Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Етно“ ЕООД –гр.Варна, срещу решение №373 от 11.02.2020г., постановено по в. т.д.№2105/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което е потвърдено решение №163/24.01.2019г. по т. д.№7277/2016г. на Софийски градски съд, ТО, 12 с-в.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, с което е потвърдено решението на СГС за осъждането на „Етно“ ЕООД да предаде на ищеца „Национална спортна база“ ЕАД държането на процесния недвижим имот, заедно със застроените в него сгради и съоръжения, е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи се, че въззивният съд не е обсъдил обстоятелствата дали са били изпълнени предвидените СМР по част от позициите, за които не се изисква разрешение за строеж, и дали са постигнати предвидените в договора инвестиционни цели, като се твърди, че от събраните по делото доказателства се установява, че касаторът е извършил подобрения, чиято стойност надхвърля стойността на инвестиционната програма. Оспорва се решаващия извод на съда, че длъжникът по процесния договор е продължил да бъде в неизпълнение, независимо от констатираната забава на кредитора, който не е осигурил на наемателя поисканите от „Етно“ ЕООД документи с цел издаване на разрешение на строеж. Излагат се съображения, че поради липсата на виновно неизпълнение от длъжника с оглед забавата на кредитора, в случая не са били налице предпоставките за едностранното прекратяване на договора от страна на „Национална спортна база“ ЕАД. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, без да са формулирани конкретни въпроси, се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като правният извод на съда, че „с изпадането на кредитора в забава длъжникът се освобождава от последиците на своята забава, но продължава да бъде в неизпълнение“, е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №671/20.10.2008г. по т. д.№290/2008г. на ВКС, ІІ т. о и в решение №428/18.10.2012г. по гр. д.№1097/2010г. на ВКС, ІІІ г. о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Национална спортна база“ ЕАД - [населено място], в който се сочи, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като изводите на съда са съобразени с практиката на ВКС по приложението на чл. 148, ал. 3, чл. 176в и чл. 166, ал. 2 ЗУТ.Сременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК (с оглед §13 от ПЗР на ЗИД на ЗЗ и чл. 3 от ЗМДВИП – ДВ. бр. 44/13.03.2020г.) срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №163/24.01.2019г., постановено по т. д. №7277/2016г. на СГС, с което ответникът „Етно“ ЕООД е осъден на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД да предаде на ищеца „Национална спортна база“ ЕАД държането на недвижимия имот, предмет на договора за наем №12-000968-1/25.07.2012г., а именно – Национална спортна база „Ц. С“, находяща се в [населено място].

Въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, в което е прието за безспорно, че между страните по делото е бил сключен договор за наем №12-000968-1/25.07.2012г., съгласно, който ищецът „Национална спортна база“ ЕАД е отдал за временно и възмездно ползване свой собствен недвижим имот - НСБ Ц. С в [населено място], с прилежаща площ от 60 000 кв. м. и посочените в договора постройки, срещу задължението на ответника „Етно“ ЕООД да заплаща месечен наем в размер на 2 780лв. с ДДС. С договора наемателят се е задължил да изпълни предложена и приета инвестиционна програма в размер на 2 369 000лв., неразделна част от договора за наем. Между страните е било договорено, че за всяка една година от действието на договора месечната наемна цена се увеличава с размера на годишния инфлационен индекс за Р. Б, определен от Националния статистически институт.

Като релевантни за спора обстоятелства, първоинстанционният съд е посочил също, че с писмо от 03.08.2012г. ответникът „Етно“ ЕООД е отправил искане до ищеца за предоставяне на проектна и строителна документация, както за целия обект, така и за отделните изградени обекти подробно описани в чл. 1 от договора за наем. С писмо от 13.11.2012г. ответникът е информирал ищеца за отказ от страна на АГКК за издаване на кадастрална скица, заради жалба срещу срещу одобрена КК и КР кв. 189, парцел 1, както и настояване за изпращането на овластен представител, който да представлява наемодателя пред компетентните органи и да съдейства за изваждането на кадастрална скица на наетия имот, като с писмо от 05.12.2012г. Етно ЕООД отново моли за предприемане на действия от страна на наемодателя, касаещи получаването на кадастрална скица. С писмо от 14.03.2013г. ищецът е дал съгласие за промяна на предназначението на посочените и в двата документа обекти.

С писмо от 05.04.2013г., Етно ЕООД е уведомило „Национална спортна база“ ЕАД за приключване изпълнението на първи етап от инвестиционната програма по договора като е приложил количествено-стойностна сметка за извършените видове работи. С писмо от 17.04.2013г. ищецът е уведомил ответното дружество, че представените документи от ответника не са в пълнота и не отговарят на чл. 21, 22, 23, 24, и 30 от договора за наем. Изискано е да се представи за съгласуване с наемодателя съответната документация за всеки самостоятелен етап от инвестиционната програма, протоколи по образци на Наредба 3 от ЗУТ, анализни цени, копия от фактури и всички други документи, удостоверяващи реалните цени на вложените инвестиции; оригиналните актове след издаването им от компетентните органи за разрешение/ одобрение на извършените трайни подобрения в имота.

На 13.11.2013г. ищецът е назначил комисия за проверка на извършените на обекта СМР, която е констатирала, че са се изпълнявали СМР без никакви проектни документации и разрешение за строеж, поради което не е възможно приемането на извършените работи и признаването им за инвестиция. С писмо от 24.03.2014г., „Национална спортна база“ ЕАД е уведомила наемателя, че съгласно чл. 20 от договора, е необходимо в най-кратки срокове да се предприемат необходимите спешни мерки и действия, за изготвяне и съгласуване на изискуемите съгласно ЗУТ проекти и документации като на ответната страна е било обърнато внимание, че във връзка с чл. 30, ал. 1 и 2 от договора ответното дружество е длъжно да предаде на наемодателя всички оригинални актове, издадени от компетентните органи до момента и едва след тяхното получаване, експерти от страна на наемодателя ще пристъпят към приемането на извършените строително монтажни работи. На 28.12.2015г. при ищеца е бил получен констативен протокол съставен от служители на [община], утвърден от кмета, във връзка с извършена проверка въз основа на Заповед №1-С-256/07.12.2015г., издадена от кмета на общината, в който са описани множество нарушения извършени от наемателя във връзка е извършениете СМР. На 01.02.2016г. ищецът е изпратил нотариална покана, с която е уведомила Етно ЕООД, че прекратява едностранно договора за наем.

Позовавайки се на така установените от първата инстанция обстоятелства, релевантни за спора, както и на заключението на вещото лице по извършената съдебно-техническа експертиза, въззивният състав е изложил съображения, че предмет на производството е установяване наличието на основание за прекратяване на договора за наем, съобразно договореното в него, поради което не са от значение конкретните елементи от строителните дейности, още повече, при начина по който те са уговорени в инвестиционната програма. Според съда релевантенза спора е фактът дали е налице виновно неизпълнение от страна на наемателя на задълженията му по договора като основание за прекратяване на договора, съответно с писмено уведомление по чл. 37 и без предизвестие съгласно чл. 36, ако количествено – стойностното несъответствие е с повече от 10%, от общата стойност на заложената за периода инвестиция.

За да приеме виновно неизпълнение на договора от страна на наемателя, (съобразявайки се с възражението на ответника, че при преценка на изпълнението на инвестиционната програма, следва да бъде взета предвид само тази част от нея, за която е срокът за изпълнение е настъпил преди изявлението на наемодателя за прекратяване на договора, т. е. преди 2016г.), въззивният състав е посочил, че общата стойност на тези обекти по инвестиционната програма възлиза на сумата от 1 519 000лв. Акцентирал е, че: 1.) за позициите по т. 6 „стадион“ и по т. 7 „сутерен хотел“ - на вещото лице не са били представени актове обр. 19, за да се направи оценка на извършените СМР по тях; 2.) от констативния протокол на [община] става ясно, че стадионът с лекоатлетическа писта е негоден за експлоатация, в лошо състояние като посочените СМР в инвестиционната програма не са извършвани, стадионът е неизползваем, трибуните се рушат, лекоатлетическата писта е в аварийно състояние; 3.) има монтирани нови метални стълбове и ел. прожектори за тях, но за започналите СМР няма строително разрешение; 4.) в позиция „сутерен на хотела“ от инвестиционната програма е налице преустрояване на хотелската част на балнеосанаториум, без необходимите разрешения за промяна предназначението на отделните обособени обекти в сградата, и без да има въвеждане им в експлоатация като балнеосанаториум.

Съдът е посочил, че по останалите позиции, извън тези две от инвестиционната програма, от значение е дали за СМР се изисква разрешение на строеж, тъй като не се спори, че такива не са били издавани от общината за нито един строеж на територията на обекта. Приел е за недоказано твърдението на ответника за липса на съдействие от наемодателя, като в тази връзка съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 148, ал. 13 ЗУТ, според която разрешение за строеж за извършване на СМР, като основен ремонт, реконструкция, основно обновяване, преустройства, реставрация и адаптация, при които се засяга конструкцията на строежа, се издава след извършено обследване по чл. 176в ЗУТ, а именно от консултант, получил удостоверение по реда на наредбата по чл. 166, ал. 2 или от проектанти от различни специалности с пълна проектантска правоспособност. Според въззивния състав по делото няма данни, обследването на обектите от посочените в закона правоспособните лица, да е било невъзможно без исканата с процесното писмо документация, както и ответникът да е извършил всички необходими за издаването на разрешението за строеж действия. Съдът се е акцентирал и върху клаузите на чл. 21 и чл. 18, ал. 2 от договора, предвиждащи задължения за наемателя не само да уведоми наемодателя за започване на съответния етап от инивестиционната програма, но и да представи за съгласуване на наемодателя съответната документация, за което по делото няма никакви доказателства. Анализирайки заключението на вещото лице по извършената СТЕ и в частност, за това кои видове дейности е било необходимо разрешение за строеж, въззивният състав е обосновал извода, че общата стойност на СМР по чл. 151 ЗУТ, за които не се изисква разрешение за строеж и са включени в инвестиционната програма до 2015г., възлиза на сумата от 460 730.93лв. и това е обемът на изпълнението, спрямо чието количествено – стойностно изражение, съгласно чл. 36 от договора, следва да се определи, дали обемът на неизпълнението възлиза на повече от 10%. Съдът е посочил, че съпоставено с обема на общата стойност на инвестициите до 2015г. в размер на 1 519 000лв., става ясно, че обемът на неизпълнението превишава заложения в договора минимум неизпълнение, а това дава право на наемодателя да прекрати едностранно и без предизвестие договора.

Въззивният състав е приел за неоснователно възражението на ответника, че има право на задържане на обекта с оглед за сторените от него подобрения. Посочил е, че правото да се задържи недвижимия имот, като обезпечение за заплащане на подобренията, е призната от закона възможност на добросъвестния владелец по чл. 72 ЗС, какъвто не е наемателят – същият е държател, упражнявайки фактическа власт върху имота на договорно основание. На последно място съдът не е възприел довода в защитата на ответника е, че извършването на СМР извън инвестиционната програма, е ратифицирано от наемодателя с допълнителното споразумение от 25.07.2012г. като е посочил, че оспорването на автентичността на този документ е успешно проведена и че този документ е изключен от доказателствата по делото. С оглед всичко изложено по-горе съдът е стигнал до извода, че по делото са доказани предвидените в чл. 36 и чл. 37 от договора основания за прекратяване на наемното правоотношение, от което следва, че предявеният от наемодателя иск за осъждането на наемателя да предаде недвижимия имот е основателен и следва да бъде уважен.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009г.ОСГТК, ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси като предпоставка по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Оплакването в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №671/20.10.2008г. по т. д.№290/2008г. на ВКС, ІІ т. о и в решение №428/18.10.2012г. по гр. д.№1097/2010г. на ВКС, ІІІ г. о., както и че е неправилен правният извод на съда, че „с изпадането на кредитора в забава длъжникът се освобождава от последиците на своята забава, но продължава да бъде в неизпълнение“, по своята правна същност представлява допълнителен аргумент за твърдяната от него неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост като касационни основания по чл. 281 т. 3 ГПК, но няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора за наличие на основания по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касация.

Непосочването на конкретни правни въпроси от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че практиката на ВКС по приложението на чл. 96 ЗЗД, на която се позовава касатора, касае установени по съответните дела конкретни обстоятелства, при които длъжникът се освобождава от последиците на своята забава – обсъдено е в какво конкретно действие или бездействие се изразява забавата на кредитора и значението й за неизпълнението в срок на поетите от длъжника конкретни договорни задължения. В тази връзка посочената практика на ВКС не е относима към спора, свързан с приложението на чл. 148, ал. 13, чл. 176в и чл. 166, ал. 2 ЗУТ в контекста на уговорките по чл. 21 и чл. 18, ал. 2 от процесния договор и към извода на въззивния състав, че в случая не е доказана забава на кредитора.

На основание чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ вр. чл. 78, ал. 3 и и ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на „Национална спортна база“ ЕАД сумата 100лв. – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №373 от 11.02.2020г., постановено по в. т.д.№2105/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в.

ОСЪЖДА „Етно“ ЕООД – ЕИК[ЕИК] от [населено място], район „Приморски“, к. к. Златни пясъци, сп.“Журналист“ да заплати на „Национална спортна база“ ЕАД – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 100лв. ( сто лева) – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: