ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1391

гр. София, 24.03.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ДИАНА КОЛЕДЖИКОВА

изслуша докладваното от съдията Д. К. гр. дело № 3111/2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от името на М. И. П., П. И. П., М. И. М., М. И. Т. и Т. И. Л. чрез адв.К. касационна жалба с вх.№ 10420 от 10.06.2024 г. срещу решение № 408 от 29.04.2024 г. на Окръжен съд – Бургас, постановено по гр. д. № 1718/2023 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от касаторите против С. Д. М., З. Н. Б. и Д. Н. М. ревандикационен иск за общо 5/6 идеални части от следните недвижими имоти: поземлен имот № ** по плана на новообразуваните имоти от зоната по §4 ЗСПЗЗ в землището на [населено място], с площ от 823 кв. м., ведно с построените в него двуетажна масивна сграда със застроена площ от 56 кв. м. и масивна стопанска сграда със застроена площ от 30 кв. м.

Касаторите сочат, че въззивното решение е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Считат за необоснован и постановен при нарушение на съдопроизводствените правила по обсъждане на доказателствата извода на съда, че не общите наследодатели И. и З. Т., а прекият наследодател на ответниците Н. М. е придобил имота по давност. Отричат той да е упражнявал владение в изискуемия от закона срок и с белезите, характерни за давностното владение – спокойно, несъмнено, с намерение за своене.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като във въззивното съдебно решение съдът се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправин въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд:

1. Следва ли съдът да се произнася по възражение, което не е било релевирано; да разглежда фактически обстоятелства, които не са въведени в производството, без да уведоми другата страна и без да й даде възможност да вземе становище или да ангажира доказателства?

2. Необходимо ли е позоваване от владелеца, за да настъпи ефекта на давността? Прилага ли се служебно придобивната давност без конкретни твърдения за определен период на владението от страна на владелеца?

3. Следва ли владението да притежава характерните белези на своенето за приложението на придобивна давност: да е правно необезпокоявано, да е безсъмнено, да е неоспорвано; да е осъществявано еднолично от владелците.

По тези въпроси се сочи противоречие на въззивното решение с решение № 435 от 17.05.2010 г. по гр. д.№ 749/2009 г. на ВКС, І г. о.; решение № 205 от 12.04.2001 г. по гр. д. №147/2000 г. на ВКС, IV г. о.

Позовават се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация С. М., З. Б. и Д. М. изразяват чрез адв.Г. становище за неоснователност на касационната жалба и липса на основание за допускането й до касационен контрол.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по следните съображения:

Касаторите са предявили срещу С. М., З. Б. и Д. М. ревандикационен иск за признаване установено спрямо ответниците, че ищците са собственици на 5/6 идаелни части от поземлен имот № ** по плана на новообразуваните имоти от зоната по §4 ЗСПЗЗ в землището на [населено място], с площ от 823 кв. м., и построените в него сгради, на основание наследяване от И. Т. и З. Т., които притежавали имота по давност, и за осъждане на ответниците да предадат на ищците процесните идеални части от имота. В отговора на исковата молба ответниците посочили, че имотът е бил на бащата на З. Т., който през 1974 г. извършил неформално дарение в полза на наследодателя им Н., за да си построи жилищна сграда. Н. изкоренил лозето и построил жилищна сграда, в която живеело семейството му. И. и З. Т. живеели в друг имот в селото, а когато остарели, се преместили в къщата, построена от Н., с негово съгласие. Н. живял в тази къща заедно с родителите си Т.. Ответниците твърдят, че от 1974 г. Н. М. владеел имота като свой, а след смъртта му неговите наследници се позовали на давността и се снабдили с констативен нотариален акт след проведено съдебно производство срещу О. С. При така очертания спор районният съд приел, че правоотричащото възражение на ответниците е основателно и отхвърлил предявения срещу тях ревандикационен иск.

С обжалваното в настоящото производство решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Прието е за установено, че ищците и праводателят на ответниците Н. М. са деца на И. М., починал през 2007 г., и З. Т., починала през 2014 г. Въз основа на гласните доказателства съдът намерил за установено, че наследодателят на ответниците Н. М. получил владението върху процесния имот чрез неформално дарение от дядо си К., бащата на майка му З. Т., и през 1980 г. построил в имота жилищна сграда, в която живял до смъртта си през 2019 г., а след това там заживял неговият син Д.. Когато през 1985 г. И. и З. Т. продали собствената си къща, Н. ги прибрал да живеят в неговия дом, за да се грижи за тях. При тези фактически констатации въззивният съд приел от правна страна, че процесният имот е бил завладян от Н. М., а през 2021 г. неговите наследници се снабдили с констативен нотариален акт за право на собственост, чиито констатации ищците не оборили в процеса. Съдът посочил, че наследодателите на ищците упражнявали търпими действия в имота като били допуснати от Н. да живеят в дома му, затова те не били владелци. Ищците не оборили констатациите на нотариалния акт за собственост, издаден в полза на ищците; не установили техните наследодатели И. и З. да са придобили права върху имота.

При тези мотиви на въззивния съд поставените от касаторите въпроси не обосновават допускане на решението до касационен контрол.

Първият въпрос е зададен във връзка с касационното оплакване, че липсвало твърдение за периода на владение и че в съдебното решение също не се посочвал такъв период. Твърдението е невярно – ответниците са заявили в отговора на исковата молба, че наследодателят им владее имота от 1974 г. Въззивният съд приел, че неформалното дарение от дядо К. е поставило началото на владение от страна на Н. М.. Касателно въпроса за разглеждането от въззивния съд на фактически обстоятелства, които не са въведени в производството, касаторите не сочат какви конкретно обстоятелства визират, но с оглед отговора на исковата молба настоящата инстанция не констатира въззивният съд да е обсъждал невъведени твърдения и обстоятелства.

Вторият въпрос не е относим към мотивите на въззивното решение, доколкото съдът е приел, че ответниците са се позовали на издадения в тяхна полза констативен нотариален акт за право на собственост върху имота. Следователно съдът не е приложил служебно и без позоваване от ответниците на придобивната давност.

Въпросът за белезите на владението е разрешен от въззивния съд, но не в противоречие, а в синхрон с практиката на ВКС, изразена в множество решения, напр. решение по гр. д. № 4755/2008 г. на І г. о., в което е посочено: „може да се придобие владение и със съгласието на предишния владелец, като не е необходимо това съгласие да бъде дадено в някаква форма, защото то не е правна сделка, която да поражда, изменява или погасява права или задължения.“ В решение по гр. д. № 1369/2023 г. на ВКС, І г. о. е обобщено следното: „Според легалната дефиниция на чл. 68 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху чужда вещ с намерение за своене. Посочената разпоредба изрично сочи, че владението може да се осъществява както лично, така и чрез другиго, като според действащата правна уредба и в двата случая няма разлика по отношение на правните последици на владението.“ Настоящият състав на ВКС изцяло споделя приетото в решение № 140 от 23.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4755/2008 г., I г. о., където е посочено, че съгласно чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В полза на владелеца е установена една оборима презумпция и в тежест на лицето, което оспорва твърдението, че упражняващото фактическата власт лице държи имота като свой, е да докаже, че го държи за другиго.“ В този смисъл е даденото от въззивния съд разрешение, поради което и по този въпрос не е налице възможност за допускане до касационен контрол.

Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. Изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика, както и на трайно установената практика на ВКС за същността на очевидната неправилност като основание за допускане на решението до касационен контрол.

В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. В полза на ответниците следва да се присъдят направените от тях разноски в касационното производство, доказани в размер 1500 лева.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 408 от 29.04.2024 г. на Окръжен съд – Бургас, постановено по гр. д. № 1718/2023 г. по описа на същия съд.

ОСЪЖДА М. И. П., П. И. П., М. И. М., М. И. Т. и Т. И. Л. да заплатят на С. Д. М., З. Н. Б. и Д. Н. М. разноски в размер 1500 (хиляда и петстотин) лева.

Определението е окончателно.

Председател: Членове: 1. 2.