Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Алпредо“ ЕООД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ обжалва решение № 50 от 07.01.2020 г. по в. гр. д. № 2827/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 764 от 01.02.2019 г., постановено по гр. д. № 2160/2016 г. на Софийски градски съд, II ГО, 11-ти състав, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от настоящия жалбоподател против В. В. В. иск за заплащане на сумата от 30 000 лв., на основание чл. 403 от ГПК, представляваща обезщетение за вреди от неоснователно налагане на обезпечителна мярка възбрана върху имот на ищеца.

Касаторът прави оплакване за недопустимост на съдебното решение. Излага съображения, че при допусната промяна в правната квалификация на предявения иск, било недопустимо решението, защото отговорността по чл. 403 от ГПК била подвид отговорност по чл. 45 от ЗЗД.

Освен това мотивира, че решението е постановено при нарушение на съдопроизводствените правила. След като първоинстанционният съд бил опорочил доклада, то въззивния съд следвало служебно да изследва приложение на императивна материална норма и да даде указания за подлежащи на доказване факти, да разпредели доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта да ангажира съответните доказателства.

Освен това мотивира, че въззивното решение е незаконосъобразно като счита, че промяната в правната квалификация на иска, не отчитала елементите на фактическия състав, както и не било точетено, че и при иск по чл. 403 от ГПК не се изследва вината.

Мотивира и необоснованост на решението поради това, че не е установено противоправното деяние на ответника. Изводите били в противоречие с установените факти. Не били анализирани правилно доказателствата.

Моли да се отмени обжалваното въззивно решение на посочените основания.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е поставил следните материалноправни въпроси за допускане на касационно обжалване:

1. Недопустимо ли е решение на въззивния съд, при което има противоречие в диспозитива – съдът постановява диспозитив, с който потвърждава решение на първоинстанционния съд с различна от новоприетата правна квалификация от въззивната инстанция?

2. Идентични ли са исковете с правно основание чл. 45 от ЗЗД и чл. 403 от ГПК?

3. При наличие на повече от една възбрана върху недвижим имот, първата по ред обезпечителна мярка прекъсва ли причинно-следствената връзка между несключването на окончателен договор и необосновано допуснати следващи обезпечения?

Ответникът В. В. В. /ответник и в първоинстанционното производство/ оспорва основателността на депозираната касационна жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

За да потвърди решението за отхвърляне на иска, въззивният съд е приел, че по искане на ответника В. В. В. е допуснато обезпечение чрез налагане на възбрана на 15.01.2013 г. във връзка с иск, който ще предяви пред АС на БТПП. Обезпечителната възбрана била наложена върху имот, собственост на „Алпредо“ ООД. Върху същия имот на 4.9.2012 г. била вписана възбрана и в полза на Т. В. Й.. Било сключено споразумение на 15.1.2013 г. между „Алпред“ ЕООД и „Алпредо“ ЕООД, по силата, на което за „Алпредо“ ЕООД било възникнало задължение да продаде сградата, върху която са наложени обезпечителните мерки, както и машини по списък и лек автомобил на стойност 900 000 лв при уговорен задатък 30 000 лв. С предварителен договор от 11.2.2013 г., подписан между „Алпредо“ ЕООД и „Алпред“ ЕООД, „Алпредо“ ЕООД бил се задължил да продаде сградата с всички обекти на стойност 900 000 лв. „Алпред“ ЕООД бил платило задатък от 30 000 лв по банков съд.

Въззивният съд приема, че наложената възбрана от 15.1.2013 г. е отменена с определение от 1.10.2014 г. Вписаната възбрана на 04.09.2012 г. не била отменена. Установено е, че Т. Й. била майка на П. П.. Освен това е установено, че последният е собственик на капитала на „Алпред“ ЕООД и на „Алпредо“ ЕООД, на „А. П“ ЕООД и „Гласпред“ ЕООД и „Елит 07“ ЕООД. Съдът е установил банков превод на сумата, представляваща задатък. Сумите били превеждания между дружествата „Алпред“ ЕООД, „Елит 07“ ЕООД и „Алпредо“ ЕООД на различни основания, като „Алпредо“ ЕООД било превело по сметка на „Алпред“ ЕООД сумата от 60 000 лв със 7 броя банкови преводи. С помощта на вещо лице въззивният съд е установил, че всички платежни нареждания по банковите транзакции са подписани от П. Д. П..

Въззивният съд е дал различна правна квалификация на предявения иск, като е приел, че искът е с правно основание чл. 403 от ГПК. Приемайки, това, въззивният съд при обсъждане на всички доказателства по отделно и в тяхната съвкупност приема, че искът е неоснователен, поради това, че наложената от ответника обезпечителна мярка – възбрана е последваща наложена възбрана от 11.2.2013 г. Ищецът като продавач е следвало да извърши проверка за тежест на продаваните имоти, както и това, че не е имало предявено искане от купувача по предварителния договор да върне в двоен размер сумата, уговорена като задатък. Съгласно приетото за уговорено между страните, въззивният съд е приел, че няма уговорка за връщане на двойния размер на зададтъка, а само посочената сума 30 000 лв. По изложените съображения е приел, че искът е неоснователен и е потвърдил отхвърлянето му.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1 от ГПК. Служебно може да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. В останалите случаи касаторът следва да обоснове правен въпрос, както и да посочи наличието на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

В настоящия случай, при извършената служебна проверка, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, настоящият съдебен състав не констатира, да е налице вероятност въззивното решение да е нищожно.

Освен това, като съобрази доводите на касатора относно недопустимост на съдебното решение и извърши служебна проверка, установи, че не е налице вероятност съдебното решение да е евентуално недопустимо.

На първо място при определяне допустимостта на решението следва да се посочи изрично, че въззивният съд правилно е разгледал посочените от ищеца факти. Не е разгледал непредявен иск, което не е довело до постановяване на недопустимо съдебно решение. Исковата молба не е била нередовна, ясно са определени основанието и искането на ищеца.

Недопустимо би било съдебното решение само в случай, че въззивният съд неправилно е разгледал сочените от ищеца факти, а не определяне на правната квалификация на иска. В случая въззивният съд правилно е възприел посочените в исковата молба факти. Поради това не може да се приеме, че е налице недопустимо произнасяне по непредявен иск.

Напротив, точно както са посочени фактите са възприети от съда и така е разгледано и спорното право между страните. Липсва произнасяне на непредявено основание. Не се установиха неспазването и на други изисквания за разрешаване спора по същество.

Освен това, ако се касае за правната квалификация на исковете, то тя е свързана с правилността на съдебното решение, който въпрос не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.2.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г.

По отношение на първия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е разгледал предявеният иск като точно е преценил сочените от ищеца факти, приел е, че първоинстанционният съд, макар и да не е изменил фактите, основание на иска, невярно е дал правна квалификация на иска, определил е нова правна квалификация и е разрешил спора между страните. Изрично в Тълкувателно решение 1/04.01.2001 г., т. 19, както и в т. 2 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е посочено, че предмет на въззивното производство е разрешаване на материалноправния спор между страните. Поради това, когато въззивният съд прецени, че е неправилно определена правната квалификация от първоинстанционния съд, той следва служебно, без да е сезиран дори с това, да промени правната квалификация, за да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора. Във връзка с това свое задължение, следва да укаже и необходимостта на страните от ангажиране на доказателства. Така въззивният съд обезпечава правилното приложение на материалния закон и съответно решаване на спора. Действайки съобразно даденото с тълкувателните решения разрешение, въззивният съд не е разрешил правния спор в отклонение от практиката на ВКС. Определяйки правната квалификация на предявения иск, въззивният съд се е произнесъл по правилността на съдебното решение. Липсва основание да се приеме, че потвърждаването на отхвърлителното решение на първоинстанционния съд с определената правна квалификация от въззивния съд е въпрос, разрешен в противоречие с константната практика на ВКС. Поради което не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Посоченият втори въпрос, е хипотетичен и теоретичен. Поставеният от касатора правен въпрос, за да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване, следва да е включен в предмета на делото и да е разрешен от въззивния съд по такъв начин, че да е обусловил изхода на спора. Въпросът за идентичност между исковете с правно основание чл. 45 от ЗЗД и чл. 403 от ГПК, не е разглеждан от въззивния съд. Въззивният съд е определил правната квалификация на иска като такъв с правно основание чл. 403 от ГПК, предвид посочените факти и формулираното искане от ищеца. Въпросът за правилността на съдебното решение, в частност за правната квалификация на исковете, не съставлява правен въпрос, тъй като е свързан с правилността на съдебното решение. Въпросът за това коя е правната норма, на която ищецът е основал иска си, е свързан с правилността на съдебното решение, когато въззивният съд е разгледал сочените от ищеца факти. Въпросите, свързани с правилността на съдебното решение, не могат да са общо основание за допускане касационно обжалване. В този смисъл са разясненията в т. 1 то Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това следва да се посочи, че когато съдът е разгледал сочените от ищеца факти, липсва нарушение на диспозитивното начало.

По отношение на третия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е свързан с установяване на конкретни факти по делото, наличието на повече от една възбрана върху имота, предмет на предварителния договор и с установяване на конкретна причинно-следствена връзка като елемент от фактическия състав на правната норма, съгласно която е определена правната квалификация на иска. Въпросът отново е свързан с правилността на съдебното решение и с анализ на доказателствата и не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

Освен това по всички посочени въпроси е релевирано допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, без да е направен анализ на съществуващата практика, спрямо която се налага изменение в осъвременяването й или за липсата на съдебна практика и необходимостта да се приеме такава. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.З ГПК, съгласно разяснението в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2009 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос, разрешен в обжалвания съдебен акт е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена неправилна практика, или за осъвременяване на тълкуването, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им, или тя да се осъвремени. В случая липсва обосноваване от касатора на тълкуване, релевантно към значението на поставения правен въпрос за точното приложение на закона и за развитието на правото, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че по подадената от „Алпредо“ ЕООД касационна жалба не е налице основание за допускане до касационно обжалване.

Ответникът е претендирал заплащане на разноски. Видно от представения договор за правна помощ и пълномощно е заплатил на адвоката, който го представлява сумата от 1 070 лв за правна и защита и съдействие – подаване на отговор на касационна жалба. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати посочените разноски.

Върховният касационен съд на Р. България

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 50 от 07.01.2020 г. по в. гр. д. № 2827/2019 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА „АЛПРЕДО“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], бул. „Ц. О“ № 35 А да заплати на В. В. В., ЕГН [ЕГН], гр€ София, у눓 П. Д“ № 4, бл. 1, ет. 15, ап. 57 сумата от 1070 лв, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: