Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 260630 от 15.10.2020 г. по в. гр. д. № 1375/2020 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 1614 от 24.03.2020 г. по гр. д. № 10499/2019 г. на Варненския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от Д. П. Н. срещу община Варна отрицателен установителен иск – че община Варна не е собственик на ПИ с идентификатор. ... по КККР на [населено място], местност „Я.“, с площ от 6922 кв. м.

Въззивният съд е приел от фактическа страна, че имотът се намира в терен по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ, като в КВС/1994 г. е част от по-голям ПО-... с площ от 139 539 кв. м. В следващия комбиниран план от 1997 г., който съдържа информация за старите имотни граници и за ползвателите на имотите, процесният имот отново не е нанесен като самостоятелен, а попада в по-голям имот с площ от 51 824 кв. м., който в регистъра на собствеността е записан като „неидентифициран собственик“. В ПНИ от 2004 г. имот №. ... е нанесен като самостоятелен и той отговаря на имота по КККР от 2015 г. В ПНИ имотът отново е записан на неидентифициран собственик. За процесния имот няма данни за отчуждаване и одържавяване преди колективизацията. Имотът е бил част от ТКЗС „Тополи“ през периода 1945-1959 г., след което преминава към ОТКЗС „Черно море“ до 1962 г., след това към ДЗС „Варна“ до 1963 г., към ДЗС „Д. К“, което през 1970 г. е преименувано в АПК „Д. К“, а след 1978 г. до 1990 г. – към АПК „Г. П“. Имотът не е бил изкупен от ползватели по реда на § 4а или § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ. Прието е за установено също, че ищецът е владял процесния имот в продължение на 15 г. За имота има съставен АЧОС № 8515/22.06.2015 г., като посоченото от общината придобивно основание е чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС.

При тези данни от правна страна въззивният съд е приел, че спорните въпроси са два – дали община Варна е могла да стане собственик на поддържаното от нея придобивно основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ и дали ищецът е могъл да придобие имота по давност. За да установи основанието по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ общината трябва да докаже, че процесният имот е земеделски, не е реституиран или изкупен от ползватели по реда на § 4 и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ, както и че не е държавен. Тези факти са установени по делото. Според експертното заключение имотът има земеделски характер, бил е включен в баланса на ТКЗС, не е бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ, нито пък е бил изкупен от ползватели. В тежест на ищеца е било да докаже, че не са били налице пречки за придобиване на имота по давност. Имотът е станал общинска собственост на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, като логиката на законодателя да станат общинска собственост подлежащите на реституция земеделски земи, които не са възстановени или изкупени от ползватели, личи и от чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, според който собствеността на общината възниква ex lege. Доколкото процесният имот е със статут на частна общинска собственост, той би могъл да бъде придобиван по давност след 01.06.1996 г., но с оглед нормата на § 1 ЗД ЗС, ДВ, бр. 7/2018 г., давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече до 31.12.2022 г. Ищецът не може да се легитимира като собственик на соченото от него оригинерно придобивно основание, което да изключи собствеността на общината.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца Д. П. Н..

Жалбоподателят поддържа, че чл. 25 ЗСПЗЗ не представлява самостоятелно придобивно основание. Придобивното основание по чл. 19 ЗСПЗЗ изисква от общината да установи обстоятелството, че имотът е бил част от кооперативното земеползване или е бил одържавен или отнет по друг начин и следователно е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ. Такива доказателства по делото не са събрани. Вещото лице в открито съдебно заседание уточнило, че няма писмени доказателства, от които да се установи, че имотът е бил включен в ТКЗС. Съдът обаче не обсъдил това твърдение. След като липсват доказателства имотът да е включен в ТКЗС, не може да се приеме, че той е подлежал на реституция. Неправилно съдът считал, че имотът е бил предоставен за ползване на ползватели, които не са го изкупили и че след като попада в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и за него не са заявени реституционни претенции, то ответникът е доказал предпоставките на чл. 19 ЗСПЗЗ. След като имотът не е подлежал на земеделска реституция, то не са налице предпоставките на чл. 19 ЗСПЗЗ, макар да е бил предоставен за ползване.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Могат ли да бъдат придобити от общината имоти, за които не е установено да са били част от кооперативно земеползване или одържавени или отнети по друг начин и поради това такива земи не подлежат на възстановяване, респ. за тях не се прилага разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и дали те могат да бъдат включени във фонда по чл. 19, вр. чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ;

2. Могат ли да бъдат придобивани по давност имоти, за които е бил съставен акт за общинска собственост на основание чл. 19, вр. чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, макар че не е установено за тях кооперативно земеползване ;

3. Позоваването в акта за общинска собственост само на общо нормативно основание за трансформиране на земята в общинска представлява ли годно придобивно основание.

По тези въпроси се поддържа, че въззивното решение противоречи на решение № 109 от 25.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 356/2016 г., I г. о.; решение № 249 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 621/2010 г., I г. о., решение № 15 от 19.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4705/2015 г., II г. о. и решение № 271 от 30.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 477/2012 г., II г. о.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа по следния въпрос: Следва ли да бъдат включени във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ и да станат общинска собственост земеделски земи, които не подлежат на възстановяване и затова не са възстановени, само поради факта, че са били предоставени на ползватели, но не са изкупени от тях.

Ответникът в производството община Варна оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл. 280, ал. 3 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият от въпросите по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, затова по него не може да се допусне касационно обжалване. Въпросът, който действително се постановява по настоящото дело, е за елементите на фактическия състав на основанието по чл. 19, вр. чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Поставеният от жалбоподателя въпрос съдържа питането дали в посоченото придобивно основание по чл. 19, вр. чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ попадат земеделски земи, които не са били част от кооперативно земеползване или одържавени или отнети по друг начин. Това питане не се свързва с данните по настоящото дело, които категорично сочат, че процесният имот е бил включен в ТКЗС, а впоследствие – в АПК, т. е. той е бил част от кооперативното земеползване. Следва да се има предвид и това, че съгласно чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ на възстановяване подлежат земеделските земи, които са били частна собственост към момента на образуване на ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, независимо от това дали са били включени в тях. Налице е съответствие между чл. 10, ал. 1 и чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, като последната разпоредба също не се интересува от това дали земеделската земя е била включена в ТКЗС или някаква друга селскостопанска организация. От значение за придобивното основание по чл. 19 ЗСПЗЗ е само това земята да е подлежала на реституция по ЗСПЗЗ, но да не е била заявена и възстановена по този закон, т. е. общината придобива на основание чл. 19 ЗСПЗЗ остатъчната земеделска земя, която не е възстановена по реда на ЗСПЗЗ или която изобщо не е подлежала на възстановяване по този закон, защото частната собственост е запазена независимо от протичащите в страната процеси на обобществяване /например земеделски земи по чл. 5, ал. 3, т. 1 и чл. 12 ЗСГ отм. и др./. Въззивното решение е в пълно съответствие с тази идея на закона. Затова е без значение обстоятелството, че по делото няма запазени документи, от които да се установява, че процесната земя е била внесена в ТКЗС. Достатъчно е това, че земята е била в блок на ТКЗС, което сочи на това, че е била обобществена, че е подлежала на възстановяване, но не е била заявена и съответно – възстановена, т. е. налице са предпоставките на чл. 19 ЗСПЗЗ.

По същите съображения неможе да се допусне касационно обжалване и по втория въпрос, който отново е поставен извън фактите по делото – че процесният имот не е бил част от кооперативно земеползване.

Третият въпрос също не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като общото основание по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС, посочено в АОС, се свързва с конкретно поддържаното в процеса придобивно основание по чл. 19, вр. чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, на което се позовава общината като ответник по предявения срещу нея отрицателен установителен иск.

Неотносима към спора по настоящото дело е и посочената практика на ВКС, която не сочи на противоречиво разрешен от възизвния съд правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Решение № 109 от 25.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 356/2016 г., I г. о. разглежда съвсем различен случай, при който ищцата е купила през 1970 г. с частен писмен договор земеделски имот, за който не е сключен окончателен договор и тя не е могла да го придобие по давност при действието на ЗСГ отм. поради забраната на чл. 29 ЗСГ. По този конкретен казус съдът излага общи разсъждения, че такъв частен имот не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, поради което не попада в приложното поле на чл. 19, вр. чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, а обратно – могъл е да бъде придобит по давност от купувачката след отмяната на ЗСГ. Фактите по настоящото дело са съвършено различни, затова не може да се приеме, че чл. 19 ЗСПЗЗ е бил приложен по различен начин от въззивния съд. По настоящото дело има данни, че спорната земя е била обобществена, докато по делото, разглеждано от ВКС, частната собственост върху спорната земеделска земя е била запазена, затова тя не се е включила във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. По същите съображения не възниква противоречие между обжалваното въззивно решение и решение № 249 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 621/2010 г., I г. о., което разглежда подобен случай на земя, която не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и по тази причина не може да се включи във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. Другите две решения № 15 от 19.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4705/2015 г., II г. о. и № 271 от 30.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 477/2012 г., II г. о. жалбоподателят свързва с третия въпрос за правното значение на посоченото в АОС общо придобивно основание - § 42 ПЗР на ЗОС или чл. 1, ал. 1, т. 7 ЗОС. Тази практика не може да се приложи в настоящия случай по изложените вече съображения – в отговора на исковата молба по настоящото дело ответникът по предявения отрицателен установителен иск се е позовал на конкретно придобивно основание по чл. 19, вр. чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ и това основание е предмет на делото.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставеният въпрос е дали трябва да бъдат включени във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ и да станат общинска собственост земеделски земи, които не подлежат на възстановяване и затова не са възстановени, само поради факта, че са били предоставени на ползватели, но не са изкупени от тях. Този въпрос не е свързан с решаващите изводи на въззивния съд, обратно – съдът е приел, че земята е включена във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ защото е подлежала на възстановяване, но нито е била възстановена по реда на ЗСПЗЗ, нито е изкупена по реда на § 4 и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ, т. е. тя е остатъчен фонд. Този извод напълно съответства на законовия текст и на практиката на ВКС по прилагането му. Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ е ясна и по прилагането има формирана практика на ВКС, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

При този изход на делото на община Варна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260630 от 15.10.2020 г. по в. гр. д. № 1375/2020 г. на Варненския окръжен съд.

ОСЪЖДА Д. П. Н. от [населено място], област Варна, [улица] да заплати на община Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: