№ 1314

София, 19.03.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2275/2024 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 40/05.03.2024 г. по в. гр. д. № 12/2024 г. Пловдивският апелативен съд е потвърдил решение № 1242/17.10.2023 г. по гр. д. № 129/2023 г. на Пловдивския окръжен съд, с което Община - П. е осъдена на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на К. К. М. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35 000 лева (значителни и продължителни физически и психически болки и страдания, в резултат на падане в ПИ с идентификатор [№] - частна общинска собственост, и счупване на шийката на лява тазобедрена става, причинило трайно затрудняване движенията на ляв долен крайник за повече от 30 дни), и обезщетение за имуществени вреди в размер на общо 2 272.41 лева - разходи за лекарства и медицински консумативи, ведно със ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 14.09.2022 г. до окончателното плащане.

Касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е уважен искът за обезщетение за неимуществени вреди, е подал ответникът, който се позовава на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

От ответницата по касация - ищца по делото, е получен писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

1. Следва ли при определяне на справедливо обезщетение съдът да се съобрази с обществено-икономическите и социални условия в страната, включително да посочи какви са точно критериите, свързани с икономическата обстановка, по които е определил обезщетението - по този въпрос се твърди противоречие с Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, както и със следните решения на състави на ВКС: решение № 190/23.12.2019 г. по гр. д. № 4378/2018 г. на ІІІ-то г. о., и решение № 278/14.12.2018 г. по т. д. № 2347/2017 г. на ІІ-ро т. о.

Касаторът твърди, че въззивният съд не е отчел обществено-икономическите условия в страната към съответния период, не е посочил точно критериите, свързани с икономическата обстановка, по които е определил обезщетението.

Въпросът е поставен в несъответствие с мотивите към обжалваното решение. В тях въззивният съд е приел, че искът за присъждане на обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и неудобства вследствие на претърпяното увреждане, се явява безспорно доказан по основание, а при определяне на размера на обезщетението е взел предвид, че ищцата е била на 83 г. към датата на инцидента, претърпяла е тежка травма - счупване на шийката на бедрената кост на левия крак, която води до 50% постоянна нетрудоспособност за пострадалата от общо определените й 96%, пожизнено, за което е издадено експертно решение на ТЕЛК от 28.08.2023 г., което е наложило ендопротезиране на ставата. Вследствие инцидента ищцата тотално е променила предишния си начин на живот, като от активна, жизнена и позитивна личност, е станала трудноподвижна, отчаяна и зависима от помощта на близките й, с продължаващи болки в засегнатия крак и без перспектива за пълно възстановяване. Случилото се й се е отразило и силно негативно в психо-емоционален аспект, чувствала отчаяние, безполезност, срам от невъзможността да се обслужва сама, предпочитала е смъртта пред случилото й се. Предвид изложеното, справедливото според въззивния съд обезщетение за претърпените неимуществени вреди би било в размер на 70 000 лв., но с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, е присъдил обезщетение за неимуществените вреди в размер на 35 000 лв. Съдът е посочил, че така определеният размер съответства на икономическата конюнктура в страната към датата на увреждането, вкл. с оглед силните инфлационни процеси и официалната годишна инфлация за 2022 г. в сравнение с 2021 г. от 16,9%, както и на съдебната практика в подобни случаи, където обезщетенията варират между 30 000 и 80 000 лв., в зависимост от конкретиката. Посочил е, че при съпоставка с минималната работна заплата към този момент от 710 лв., размерът на претендираното от ищцата обезщетение от 35 000 лв. би означавал същата да получава около една минимална заплата месечно за период от 4-5 г., което е намерил за справедливо, противно на поддържаното от ответника (сега касатор).

При тези мотиви към обжалваното решение не може да се приеме, че поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС, е налице.

2. Следва ли въззивният съд при определяне на конкретния размер на обезщетението да извърши задължителна и подробна преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за точното тълкуване на критериите при прилагане на принципа на справедливостта и да обоснове какво точно е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД;

- При определяне на обезщетение по чл. 52 ЗЗД следва ли да се вземе предвид периодът, за който се претендира обезщетението, съответно - за какъв период според доказателствата са причинени болки и страдания и какви болки и страдания е изтърпял ищецът, характера на увреждането, последиците, обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът, приетите по делото доказателства;

- Когато пострадалото лице е в пенсионна възраст и не е било лишено от месечната си пенсия, то следва ли това да се отчете при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД по смисъла на т. 7 от Постановление № 4/30.10.1975 г. на Пленума на ВС.

Касаторът се позовава на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, както и на практика на ВКС, илюстрирана с решение № 69/2014 г. по гр. д. № 4686/2013 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 213/19.11.2019 г. по гр. д. № 714/2019 г. на ІІІ-то г. о., решение № 93/10.06.2021 г. по гр. д. № 3057/2020 г. на ІІІ-то г. о., и решение № 196/03.02.3021 г. по гр. д. № 925/2020 г. на ІV-то г. о. - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По последния въпрос поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В мотивите си въззивният съд е обсъдил оплакванията на въззивника (сега касатор), че първоинстанционният съд е присъдил необосновано висок размер на обезщетението за неимуществени вреди в противоречие с критерия за справедливост, който не бил съобразен с характера и степента на твърдените увреждания, продължителността на възстановителния период, обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът и др., вкл. наличието на съпричиняване - теза, която се поддържа и при мотивирането на поставените от касатора въпроси.

Въззивният съд е приел, че съпричиняване от страна на ищцата не е налице, увреждането й е тежко и пълното възстановяването от него е невъзможно. Приел е също така, че качеството на живота на ищцата е драматично влошено, като същата продължава да търпи болки в областта на операцията, придвижва се трудно и с помощни средства, има нужда от чужда помощ за дейности, които преди е извършвала сама. Предвид възрастта й няма позитивни перспективи за подобрение на здравословното й състояние и възстановяване на положението й от преди инцидента до края на живота й. Търпяла е силни болки по време на инцидента и след това, като още изпитва болки в крака и изтръпване на крайника, изпитва страх и безпокойствие заради невъзможността да се разхожда сама както преди и да води активния си начин на живот отпреди инцидента. Независимо че няма данни да са настъпили усложнения по време на стационарното лечение, както и че според медицинските документи е налице гладък следоперативен период, запазена инервация и циркулация на крайника, показанията на разпитаните свидетели и заключенията на медицинската експертиза сочат, че липсва пълно възстановяване и болките в крака продължават да я съпътстват. Характерът и степента на увреждането е тежко както от чисто медицински аспект, така и като последици за живота й занапред, което безспорно ограничава възможностите й да взаимодейства с обкръжаващата я среда, за което сочат показанията на разпитаните свидетели. Независимо че е имала еднократен престой в болнично заведение, който не е продължил дълго и не са се налагали нови операции в бъдеще, от доказателствата по делото - свидетелски показания и експертиза, се установява, че последиците от полученото увреждане са трайни и изобщо не може да се очаква пълното й възстановяване. Съдът е намерил за неоснователно възражението, че ищцата не е провеждала рехабилитация в следоперативния период, с което била съпричинила вредоносния резултат, тъй като то се опровергава от показанията на св. П., според която брат й К. М.- внук на ищцата, е провеждал рехабилитация на баба си през този период. Потвърждение на достоверността на тези показания е представената диплома за висше образование на последния от МУ - П. с придобита образователно-квалификационна степен бакалавър по специалност „рехабилитатор“, както и магистър по специалност „физикална терапия и рехабилитация“.

С оглед изложеното следва да се приеме, че въззивното решение напълно съответства на задължителната и казуалната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, поради което основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като обстоятелството, че ищцата е в пенсионна възраст и по тази причина инцидентът не се е отразил негативно в икономически аспект, т. е. не е била лишена от възможността да осъществява трудова дейност за осигуряване на възнаграждение, няма отношение към размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Позоваването на Постановление № 4/30.10.1975 г. на Пленума на ВС е некоректно, с оглед приетото в т. 7, че при присъждане на обезщетение за неполучаваната разлика между трудово възнаграждение преди непозволеното увреждане и отпуснатата след това пенсия при причинена трайна нетрудоспособност се съобразяват и измененията в трудовото възнаграждение на съответните работници или служители, настъпили след увреждането до деня на инвалидизирането.

3. Може ли съдът да приеме за доказани факти и обстоятелства, които не могат да бъдат безспорно установени въз основа на събраните по делото доказателства; ако страната не се справи с доказателствената тежест, дори да съществува вероятност, но не и несъмненост, то следва ли да се приеме, че за съда този факт или обстоятелство не се е осъществило, ако трябва да се установи осъществяването му, съответно - че се е осъществило, ако трябва да се установи липсата му - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, ІV-то г. о.

Въпросът е поставен в контекста на твърденията на касатора, че в хода на съдебното производство не са ангажирани доказателства, които по безспорен и категоричен начин да доказват, че ищцата е провеждала рехабилитационни дейности, респ., че такива са провеждани от правоспособни лица, нито че се е придвижвала внимателно. Ако е било доказано такива дейности да са провеждани, то те биха намалили периода на възстановяване и твърдените болки, неудобства и страдания, а след като доказване не е проведено, то ищцата е допринесла за удължаване на възстановителния период, респ. за настъпване на претендираните вреди. Според касатора съпричиняването се състои и в това, че ищцата не се е придвижвала внимателно и предпазливо, което, ако е било сторено, тя е имала възможност, доколкото инцидентът е станал в светлата част на денонощието (около 16 ч. през м. септември), да забележи евентуална лека неравност на мястото, съответно пропаднала 3-4 см плочка, и да пристъпва внимателно, респ. да избере алтернативно придвижване. Излагат се твърдения, че недоказани са останали обстоятелствата къде конкретно е настъпил инцидентът, че са налице липсващи елементи от соченото пространство, поради което не е налице противоправно поведение и неизпълнение на задължения от страна на ответника. О., въз основа който била изготвена техническата експертиза, бил извършен на 25.08.2023 г. и отразявал състоянието към тази дата, поради което не може да се направи обоснован извод за идентичност на състоянието към датата на инцидента на 14.09.2022 г. Неправилно снимковият материал бил приет като доказателство по делото и въз основа на него били направени изводи също относно състоянието на мястото на инцидента.

Въпросът е поставен некоректно, тъй като не съответства на мотивите към въззивното решение, в които съдът е изложил подробни съображения кои факти приема за установени и защо, съответно - кои според съда остават неустановени от събраните по делото доказателства. Така, в мотивите е прието, че мястото на инцидента е пред блок № 143, вход В, в[жк]в [населено място], в ПИ с идентификатор [№], който е частна общинска собственост, и то е безспорно установено от събраните гласни доказателства и заключение на техническа експертиза, както и от снимковия материал, който е допустимо доказателство по ГПК (макар и неправилно определено като писмено, вместо като веществено доказателство). Констатирано е наличие на повдигната бетонна плоча и хлътнала няколко сантиметра тротоарна плочка, като видимо на мястото скоро не е извършван ремонт, при което съдът е заключил, че е налице противоправно неизпълнение на задължения по поддържането и ремонта на участъка от страна на ответната община, която не е положила необходимата грижа на добър стопанин съгласно чл. 11, ал. 1 ЗОбС и чл. 5 НРПУРОИ да поддържа и ремонтира незастроената част от терена в безопасни вид и състояние, позволяващи безпрепятствено преминаване на населението, респ. че е налице бездействие на съответните структури и служители на общината, заети с тези дейности. Съдът е посочил също така, че влошеното състояние на настилката видимо не създава пряка опасност за живота на преминаващите граждани, но очевидно създава предпоставки за осъществяване на инциденти като процесния, при които се засяга здравето на гражданите, така че независимо дали компрометираните участъци от предблоковото пространство е могло да бъдат възприети от ищцата в часа на настъпване на инцидента - 16 ч. в средата на месец септември, след като същите видимо не са представлявали съществена опасност, която да наложи ищцата и внучката й да променят избрания маршрут, това че са минали именно оттам, не може да се вмени в нейна вина, респ. да се счита за съпричиняване и да изключи отговорността на общината за бездействието й относно поддръжката на процесния участък. Предвид изложеното съдът е намерил за неоснователно възражението на ответника (сега касатор), че не е установено при условията на пълно и главно доказване наличието на причинно-следствена връзка между твърдяното бездействие на общината и настъпилия вредоносен резултат и за съпричиняване от страна на пострадалата. Възражението за съпричиняване, основано на твърдения за непроведена рехабилитация, бе обсъдено при отговора на предходните въпроси.

С оглед изложеното и по последния поставен правен въпрос не се констатира наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

На последно място се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност. Доколкото същото е мотивирано с изложените при поставяне на правните въпроси съображения, то се поглъща от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, които в разглеждания случай не са налице.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на адв. К. П. от Адвокатската колегия-П. - процесуален представител на ответницата по касация, следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 600 лева за безплатно оказаната при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв адвокатска помощ и съдействие.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 40/05.03.2024 г. по в. гр. д. № 12/2024 г. на Пловдивския апелативен съд.

ОСЪЖДА Община - П. да заплати на адв. К. П. от Адвокатската колегия - П., л. н. [ЕГН], сумата 2 600 (две хиляди и шестстотин) лева - разноски за адвокатско възнаграждение за безплатно оказаната при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв адвокатска помощ и съдействие по водене на делото във Върховния касационен съд на РБ.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: