Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на О. А. Д., подадена чрез процесуалния му представител адв. М., против решение № 7962 от 18.12.2014г., постановено по адм. дело № 9439/2014г. по описа на Административен съд София–град, с което е отхвърлена жалбата му срещу обективирания в писмо изх. № 94-0-07/01.08.2014 г. на главния секретар на Министерство на икономиката и енергетиката, отказ на административния орган да предостави информация по реда на ЗДОИ (ЗАКОН ЗА ДОСТЪП ДО ОБЩЕСТВЕНА ИНФОРМАЦИЯ) (ЗДОИ).
В касационната жалба са посочени отменителните основания на чл. 209, т. 3 АПК, иска се отмяната на обжалвания съдебен акт и присъждане на понесените по делото разноски.
Ответникът по касационната жалба – министърът на енергетиката, чрез пълномощника си юрк. Т., изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:
Касационната жалба е подадена от активно легитимирана страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред първоинстанционния съд е писмо изх. № 94-0-07 от 01.08.2014г. на главния секретар на МЕ във връзка с депозирано заявление за достъп до обществена информация вх. № 94-0-07 от 18.07.2014г., с което на Д. е указано, че исканата от него „информация“ не представлява обществена информация по смисъла на ЗДОИ, а търсене на отговори на поставените въпроси, свързани с юридическо тълкуване на норми от Наредба № 16 от 09.06.2004г. за сервитутите на енергийните обекти (обн. Дв, бр. 88 от 2004г.).
Съдът приема, че в писмото се съдържа волеизявление на административния орган във връзка със заявено пред него искане по реда на ЗДОИ, поради което оспорването е допустимо.
По същество е преценил същото за неоснователно, тъй като :
Оспореният административен акт е издаден от компетентния административен орган, тъй като министърът на икономиката и енергетиката, който е сезиран със заявлението и е задължен субект по смисъла на чл. 3 ЗДОИ, се възползва от възможността на чл. 28, ал. 2 от същия закон като делегира правомощията си по този специален закон на главния секретар със заповед № РД-16-674 от 07.05.2013 г.
Не е налице порок във формата на акта, тъй като в него е изразена ясно волята на административния орган, че в случая не се касае до „обществена информация“ по смисъла на ЗДОИ, поради което искането му не може да бъде удовлетворено. В писмото са посочени фактическите и правни съображения за този отказ, а обстоятелството, че в писмото не е посочена правна норма не опорочава волята на органа и не засяга права на заявителя до степен на незаконосъобразност.
Съдът приема за неоснователно и възражението за неспазване на процедурата по чл. 35 АПК, тъй като в случая отказът е постановен въз основа на основание, касаещо липсата на основен белег на исканата информация, което дава възможност на административния орган да откаже без да събира доказателства.
На следващо място съдът приема, че административният орган правилно прилага материалния закон и отказът му е съобразен с целта на закона, тъй като в случая не се касае до обществена информация по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗДОИ, а са зададени въпроси към министъра по приложението на подзаконов нормативен акт – Наредба № 16/2004 г., а тълкуването на нормативни актове излиза извън рамките на приложимия закон – ЗДОИ.
С тези мотиви съдът приема оспорването за неоснователно отхвърля жалбата.
Решението е валидно, допустимо и правилно. Липсват основания по чл. 209, т. 3 АПК
за отмяната му. Съдебният акт е постановен при спазени процесуални и материално-правни изисквания и е обоснован, формираните правни изводи са съответни на закона и се споделят от настоящия касационен състав.
Касаторът прави възражение, че оспорваното от него писмо не е издадено от компетентен орган, както приема съдът, тъй като заповед № РД-16-674 е издадена на 07.05.2013 г., от министър В., по време на служебното правителство на М. Р., а отговорът на заявлението за достъп до обществена информация е от 01.08.2014г., когато министър е Д. С., поради което не може да се счита, че е налице редовно делегиране на компетентност. В подкрепа на това възражение пълномощникът на страната сочи Решение на Конституционния съд на РБ № 6 от 11.04.2012 г., постановено по КД № 3/2012г.
Възражението е неоснователно. Д. на правомощия от горестоящия на подчинен нему административен орган като институт на административното право се отличава съществено от „упълномощаването“ като институт на гражданското право (в този смисъл вж. ТР № 4 от 22.04.2004г., постановено по ТД № 4/2002 г. на ОС на съдиите от ВАС). Д. представлява възможност, предвидена в закона, временно - за определен случай или период от време, съгласно конкретната обстановка и преценката на горестоящ административен орган, той да предостави част от правомощията си на някой от подчинените му органи. Подчиненият орган издава административни актове въз основа на това специално овластяване от органа, в чиято компетентност поначало е решаването на съответния проблем. Д. на властнически правомощия е публичноправен институт, докато упълномощаването е частноправен и представлява едностранна правна сделка, при която пълномощникът действа от името и за сметка на представлявания, а последиците от правните му действия възникват направо за последния. За разлика от упълномощаването, при делегацията действията са от името на органа, комуто са делегирани правомощия, в случая – главен секретар на МЕ. До отмяната на акта, с който са делегирани правомощията на главния секретар на МЕ, заповедта е валиден, влязъл в сила административен акт, пораждащ правно действие.
Неотносимо в случая е соченото Решение № 6/2012 г. на КС на РБ предвид предмета на разглеждане на това дело – чл. 98, точки 7, 9, 10 и 11 вр. чл. 104 от Конституцията на РБ.
Друго възражение на касатора е във връзка с формата на оспорвания пред решаващия съд акт – липса на мотиви, посочване на правна норма и неизпълнение на чл. 35 АПК за събиране на доказателства. Настоящата инстанция споделя мотивите на решаващия съд в тази връзка. В случая не е налице решение на административния орган за предоставяне или отказ да се предостави информация по реда на ЗДОИ, тъй като предметът на искането излиза извън рамките на приложимия материален закон и няма нормативно изискване писмото да съдържа изброените в нормата на чл. 59 АПК елементи. В това писмо обаче ясно е указано, че ЗДОИ е неприложим за конкретното искане; че се касае до тълкуване на подзаконов нормативен акт във връзка с конкретен частен случай; че въпросите, поставени от Д. излизат извън обхвата на понятието „обществена информация“.
В случая не се касае до информация, която да съществува към момента на подаване на искането или преди това при административния орган, а до информация, която да се създаде по повод заявеното искане, поради непълноти в подзаконов нормативен акт. Ето защо в случая за административният орган е налице задължение да отговори на заявеното искане в писмена форма, но не и отговорът да е със задължителните реквизити по чл. 59 АПК.
По тези съображения касационната жалба се явява неоснователна и като такава не следва да бъде уважена. Обжалваното решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.
Водим от изложеното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, пето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7962 от 18.12.2014 г., постановено по адм. дело № 9439/2014 г. по описа на Административен съд София–град. Решението е окончателно.
Особено мнение: