ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1286

гр. София, 18.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

като разгледа докладваното от М. И. К. гражданско дело № 20248002103989 по описа за 2024 година

намира следното:

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на И. Т. срещу въззивното решение на Окръжен съд Силистра /ОС/ по гр. д. №230/24 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е обезсилено първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от касатора срещу Ю. А. иск по чл.249, ал.1 ЗЗД, за предаване на владението на описания по делото и в решението недвижим/ вилен/ имот в с. Б., обл. С., на ул.“П.“ ***, и е прекратено производството по иска, на осн. чл.299 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Сочи, че въпросите му са чисто процесуални и са свързани с коректното прилагане на чл.299, ал.1 ГПК, а именно:1/ Погасява ли силата на пресъдено нещо/СПН/, формирана с решение на съда, с което е отхвърлен осъдителен облигаторен иск за реално изпълнение, предявен на конкретно основание, пораждащо нарушеното материално право на кредитора, всички други юридически факти/ основания/, въз основа на които неудовлетвореният кредитор може да търси осъществяване на признатия му от закона интерес?; Преклудира ли СПН основанията, които са съществували до приключване на устните състезания по спора, но които ищецът, независимо от това дали ги е знаел или не, не е предявил?

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че фактите, които са изследвани по предходното дело между страните - №968/22 г. на СРС, завършило с решение от 3.05.23 г. на СОС по гр. д. №52/23 г., са различни от тези по настоящото дело, респ. различни са доказателствата, въз основа на които са формирани изводите за основателност / неоснователност на иска по чл.249, ал.1 ЗЗД по двете дела. Приел е, че с влизане в сила на въззивното решение по предходното дело обаче се преклудират фактите, настъпили до приключване на устните състезания пред въззивния съд по това дело и тези факти не могат да се предявяват и проверяват в нов процес. Ищцата твърди и е представила по настоящото дело доказателства, че страда от болест на Паркинсон с начало от 5.08.19 г., съгл. медицински доклад от 27.08.20 г., като и двете дати предхождат сключването на договора за заем между страните и завеждането на първото основано на този договор дело по чл.249 ЗЗД . Към момента на разглеждането на предходното дело с последно заседание пред въззивния съд на 4.04.23 г. на ищцата са били известни и фактите за здравословното състояние на съпруга на дъщеря й и на дъщеря й, при която тя живее, както и за назначението на дъщерята за личен асистент на болния й съпруг. Затова, според въззивния съд, в случая ищцата недопустимо, за да преодолее преклузията по предходното загубено от нея дело, завежда ново дело, основано на възникнали и известни й по време на предходното дело факти, в противоречие с чл.299, ал.1 ГПК. Забраната по чл.299, ал.1 ГПК преклудира всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на влязлото в сила решение по предходното дело, независимо дали този факт е били известен на страната, за която поражда изгодни правни последици. В последващ процес по предявен иск с различно основание и за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с вл. в сила решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на СПН.

Тези изводи съответстват на цитираната от въззивния съд практика на ВКС – р. по т. д. №883/10 г. на първо т. о. и т.5 от ТР №7/14 г. ОСГТК. Практиката на ВКС в този смисъл е обобщена и в постановеното на 19.02.25 г. решение по т. д. №1674/23 г., второ т. о., в което е посочено: „Според постоянно поддържаната практика на ВКС, в т. ч. решенията по чл. 290 ГПК, постановени по гр. д. № 4509/21 г. на ІV г. о. на ВКС, по т. д. № 883/2010 г. на І т. о. на ВКС, по т. д. № 561/2010 г. на първо т. о., обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право – чл. 298, ал. 1 ГПК; със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение; във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на устните състезания на съдебната инстанция, чието решение е влязло в сила и е станало необжалваемо; последиците от влязлото в сила решение се изразяват в невъзможността съществуването/несъществуването на правото да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди този момент; това преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото или отречено вземане“.

Въззивното решение е съобразено с посочената практика на ВКС, поради което не е налице соченото основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а на ответника следва да се присъдят поисканите с отговора и отразени в списък разноски за адв. в.ие, чието извършване е удостоверено в приложения договор за правна помощ от 7.10.23 г./ ТР №6/13 г. ОСГТК, т.1/

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Силистренски окръжен съд по гр. д. № 230/24 г. от 3.07.24 г.

ОСЪЖДА И. М. Т. да заплати на Ю. Р. А. деловодни разноски за тази инстанция в размер на 1800 /хиляда и осемстотин/ лв., за адвокатско възнаграждение.

Определението е окончателно.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________