О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 1407

гр. София, 24.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2452 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 24047/29.02.2024 г., подадена от Х. Д. П., чрез адвокат Х. Х., срещу решение № 404 от 22.01.2024 г. по гр. д. № 5336/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 269 от 06.01.2023 г. по гр. д. № 71213/2021 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от Х. Д. П. срещу Р. С. Д. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 10 500 лв., представляваща обезщетение за лишаване от правото на ползване на 5/8 ид. ч. от недвижим имот с идентификатор *****, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, ап. № 68, за периода от 25.02.2019 г. до 25.11.2021 г. (по 500 лв. месечно).

Въззивният съд е намерил, че доколкото в исковата молба са изложени факти за имуществени отношения между страните, които са бивши съпрузи, относно ползването на семейното жилище след развода и е заявено искане за плащане на парична сума на неползващия съпруг, то спорното право намира своето основание в чл. 31, ал. 2 ЗС - съотношението между чл. 57, ал. 2 СК и чл. 31, ал. 2 ЗС е на специална към обща разпоредба и елементите на фактическия състав на търсеното обезщетение са същите, като в него не се включва отправянето на покана. Визирал е, че във всеки конкретен случай трябва да бъде съобразено естеството на възникналото правоотношение между бившите съпрузи по повод ползването на семейното жилище. При регламентиране ползването на семейното жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице възмездност, освен ако е уговорено друго. Следователно, ако съпрузите не са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването (като при заем за послужване), би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл. 57, ал. 1 СК. Принципът за възмездност е в интерес на ползващия съпруг, тъй като ако ползването е безвъзмездно, то може да бъде прекратено по всяко време от заемодателя (чл. 249 ЗЗД). Когато постигнатото съгласие е за възмездно ползване, е без значение дали тези отношения възникват от решение, с което се утвърждава споразумение по чл. 49, ал. 4 СК или чл. 50 СК, или от решение, с което съдът е предоставил ползването на съпруга несобственик или е разпределил ползването на общата вещ, като го е предоставил на един от съсобствениците съгласно чл. 56 СК. Това не променя естеството на възникналите правоотношения. Ако ползването е възмездно, неползващият съпруг може да иска от съда определяне на наемна цена по отношение на ползващия и когато ползването е предоставено въз основа на утвърдено от съда споразумение. Законодателят не е възприел разрешение, при което съдът да се произнася служебно за размера на наемната цена, изхождайки от идеята, че бившите съпрузи могат да постигнат съгласие за този размер. Предоставил е възможност на всяка от страните да сезира съда с искане за това, като не е определил срок, в който същото може да бъде направено. Такова искане може да бъде направено както в бракоразводния процес, така и след неговото приключване с отделен иск. За периода от влизане в сила на решението, с което е предоставено ползването на семейното жилище, до настъпването на условието за прекратяване на правото на ползване и предоставянето на достъп на другия съпруг (преустановяване на ползването или осъществяване на съвместно ползване) или до определяне по реда на чл. 57, ал. 2 СК на наемна цена, неползващият съпруг-съсобственик има право на обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС (следователно, когато имотът е съсобствен, в т. ч. придобит по време на брака, но въпросът за ползването му не е изрично уреден при прекратяването на брака - както е в настоящия случай, специалната норма на чл. 57, ал. 2 СК не намира приложение, а се прилага общата норма на чл. 31, ал. 2 ЗС, като обезщетението се съизмерва със средния пазарен наем, т. е. обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС съвпада с наема по чл. 57, ал. 2 СК). В този случай отправянето на покана не е необходимо, тъй като правоотношението по ползването на семейното жилище въз основа на съдебното решение е възникнало като възмездно и ползващият съпруг е уведомен за задължението си да заплаща наемна цена. Твърдението на ответника, че не ползва имота, е релевантно, само ако е за време след като правото на ползване е прекратено - поради изтичане на срока или настъпване на други обстоятелства, и страната докаже, че не ползва вещта в повече от притежаваната квота от съсобствеността. Непълнолетните деца не са страни по възникнало между бившите съпрузи наемно правоотношение във връзка с ползването на семейното жилище. Тяхното право да ползват жилището, при това без за това право да се дължи наем - чл. 57, ал. 2, изр. 2 СК, се основава на родствената им връзка със собственика, който като родител също е длъжен да полага грижи за тяхното отглеждане и възпитание, независимо че родителските права са предоставени на другия родител. В този смисъл съдът е длъжен да съобрази факта на ползване на част от жилището от непълнолетното дете (непълнолетните деца) от брака и при определяне на наема за ползваната от него жилищна площ, който подлежи на приспадане от наема, дължим между бившите съпрузи, следва да се има предвид делът му на обитаване на всички помещения от жилището, а не само стаята, която му служи за спалня. Ползването от трето пълнолетно лице на жилище, което е съпружеска имуществена общност или прекратена такава поради прекратяване на брака, също следва да се отчете при претенция за лишаване от ползване, заявена от единия съпруг, респ. бившия съпруг, срещу другия. Отношенията между третото лице и бившия съпруг, ако не е уговорено нещо друго, се уреждат по правилата на договор за заем за послужване, който може да бъде прекратен по всяко време от заемодателя - чл. 249 ЗЗД. Претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е частен случай на общия принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване. Не се обогатява съпругът (бившият съпруг), който ползва съсобственото жилище заедно с трето лице, нито обеднява неползващия съпруг за сметка на ползващия. Ако неползващият съпруг (бивш съпруг) счита, че трябва да бъде обезщетен за ползване на частта си от съсобствения имот, който е бил или е в режим на съпружеска имуществена общност, от третото лице, следва да прекрати договора за заем за послужване с третото лице за своята част и да претендира обезщетение от него. Съпругът, респ. бившият съпруг, който ползва жилището заедно с трето лице, не ползва повече от частта си и поради това не дължи обезщетение.

Софийски градски съд е посочил, че по делото е безспорно, че страните са сключили граждански брак на 11.04.2009 г., по време на който са придобили процесния недвижим имот. Бракът им е бил прекратен с развод по взаимно съгласие по реда на чл. 50, ал. 1 СК и е било утвърдено постигнатото между тях споразумение по чл. 51 СК, по силата на което е било уговорено, че ползването на семейното жилище (процесния апартамент) се предоставя на Р. С. П. до навършване на пълнолетие на децата (решение от 25.02.2019 г. по гр. д. № 67230/2018 г. на СРС, влязло в сила на 25.02.2019 г.). Липсва определен от съда наем по чл. 57, ал. 1 СК, както и изрична договореност ползването на семейното жилище да е безвъзмездно. Двете деца на страните не са навършили пълнолетие. Не се спори също така, че през исковия период имотът е бил ползван от ответницата и непълнолетните деца на страните, както и от бабата на ищеца Л. П. (като последното обстоятелство се установява безпротиворечиво и от събраните гласни доказателства). Според въззивния съд по делото е установено също така, въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, че средният месечен пазарен наем за 5/8 ид. ч. от процесния имот за периода от 25.02.2019 г. до 25.11.2021 г. възлиза на 468 лв., или общо 13 444 лв. (468 лв. х 33 месеца), както и че чистата жилищна площ на апартамента е 62.18 кв. м. Направил е извод, че по отношение на процесния недвижим имот е налице съсобственост между страните, като ищецът притежава 5/8 ид. ч., а ответницата - 3/8 ид. ч. Приел е за несъмнено, че през исковия период в съсобствения апартамент са живели ответницата, двете непълнолетни деца на страните, както и трето лице - Л. П. (баба на ищеца). Визирал е, че тъй като е установено въз основа на събраните гласни доказателства, че ползването на процесния имот от страна на третото лице е започнало още по време на брака на страните, респ. докато те са живеели съвместно в жилището, следва да се приеме, че отношенията между страните и Л. П. по повод на това ползване се уреждат на плоскостта на договора за заем за послужване (т. е. третото лице е било допуснато в имота от страните по делото). Предвид факта на неразпределено ползване на процесния имот и доколкото липсват както твърдения, така и данни, че ищецът се е противопоставил на безвъзмездното ползване от страна на Л. П., претендирайки наем или освобождаване на жилището, въззивният съдебен състав е заключил, че Р. Д., двете непълнолетни деца и третото лице са ползвали жилището поравно. Следователно ответницата, която притежава 3/8 ид. ч. от процесния имот, ползва реално по-малка част - а именно 1/4 или 2/8. В този смисъл ищецът не е лишен от ползването на съсобствената си идеална част от ответницата, а последната не ползва повече от дела си от съсобствеността, поради което и не дължи обезщетение за лишаване от ползване.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Х. П. твърди, че въззивното решение е в противоречие с ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Поради липсата на съдебна практика, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формулиран въпросът: Кой има право да прекрати договора за заем за послужване с третото лице, съвместно ползващо имота, представляващ семейна имуществена общност след разтрогване на брака между страните – съсобственикът, който фактически ползва имота, или неползващият съсобственик, който е лишен от фактическо ползване със съдебния акт по допускане на развода.

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Жалбоподателят не е формулирал въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с това основание.

Същевременно въпросът, относно който е налице позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не е определящ за изхода на спора, предвид изложените решаващи мотиви от страна на въззивния съд. И без наличието на третото лице Л. П. в жилището, обемът на ползваната от Р. Д. площ, предвид наличието на общите на страните непълнолетни деца, не надхвърля притежаваните от нея 3/8 ид. ч.

Ответницата по касационната жалба не е направила разноски пред ВКС, които да й бъдат присъдени.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 404 от 22.01.2024 г. по гр. д. № 5336/2023 г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: