Производството е по реда на чл. 209 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на М. С. Г. срещу Решение № 468 от 27.01.2016 г., постановено по адм. дело № 7398 по описа за 2015 г. на Административен съд София-град, с което е отхвърлен изцяло предявеният иск от него срещу Столична дирекция на вътрешните работи правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ) (ЗОДОВ) за обезщетение за имуществени вреди в размер на 5 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на главницата, както и сторените разноски.
Решението се обжалва като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и решаване на спора по същество. Претендира разноски пред двете инстанции.
От ответника по касационната жалба – Столична дирекция на вътрешните работи са постъпили писмени бележки по касационната жалба, в който са изложени съображения за неоснователност. Иска се обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира юристконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Излага аргументи, че в обжалваното решение съдът е направил цялостен анализ на представените доказателства и е изяснил релевантните факти. Направил е извод, че решението на първоинстанционния съд следва да се остави в сила.
Настоящият съдебен състав, като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:
Касационната жалба е подадена срещу решение, което подлежи на обжалване, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и при спазване на срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ от М. С. Г. срещу Столична дирекция на вътрешните работи за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лева от отменено Наказателно постановление (НП) № 112631 от 13.12.2011 г., издадено от началника на АНД отдел Пътна полиция - СДВР, с което на ищеца е наложена глоба в размер на 300 лева за нарушение по чл. 139, ал. 5 от ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП). В исковата молба се твърди, че вредите са претърпени в периода от 17.04.2014 г. до 30.05.2015 г. и се изразяват в стрес и възмущение, че му е наложена глоба, без да е извършил описаното в наказателното постановление административно нарушение; притеснение, че няма да бъде отменено НП и ще бъде възприеман като нарушител на ЗДвП; срам и унижение пред неговите близки, роднини, приятели и колеги от това, че при наличие на значителен брой нарушения няма да повярват, че ищецът не е техен извършител; притеснение и неудобство в местоработата си от факта, че трябва да поиска разрешение да отсъства, за да получи постановлението, да организира съдебната си защита и доказване на жалбата в съда. Негативното изживяване е свързано и с недоумението на ищеца как е възможно така елементарно да бъдат въвеждани в заблуждение служителите на реда. От фактическа страна съдът е установил, че на 06.11.2001 г. на Г. са издадени Свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУПМС) № [номер] и контролен талон № [номер]. Същото СУМПС на 18.08.2006 г. в АИС - БДС е обявено със статус „невалиден“ поради причина „изгубен/откраднат“ - писмо рег. № я 77494/ 21.08.2014 г. на началник 01 сектор „К. и ОВ“ отдел „Пътна полиция“ - СДВР.
На 28.11.2011 г. около 01, 05 ч. неустановено лице е управлявало лек автомобил марка „Субару“ ДК [рег. номер на МПС] в [населено място], по АМ „Хемус“ в района на пътен възел „Я.“ без платена винетна такса К3 за движение по републиканската пътна мрежа на МПС с допустима максимална маса не повече от 3, 5 т. В рамките на проверката неустановеното лице се легитимирало като М. С. Г.. При съставяне на АУАН от лицето е иззет контролен талон към СУМПС № [номер], заявен към момента от Г. за откраднат.
На 13.12.2011 г. с Наказателно постановление № 112631, издадено от началник АНД отдел „Пътна полиция“ - СДВР спрямо М. С. Г. е наложено административно наказание глоба в размер на 300 лева на основание чл. 179, ал. 3, т. 4 от ЗДвП за нарушение по чл. 139, ал. 5 от ЗДвП. Същото НП е отменено с решение, постановено на 24.09.2014 г. по а. н.д. № 15093 от 2014 г. по описа на Софийски районен съд. Съдебното решение е влязло в сила на 25.06.2015 г.
В хода на съдебното производство съдът е разпитал двама свидетели - съседи на ищеца Г.. От свидетелските показания е направил извод, че са последователни и логични, но не се основават на непосредствени впечатления относно обстоятелствата относно загубата/отнемането на личните документи на ищеца и връчването на наказателното постановление, като според него двамата съседи на Г. възпроизвеждат данни, които са узнали от самия него, а не лични впечатления.
Воден от изложеното поради неизпълнение на фактическия състав по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, съдът е отхвърлил като неоснователна исковата претенция за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Предвид неоснователността на иска за присъждане на обезщетение, съдът е приел за неоснователна и претенцията за присъждане на законната лихва по съображение за акцесорност на вземането за лихва.
Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.
Съдът е изяснил в пълнота фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната съвкупност и с оглед възраженията на страните и въз основа на това е направил верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция.
Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. За да възникне отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, следва да бъде установена както незаконосъобразността на актовете, действията и бездействията, на които се основава искът, така и наличието на реално причинена вреда, произтичаща от тях в пряка причинна връзка.
Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че твърдените в исковата молба неимуществени вреди, претендирани като произтичащи от отмененото наказателно постановление, не са доказани в съдебното производство, което доказване е в тежест на ищеца. От показанията на разпитаните по делото свидетели не може да се направи обоснован извод за претърпени от ищеца конкретни вреди, които да са непосредствена последица от издаването на отмененото наказателно постановление, а други доказателства за установяването им по делото не са ангажирани. От тези свидетелските показания, както правилно е приел първоинстанционният съд, не се установява надлежно обективното състояние на ищеца, посочено в исковата молба, което да обуславя основателност и доказаност на претенцията. Следователно от събраните по делото доказателства не се установява наличието на втория елемент за реализиране на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно наличие на вреди, претърпени от касационния жалбоподател.
Несъгласието на страната с мотивите на съда не е касационно основание. В случая обстоятелствата, на които ищецът е основал иска си за причинени неимуществени вреди, са останали недоказани по делото, поради което изводът на първоинстанционния съд за неоснователността му е правилен.
По изложените съображения първоинстанционният съд е достигнал до правилен и обоснован извод за неизпълнение на състава на реализиране на отговорността на държавата. Не са налице сочените от касатора касационни основания, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
Независимо от изхода на спора, в полза на ответника по касационната жалба не следва да се присъжда претендираното юрисконсултско възнаграждение, тъй като специалният закон – ЗОДОВ съдържа уредба за подлежащите на присъждане разноски, извършени в производството пред съда и няма основание за субсидиарно приложение на ГПК. В случаи като настоящия, когато искът е отхвърлен изцяло, е приложим чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ, който обаче не съдържа основание за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 468 от 27.01.2016 г., постановено по адм. дело № 7398 по описа за 2015 г. на Административен съд София-град. Решението не подлежи на обжалване.