Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от „И. И.“ ЕООД и И. А. И. против решение № 2947/13.05.2020 г. по гр. д. № 1211/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, II – Б въззивен състав, с което е потвърдено решение от 01.12.2018 г. по гр. д. № 23248/2014 г. на Софийски районен съд, ГК, 58 състав в следните части: 1/ частта, с която е признато за установено, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 450 ТЗ, във връзка със заповедно производство по чл. 417 ГПК гр. д. № 44705/2013 г. на СРС, че касаторите дължат солидарно на „У. Б“ АД сумата от 2 607, 41 лв., представляваща главница по договор за кредит № 6/15.03.2011 г., ведно със законна лихва от 25.06.2014 г.; 2/ частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от „И. И.“ ЕООД срещу „У. Б“ АД насрещен иск по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 155, ал. 3 КЗ отм. вр. чл. 16 от Хартата на основаните права на Европейския съюз за заплащане на сумата от 3 600 лв., представляваща имуществени вреди за пропуснат доход за периода от 06.11.2013 г. до 15.07.2014 г., ведно със законната лихва от 06.11.2013 г.; 3/ частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от „И. И.“ ЕООД срещу „У. Б“ АД насрещен иск по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 700 лв., представляваща пропуснат доход за периода от 06.11.2013 г. до 15.07.2014 г., ведно със законната лихва от 06.11.2013 г.; 4/ частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от „И. И.“ ЕООД срещу „У. Б“ АД насрещен иск по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за периода от 06.11.2013 г. до 15.07.2014 г., ведно със законната лихва от 06.11.2013 г.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касация „У. Б“ АД не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е споделил изцяло изводите на първоинстанционния съд и е препратил на основание чл. 272 от ГПК към мотивите на решението му. Изложил е и свои съображения във връзка с оплакванията, релевирани във въззивната жалба. Приел е за безспорно, че на 15.03.2011 г. между насрещните страни е сключен договор за стандартен кредит за оборотни средства № 6/15.03.2011 г., по силата на който „У. Б“ АД е предоставил на „И. И.“ ЕООД кредит в размер на 4 224, 59 лв., предназначен за реструктуриране на дълг по договор за кредитна карта № 103/19.12.2009 г., сключен между същите страни. По договора като солидарен длъжник се е задължила и И. А. И.. Констатирал е, че към момента на образуване на ч. гр. д. № 44705/2013 г. по описа на СРС, образувано по заявление на „У. Б“ АД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу „И. И.“ ЕООД и И. А. И. въз основа на документ по чл. 417 ГПК – извлечение от счетоводните книги на банката, банката не е представила доказателства за уведомяването на длъжниците за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. Като се е позовал на Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимостта на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Въз основа на представеното допълнение с корекция за заключение на извършената съдебно – счетоводна експертиза, СГС е заключил, че размерът на предоставения кредит възлиза на 4 051, 75 лв., като непогасеният остатък за главницата към 25.10.2013 г. е общо в размер на 3 083, 46 лв., или е погасена главница в размер на 968, 29 лв. По отношение на предявените насрещни искове въззивният съд е приел, че не е осъществен фактическият състав по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. Изложил е съображения, че банката е упражнила законните си права да подаде заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и да сезира съдебния изпълнител с молба по чл. 426 ГПК за пристъпване към изпълнение. Изтъкнал е, че изпълнителните действия, предприети в хода на изпълнителното производство, включително наложените запори върху банковите сметки на длъжниците, се извършват от съдебния изпълнител, а не от банката, поради което последната не носи отговорност за тяхната законосъобразност.

При извършена служебна проверка настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба е частично недопустима.

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска под 5 000 лв. не подлежат на касационно обжалване. Предявеният главен иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 450 ТЗ за сумата от 2 607, 41 лв. и насрещните искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД съответно за сумата от 3 600 лв. и сумата от 2 700 лв. са под минималния праг за достъп до касационно обжалване по граждански дела. Следователно въззивното решение не подлежи на касационен контрол в тази му част, на основание чл. 280, ал. 3, ал. 1 ГПК. По тези съображения, касационната жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част.

В останалата й част – по иска по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 15 000 лв., касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок от надлежна страна, срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение.

Независимо от процесуалната допустимост на жалбата в посочената част, касационно обжалване не следва да се допусне.

В касационната жалба касаторите поставят следния въпрос: „Кой е правният ред за решаване на спора в Първоинстанционния съд – СРС?“, като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК единствено поддържат, че въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

Общо заявеното оплакване в изложението, че атакуваният акт противоречи на задължителната практика на ВКС, е относимо единствено до частта от въззивното решение, която не подлежи на касационно обжалване. Касаторите не поставят конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, касаещ подлежащата на касационен контрол част от атакувания акт, а именно частта обективираща произнасяне по насрещния иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 15 000 лв. Доколкото по силата на диспозитивното начало в процеса посочването на обуславящия правен въпрос е задължение на касатора, липсата на такъв е самостоятелно и достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване /т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.

Предвид изложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „И. И.“ ЕООД и И. А. И. против решение № 2947/13.05.2020 г. по гр. д. № 1211/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, II – Б въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение от 01.12.2018 г. по гр. д. № 23248/2014 г. на Софийски районен съд, ГК, 58 състав в следните части: 1/ частта, с която е признато за установено, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 450 ТЗ, във връзка със заповедно производство по чл. 417 ГПК гр. д. № 44705/2013 г. на СРС, че „И. И.“ ЕООД и И. А. И. дължат солидарно на „У. Б“ АД сумата от 2 607, 41 лв., представляваща главница по договор за кредит № 6/15.03.2011 г., ведно със законна лихва от 25.06.2014 г.; 2/ частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от „И. И.“ ЕООД срещу „У. Б“ АД насрещен иск по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 155, ал. 3 КЗ отм. вр. чл. 16 от Хартата на основаните права на Европейския съюз за заплащане на сумата от 3 600 лв., представляваща имуществени вреди за пропуснат доход за периода от 06.11.2013 г. до 15.07.2014 г., ведно със законната лихва от 06.11.2013 г.; 3/ частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от „И. И.“ ЕООД срещу „У. Б“ АД насрещен иск по чл. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 700 лв., представляваща пропуснат доход за периода от 06.11.2013 г. до 15.07.2014 г., ведно със законната лихва от 06.11.2013 г.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2947/13.05.2020 г. по гр. д. № 1211/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, II – Б въззивен състав, в останалата обжалвана част.

В частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, определението подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението.

В останалата част, определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: