са само план за разходване на средства, подлежащ на осъвременяване. Цялостният бюджетен процес се регулира от НЗОК, който следва да съобрази както наличните средства, така и предвидените в чл. 45 от ЗЗО медицински дейности, подлежащи на заплащане. При предвидени медицински дейности в обхвата на здравното осигуряване, НЗОК дължи плащане на изпълнителя при точно изпълнение на медицинските дейности по възложеното изпълнение на клинични пътеки. В този смисъл липсва нарушение на изискването за определяне по вид и обхват на медицинската дейност и достъпа до здравна помощ, така както е прието с решението на Конституционния съд. Въззивният съд е приел, че при действие на чл. 4, чл. 45 от ЗЗО, определящи правата на здравноосигуряване на гражданите, болничното заведение, сключило договор по чл. 59 от ЗЗО има задължение да предостави медицинската дейност, произтичаща от закона и определена в договора му с НЗОК на здравноосигурените лица. При изпълнение н атова договорно задължение, възниква право на изпълнителя да получи плащане, съгласно предвижданията в договора. Предвидената бюджетна дейност на НЗОК в ЗЗО и ЗБНЗОК, въззивният съд приема, че подлежи на корекция от НЗОК в рамките на бюджета на НЗОК за годината. В случай, че извършената болнична медицинска дейност на болница, получила възлагане от НЗОК по реда на чл. 59 от ЗЗО, подлежи на плащане, дори и да е надхвърлен предвидения в договора лимит, като НЗОК може да използва предвидените резерви за заплащане на вече осъществената болнична медицинска помощ спрямо здравноосигурени лица.

Второто посочено решение на Конституционния съд, не е свързано с лимитите на дейността, а с вида и обема на медицински дейности и определянето й от законодателя като основен и допълнителен пакет от здравни дейности съгласно чл. 45 от ЗЗО съобразно определени редакции на тези норми, последно изменение ДВ бр. 48/2015 г. относно регламентирането на пакета от здравни дейности на основен и допълнителен. Т. Кнният съд е приел, че „Видовете медицинска помощ са бланкетно изброени в чл. 45, ал. 1 ЗЗО, но от това не следва, че обществените отношения, свързани с достъпността на здравната помощ и равния достъп на гражданите, са уредени със закон, и то именно в тази алинея. В искането се оспорва изменението в в чл. 45, ал. 2 ЗЗО относно създаването на два нови пакета, а не видовете медицинска помощ по чл. 45, ал. 1 ЗЗО. От факта, че видовете медицинска помощ имат законова уредба, не следва, че осигурените лица, попаднали в основния или допълнителния пакет, ще получат достъпна медицинска помощ по смисъла на чл. 52 от Конституцията на Р България, възможност за лечение на всички граждани и заплащане на цената му от осигурителния орган (НЗОК) в случай на заболяване и равни условия, и еднакви възможности за всички граждани за ползване на лечение.“ Изводът е, че „Разделяне на видовете медицинска помощ, заплащана от бюджета на НЗОК, е напълно възможно да бъде направено от законодателния орган, който да уреди първичните обществени отношения с разделянето на медицинската помощ. Уредбата на разграничителните критерии следва да стане с понятията, употребявани и дефинирани в действащото законодателство.“ Но именно това решение акцентира, че ограничението следва да е предвидено в закона. При дефинирани със закон медицински дейности, подлежащи на заплащане по реда на здравното осигуряване, въззивният съд е акцентирал върху задължението на НЗОК да покрие възникналите задължения за плащане, при предоставяне на здравната дейност именно в този обхват. Прието е, че при действието на правната норма в относимата редакция, възложените медицински дейности са в обхвата на чл. 45 от ЗЗО в приложимата редакция. Поради това, разрешението в решението на въззивния съд, което е обусловило извода на съда, за да постанови обжалваното решение, не е в противоречие с посочените решения на Конституционния съд. Това налага извод, че липсва основание за допускане касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

По отношение на въпроси от 2- 5 вкл.,настоящият съдебен състав намира, че въпрос 2 изцяло е свързан с правилността на обжалваното решение. Има ли основание НЗОК да налага лимити при заплащането на извършената от изпълнителя дейност и подлежи ли на заплащане дейността, определена като надлимитна е въпрос на анализ на доказателствата и на приложимите правни норми. Така както е разяснено в Тълкувателно решение 1/19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. 1/2009 г., правният въпрос, който е задължение на касатора и следва да е обоснован от него, не може да е свързан с правилността на съдебното решение. Въззивният съд не е отрекъл планирането на разходването на средствата от здравното осигуряване от НЗОК. В случая въззивният съд е приел, че договорената болнична медицинска помощ като съответна на предвидената в чл. 45 от ЗЗО и в съответствие с чл. 4 от ЗЗО подлежи на заплащане. Определянето на лимитите са само финансов план. Задължение на НЗОК е да спазва правилата за определяне на лимити за дейността и да разпределя средствата съобразно необходимото потребление на здравноосигурените лица. Следователно разгледаният въпрос за определяне лимити на дейността от НЗОК е свързан с предвидените уговорки между страните и приложимите правни норми спрямо здравноосигурените лица, съответно предвиждащи права и задължения. Поради това този въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на поставения 3 правен въпрос. Следва да се посочи, че правната природа на договора, основание на иска, е свързан с анализ на доказателствата, установяване действителното съдържание на уговорките между страните и съответствието им с предвиденото в закона. По отношение на въпроса за тълкуването на договора, същият може да представлява правен въпрос, включен в предмета н а делото, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора. Но по същество това общ основание, в случая не е налице. Въззивният съд е извършил тълкуване на договора, приел е, че той възлага задължение за болницата да извърши медицински дейности по клинични пътеки в обхвата на медицински дейности, предвидени в чл. 45 от ЗЗО, както и че точното изпълнение на това задължение поражда право да получи плащане от страна на НЗОК, възложител на извършването на медицинска дейност. В съответствие с практиката на ВКС по отношение приложението на чл. 20 от ЗЗД, въззивният съд е установил действителното, обективирано съдържание на постигнатото съгласие между страните и в съответствие със същото е определил действителните права и задължения на страните. По отношение на стойностите, предвидени в договора, съобразно приложение към договора, въззивният съд е приел, че достигането им не може да препятства получаване на плащането. В този смисъл е разтълкувал действителното съдържание на договора. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС, изразена в множество решения, включително решение № 26/26.4.2017 г. по гр. д. 50246/16 г. на 3 ГО на ВКС, така и в трайната практика на ВКС, решение №81 от 07.07.2009 г. по т. д.№ 761/2008 г. на ВКС, 1 ТО, решение №115 от 01.11.2010 г. по т. д.№ 939/09 г. 1 ТО, т. д. № 523/2008 г., ВКС, 2 ТО, по т. д. № 666/2010 г., ВКС, 2 ТО, по гр. д. № 856/2009 г., ВКС ІV г. о., по т. д. № 761/2008 г., ВКС, І т. о. Липсва основание за допускане на касационно обжалване поради липса на допълнителната предпоставка, посочена от касатора – чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Така предвиденото основание за допускане касационно обжалване, изисква на първо място да липсва тълкуване и приложение на правната норма в практиката на съда, на второ място поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, т. е. да води до промяна на практика на съда, формирана поради грешно тълкуване на правна норма, поради изменение на обществените условия или поради грешка или когато създадената практика е неточна, като се изисква да е от значение за развитието на правото когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им с оглед действителния смисъл на правната норма. В случая, е налице общо основание, мотивирано от касатора, но допълнително посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не е налице.

По отношение на поставения въпрос 4, липсва разрешение във въззивното решение, така както е формулирано от касатора. Касаторът е длъжен да обоснове правен въпрос - такъв, включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора. Въззивният съд не е определял дали разходването на бюджета на НЗОК е по целесъобразност. Изложените мотиви са задълженията на НЗОК да планира точно и да предвиди бюджета, така че всички лица, имащи право на здравноосигуряване в определения от закона обхват и обем на здравна помощ, да получат същия, от друга страна болничните заведения, които са извършили тази здравна помощ съобразно договорените клинични пътеки, да получат плащане, така както е договорено в договора по чл. 59 от ЗЗО. Липсва произнасяне дали бюджетът на НЗОК следва да се разходва по целесъобразност. Поради това касаторът не е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на поставения 5 правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е приел наличие на противоречие между лимитите и избора на здравноосигурените лица. А е приел, че правата на здравноосигурените лица се упражняват спрямо изпълнителя на болнична медицинска помощ, който от своя страна е длъжен да изпълни същата по силата на сключения договор с НЗОК. Така формулираният правен въпрос е свързан с анализ на правата и задълженията на страните и съответно е свързан с правилността на съдебното решение.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да се присъдят направените по делото от ответника разноски в размер на 2 000 лв, представляващи адвокатско възнаграждение, заплатено изцяло и в брой.

Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 102 от 24.3.2020 г. по т. д. 54/20 г., Апелативен съд - Пловдив.

ОСЪЖДА Н. З. ОА КАСА, София, [улица] да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение - Медицински комплекс Св. И. Р“ ЕООД, Пловдив, [улица]-А, ЕИК[ЕИК] сумата от 2 000 лв, направените по делото разноски в производството пред ВКС.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: