О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1411

София,24.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1889 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 149 от 31.01.2024 г. по в. гр. д. № 1687/2023 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 260064 от 11.04.2023 г. по гр. д. № 18950/2019 г. на Пловдивския районен съд в обжалваната част, с която е бил отхвърлен предявеният от И. Г. З. против Й. Й. З., конституирана на мястото на починалите ответници С. И. З. и С. С. З., иск за признаване за установено, че ищецът е собственик на останалата 1/6 ид. част /над притежаваните от него 5/6 ид. части/ от ПИ [№], целият с площ от 482 кв. м., за който е образуван УПИ [№]., кв. 34 по РП на [населено място], заедно с 1/6 ид. част от построените в имота сгради: сграда с идентификатор [№], представляваща двуетажна масивна сграда със застроена площ от 56 кв. м.; сграда с идентификатор [№], представляваща едноетажна масивна сграда със застроена площ от 63 кв. м.; сграда с идентификатор [№], представляваща едноетажна масивна сграда със застроена площ от 42 кв. м. и сграда с идентификатор [№], представляваща масивна сграда със застроена площ от 41 кв. м., заедно с 1/6 ид. част от всички други постройки, подобрения и приращения в имота.

Въззивният съд е приел следното:

Решението на районния съд, в частта, с което е признат за нищожен като абсолютно симулативен на осн. чл. 26, ал. 2, предл.5 ЗЗД договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 59/07.12.2012 г., с който И. Г. З. е прехвърлил на С. И. З. собствените си 5/6 ид. части от спорния имот, както и в частта, с която е признато правото на собственост на И. Г. З. върху тези 5/6 ид. части от имота, не е обжалвано и е влязло в сила.

В частта, с която съдът е отхвърлил иска на И. З. за установяване на собствеността му върху останалата 1/6 ид. част от имота, решението е правилно.

Прието е, че според твърденията на ищеца И. З., спорната 1/6 ид. част му била прехвърлена от неговия чичо С. З. с нот. акт № 38/2017 г. Тази 1/6 ид. част е различна от симулативно прехвърлените от И. З. на С. З. с нот. акт № 59/07.12.2012 г. 5/6 ид. части от същия имот. В резултат на закупуването на 1/6 ид. част от имота и прогласяване на симулативността на договора за продажба на останалите 5/6 от имота И. З. станал собственик на целия имот.

Според първоначалните ответници С. З. и Й. З. с двете продажби от 2017 г. те са върнали на ищеца придобитите от тях по симулативния договор 5/6 ид. части от имота (1/6 ид. част са върнали с нот. акт № 38/20.02.2017 г. и 4/6 ид. части - с нот. акт № 103/10.11.2017 г.), като С. З. е останал собственик на изначално притежаваната от него 1/6 от този имот.

За да приеме за основателна тезата на ответниците, съдът е обсъдил свидетелските показания, установяващи как са се развили отношенията между страните. Кредитирани са показанията на свидетелите К. и Г., които са установили, че през 2012 г. И. З. е прехвърлил на своя чичо С. З. своите 5/6 ид. части от имота със симулативна сделка, за да ги предпази от свои кредитори, при уговорката чичото да му върне собствеността, когато стане възможно. След няколко години И. си поискал обратно своите 5/6 ид. части, но тъй като привидно те станали СИО на неговия чичо и съпругата му, тя отказала да участва в сделката. Тогава чичото се съгласил да прехвърли на ищеца поне 1/6 ид. част от имота, която имал по наследство, което станало с нотариалния акт № 38/2017 г. Впоследствие И. предявил иск за установяване на симулативността на сделката от 2012 г. Делото било прекратено, тъй като страните постигнали спогодба – да се възстанови положението преди 07.12.2012 г., поради което С. и съпругата му прехвърлили през 2017 г. на ищеца още 4/6 ид. части от имота. Съдът се е позовал и на уговорката в нотариалния акт, с който били „върнати“ 4/6 от имота, че страните си разпределят реалното ползване на имота, при което С. и Й. З. ще ползват югоизточната част от дворното място, ведно с находящата се в тази част сграда 501.1866.4 с площ от 41 кв. м. Съдът не е кредитирал показанията на свидетеля Г., който е заявил, че чичото на И. много пъти бил споделял, че иска И. да стане собственик на целия имот и ще му даде и неговата 1/6 ид. част. Прието е, че тези показания са необективни и неубедителни, тъй като целят да обслужат тезата на ищеца, но не се подкрепят от останалите доказателства по делото. Направен е извод, че и двете страни са били наясно, че с връщането на положението преди 07.12.2012 г. са си уредили отношенията, т. е. ищецът притежава 5/6 ид. части от имота, а първоначалният ответник С. З. – 1/6 ид. част.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца И. З..

Жалбоподателят поддържа, че съдът не обсъдил всички доказателства и доводи на страните. Не била обсъдена онази част от отговора на исковата молба, в която С. З. признал, че е с нот. акт № 38/2017 г. е прехвърлил наследствената си 1/6 ид. част, макар да е обяснил този факт с грешка. Освен това въззивният съд само споменал показанията на свидетеля Г., но по никакъв начин не ги обсъдил, само бланкетно приел, че те са необективни и неубедителни, както и че противоречат на събраните писмени и гласни доказателства. Въззивното решение съдържало вътрешно противоречие – от една страна съдът се доверил на свидетеля К., който сочи, че С. се е съгласил да прехвърли на И. поне наследствената си 1/6 ид. част от имота, а от друга страна не приел, че с нотариалния акт № 38/2017 г. С. З. е прехвърлил притежаваната от него по наследство 1/6 ид. част от имота. Според жалбоподателя ако страните не са желаели правните последици на стореното от тях, трябвало И. З. да върне на С. неговата 1/6 ид. част, а С. и съпругата му да му върнат „получените“ по симулативната сделка 5/6 ид. части. Освен това въззивният съд не обсъдил направеното във въззивната жалба оплакване срещу неправилния извод на първата инстанция, че двете нотариални дела от 2017 г. съдържат идентични документи, въз основа на които са извършени сделките.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Във връзка с първото основание се поставят следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички приети по делото доказателства, както и въведените от страните доводи, възражения и оплаквания във въззивната жалба.

2. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните доказателства да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научните правила.

Ответницата Й. Й. З. не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС решение по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС по поставените правни въпроси за начина на обсъждане на доказателствата по делото, възраженията и доводите на страните, както и за спазването на правилата на формалната логика при постановяване на съдебното решение. Съдът е обсъдил целия доказателствен материал, проследявайки начина, по който са се развили отношенията между страните и отчитайки преследваните конкретни цели по трите прехвърлителни сделки. Отчетено е обстоятелството, че ищецът И. З. и първоначалният ответник С. З. са били съсобственици на процесния имот при квоти 5/6 за И. и 1/6 за С.; че продажбата по нот. акт № 59 от 07.12.2012 г., с която И. е прехвърлил на С. своите 5/6 от имота, е била симулативна, тъй като И. е искал да спаси собствеността си от кредитори; че с двете продажби от 2017 г. – първоначално за 1/6 ид. част и впоследствие за 4/6 ид. части от имота, се възстановява изначалното положение на съсобственост в притежаваните квоти 5/6 за И. и 1/6 за С.. Отчетено е значението на уговорката в нот. акт № 103/10.11.2017 г., с която страните по сделката И., С. и Й. са си разпределили ползването на съсобствения имот. Тази уговорка би била лишена от смисъл, ако се възприеме тезата на жалбоподателя И. З., че е станал едноличен собственик на имота на основание придобиването на наследствената за С. З. 1/6 ид. част с продажбата по нот. акт № 38/20.02.2017 г. и поради абсолютната симулация на продажбата по нот. акт № 59 от 07.12.2012 г. Следва да се посочи и това, че в пълномощното с нотариална заверка от 10.02.2017 г., с което С. З. е упълномощил адвокат Н. К. да го представлява пред нотариус и да продаде на И. З. собствената му 1/6 ид. част от процесния имот, не е вписано, че това е наследствената на С. З. 1/6 ид. част. Същото е отразено и в отговора на исковата молба, подаден от С. З. – там той изрично е заявил, че според обясненията, които тогава е дал адвокат К., С. ще прехвърли на И. 1/6 ид. част от имота, която е част от притежаваните по-рано от И. 5/6 ид. части. Действително, в отговора на исковата молба С. говори за грешка – че не е разбрал, че с нотариалния акт ще прехвърли наследствената си идеална част. В действителност обаче в самия нотариален акт не пише, че се прехвърля наследствената идеална част на С., т. е. реално не може да става въпрос за грешка. Следва да се има предвид и това, че съгласно чл.24, ал.4 СК разпореждането с вещно право върху обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг, е оспоримо; другият съпруг може да оспори по исков ред разпореждането в 6-месечен срок от узнаването, но не по-късно от три години от извършването му. Съпругата на С. – Й. З., не е оспорила тази сделка по предвидения в закона ред, а тя е валидна, ако не бъде оспорена.

Начинът, по който са се развили отношенията между страните, обуславя извод, че въпреки временните недоразумения между тях като резултат с двете сделки от 2017 г. се цели възстановяване на старото положение на съсобственост отпреди разпореждането с нот. акт № 59 от 07.12.2012 г. Точно това е приел и въззивният съд. Неговото решение не противоречи на практиката на ВКС по поставените въпроси в изложението към касационната жалба, поради което не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. При прочита на решението не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 149 от 31.01.2024 г. по в. гр. д. № 1687/2023 г. на Пловдивския окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: