Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „У. С БГ“ ЕООД срещу решение №363 от 11.02.2020г. по в. т.д. №5751/2019г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение №1693 от 01.10.2019г. по т. д. №359/2018г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-16 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Р. Б, представлявана от Министъра на финансите, при условията на евентуално съединяване иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 30 622, 73 лв., представляваща заплатена при начална липса на основание такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия по чл. 35а от ЗЕВИ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГИЯТА ОТ ВЪЗОБНОВЯЕМИ ИЗТОЧНИЦИ) (ЗЕВИ), начислена за периода: 01.07.2014г. – 10.08.2014г., удържана от „Енерго – П. П“ АД и внесена в държавния бюджет, както и иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на същата сума, с която ответникът неоснователно се е обогатил.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил прогласената за противоконституционна норма на чл. 35а ЗЕВИ в нарушение на чл. 151, ал. 2 и ал. 3 от Конституцията. Поддържа, че процесните суми са преведени в държавния бюджет в момент, когато приложените от съда норми, уреждащи тези вземания като вид държавни такси, не са действали, тъй като е било налице влязло в сила решение на Конституционния съд на РБ, с което са били обявени за противоконституционни. Счита, че към момента на постъпването на процесните суми в държавния бюджет не е имало валидно и годно основание за тяхното събиране и задържане, поради което те следва да му бъдат върнати.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК към касационната жалба касаторът поставя като обуславящи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички аргументи във въззивната жалба? 2. Налице ли е годно правно основание за удържане на таксата по чл. 35а и сл. от ЗЕВИ и плащането й в държавния бюджет за периода от 01.07.2014г. до 10.08.2014г., доколкото нормите, които са ги уреждали, са противоречали на Конституцията на Р. Б предвид непосредственото й действие? 3. Към кой момент възниква задължението за заплащане на таксата по чл. 35а и сл. от ЗЕВИ към държавния бюджет, доколкото същата се администрира в условията на финансов автоматизъм? 4. Получаването на престация елемент ли е от фактическия състав на института на неоснователното обогатяване? Ако да – в случай, че получаването на престацията е станало след обявяването за противоконституционни на законовите разпоредби, въз основа на които до този момент е ставало даването (съответно получаването), налице ли е неоснователно обогатяване и при коя хипотеза на чл. 55 или чл. 59 от ЗЗД? При фактически състав, част от елементите по който са осъществени въз основа на обявен за противоконституционен закон, но след прогласяването на противоконституционността, може ли завършеният по този начин състав да представлява валидно „основание“ за задържане на полученото от страна на държавата? 5. Когато установяването по размер, начисляването, събирането на дължима по закон такса / такса съгласно разпоредбите на чл. 35а, чл. 35б, чл. 35в от ЗЕВИ/, съответно получаването й са станали след влизането в сила на решението на Конституционния съд /решение №13 от 31.07.2014г. по к. д.№1/2014г. на КС/, с което съответните норми, уреждащи задължението за начисляването и събирането на таксата, са обявени за противоконституционни, може ли да се приеме, че е налице получаване без основание? 6. Допустимо ли е от гледна точка на националния закон и правото на ЕС, в това число и практиката на СЕС, с която се дават задължителни тълкувания на неговото прилагане, държава-членка, която е събрала публични задължения въз основа на противоконституционен национален закон, който е в противоречие и с първичното и вторичното право на ЕС, да откаже да възстанови тези публични задължения на задължените лица? По първия процесуалноправен въпрос се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №212 от 01.02.2012г. по т. д. №1106/2010г. на ВКС, II т. о., решение №324 от 22.04.2010г. по гр. д. №1413/2009г. на ВКС, IV г. о., решение №157 от 08.11.2011г. по т. д. №823/2010г. на ВКС, II т. о., решение №10 от 04.07.2011г. по гр. д. №533/2010г. на ВКС, ІII г. о., решение №147 от 11.01.2013г. по т. д. №46/2012г. на ВКС, II т. о., и др. По втория въпрос поддържа противоречие с решение №22 от 31.10.1995г. по к. д.№25/1995г. на КС на РБ и с решение №10 от 24.10.2013г. по к. д.№8/2013г. на КС на РБ. Останалите въпроси поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като навежда отсъствието на съдебна практика и значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност.

Ответникът по касационната жалба – Държавата, представлявана от Министъра на финансите, депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, с оглед на което е допустима.

Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е собственик на вятърна електроцентрала в землището на [населено място], община Каварна. присъединена към електроразпределителната мрежа, за която има сключен договор за изкупуване на електрическа енергия с „Е.ОН Б. П“ АД, чийто правоприемник е „Енерго – П. П“ АД, с действие и към процесния период: 01.07.2014г.-10.08.2014г. От заключението на приетата счетоводна експертиза е установил, че процесната сума 30 622, 73лв. е удържана като такса по чл. 35а, ал. 1 от ЗЕВИ за периода: 01.07.2014г.-10.08.2014г., от „Енерго – П. П“ АД, и на 15.10.2014г. е преведена от електроразпределителното дружество по сметка на КЕВР. Посочил е също, че с решение № 13 от 31.07.2014г. по к. д.№1/2014г. на КС, разпоредбите на чл. 35а, чл. 35б, чл. 35в и чл. 73 от ЗЕВИ са обявени за противоконституционни, което решение на КС е обнародвано в ДВ на 06.08.2014г. и съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 2 Конституцията е влязло в сила на 10.08.2014г. САС е заключил, че е налице валидно правно основание, въз основа на което процесната държавна такса по чл. 35а ЗЕВИ е начислена и събрана за процесния период, тъй като до 10.08.2014г., когато нормата на чл. 35а от ЗЕВИ е обявена за противоконституционна с горепосоченото решение на КС, тази норма е част от действащото законодателство и е обвързвала своите адресати с изпълнението на задълженията, които установява. Поради това е счел, че удържането на таксата по чл. 35а от ЗЕВИ от „Енерго – П. П“ АД, за процесния период, предшестващ датата на влизане в сила на решение № 13 от 31.07.2014г. по к. д.№1/2014г. на КС, е било извършено в изпълнение на задължение, установено в действащ нормативен акт. Поради наличието на валидно правно основание за удържане на процесната сума от ищцовото дружество, въззивният съд е намерил за неосъществени и двата заявени фактически състава на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По първия процесуалноправен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за достъп до касационен контрол, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По въпроса е формирана практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения и служебно известните на състава – решение №388 от 17.10.2011г. по гр. д. №1975/2010г. на ВКС, IV г. о., решение №94 от 28.03.2014г. по гр. д. №2623/2013г. на ВКС, IV г. о., решение №55 от 03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение №63 от 17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, II т. о., решение №111 от 03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, II т. о., и др. В същите е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 от ГПК и чл. 235 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със постоянната и непротиворечива практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК.

Поставените от касатора правни въпроси по т. 2 и т. 4 от изложението са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд за отхвърляне на предявените искове. Поради това по тези правни въпроси е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Даденото разрешение на правните въпроси от въззивния съд противоречи на разрешението в решение №3 от 28.04.2020г. по к. д. №5/2019г. на КС, според което: „По отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Народното събрание урежда правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон.“. Ето защо е налице и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

Останалите въпроси на касатора са обусловени от отговора на правните въпроси за действието на решението на КС спрямо заварени правоотношения и висящи съдебни спорове, поради което не могат да обусловят самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, а на тях ще бъде даден отговор в решението по същество на спора.

Въз основа на горните съображения, касационното обжалване на решение №363 от 11.02.2020г. по в. т.д. №5751/2019г. на Софийски апелативен съд, следва да се допусне по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК, по въпросите: Налице ли е годно правно основание за удържане на таксата по чл. 35а и сл. от ЗЕВИ и плащането й в държавния бюджет за периода до 10.08.2014г., доколкото нормите, които са ги уреждали, са противоречали на Конституцията на Р. Б предвид непосредственото й действие? Когато установяването по размер, начисляването, събирането на дължима по закон такса, съответно получаването й са станали след влизането в сила на решението на Конституционния съд, с което съответните норми, уреждащи задължението за начисляването и събирането на таксата, са обявени за противоконституционни, може ли да се приеме, че е налице получаване без основание?

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 612, 45 лева.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №363 от 11.02.2020г. по в. т.д. №5751/2019г. на Софийски апелативен съд.

УКАЗВА на касатора „У. С БГ“ ЕООД, [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 612, 45 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.