Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 88552/31.08.2020 г., подадена от Д. В. М., чрез адвокат П. М., срещу решение № 4382 от 21.07.2020 г. по гр. д. № 14112/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 158358 от 4.07.2019 г. по гр. д. № 25623/2017 г. на Софийски районен съд.

С първоинстанционното решение е допуснато извършването на съдебна делба между В. Л. Ш. и Д. В. Б. на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-33/15.06.2010 г., с адрес на имота: [населено място], район „С.“, [улица], ет. 1, ап. 4, с предназначение - жилище, с площ от 88 кв. м, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - *****, под обекта - *****, и над обекта - *****, заедно с прилежащите части: избено помещение № 2 от 5.18 кв. м, таванско помещение № 2 от 6.50 кв. м и 9.14/100 ид. ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от 2/3 ид. ч. от правото на собственост върху мястото, върху което е построена сградата - имот с идентификатор 68134.104.20, и от 1/3 ид. ч. от правото на строеж върху него, при следните дялове: 1/4 ид. ч. за В. Л. Ш. и 3/4 ид. ч. за Д. В. Б..

Въззивният съд е визирал, че първоинстанционното решение е обжалвано пред него от ответницата по исковата молба Д. В. Б. с оплаквания за неговата неправилност, тъй като делбеното жилище е било придобито по наследство от ответницата, а възникналите заемни отношения между свидетелката Д. и майката на Д. Б. са били уредени след смъртта на майката с дарственото прехвърляне на частта на Д. на сестра й - ответницата, и така ищецът В. Л. Ш. нямал никакъв принос в придобиването на процесното жилище, а отделно ответницата го е владяла като свой повече от 10 години. Съобразил е, че ищецът твърди, че с ответницата притежават имота при дялове: 1/4 ид. ч. за него и 3/4 ид. ч. за ответницата, като половината от него страните придобили по време на брака им; ответницата оспорва иска за делба, като възразява, че 1/2 ид. ч. е придобила по наследство от родителите си, а другата 1/2 ид. ч. - чрез покупка от сестра си-сънаследник, като за придобиването е вложила лични средства, получени по наследство от родителите й, както и че е придобила имота по давност. За да допусне делбата при посочените квоти, първоинстанционният съд е приел, че ответницата не е оборила презумпцията на чл. 19, ал. 1 СК (ДВ, бр. 41/1985 г.) за възникване на общност между съпрузите върху придобитото по време на брака имущество, като е счел показанията на свидетелката Д. - сестра на ответницата, за заинтересовани и не ги е кредитирал като годно доказателство за установяване влагането на лични средства. Същевременно първоинстанционният съд е приел, че периодът от датата на прекратяване на брака между страните по делото до предявяване на исковата молба за делба е по-кратък от 10 г. и Д. Б. не е могла да придобие жилището по давност.

Софийски градски съд е приел следното от фактическа страна:

Делбеното жилище е било съпружеска имуществена общност на родителите на Д. Б., като след смъртта на баща й през 1984 г., е възникнала обикновена съсобственост при дялове: 4/6 ид. ч. за преживялата съпруга А. Б. и по 1/4 ид. ч. за всяко от двете деца - ответницата по иска за делба Д. Б. (тогава с фамилно име Ш.) и сестра й Н. Б.-Д.. След смъртта на майката А. Б. през 1998 г., съсобственици са останали само двете деца, при равни дялове - по 1/2 ид. ч.

С нотариален акт за покупко-продажба № 060/20.04.2001 г. Н. Б.-Д. е продала на сестра си Д. Ш. своята 1/2 ид. ч. от наследственото им жилище, предмет на настоящото дело за делба. Към датата на сделката Д. Ш. е била в брак с В. Ш., прекратен впоследствие с развод по взаимно съгласие с влязло в сила на 2.02.2012 г. съдебно решение.

Въззивният съд е посочил, че спорът по делото е относно правата върху придобитата чрез покупко-продажба 1/2 ид. ч. от жилището.

По направеното от Д. Б. възражение за влагане на лични средства при придобиването на тази 1/2 ид. ч. от сестра й, съдът е намерил, че събраните по делото доказателства не водят до извод, че е оборена презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК (аналогична на чл. 19, ал. 3 СК отм. г., отм. ). Визирал е, че единственото доказателство, насочено към оборване на въпросната презумпция, са показанията на свидетелката Н. Б.-Д., съгласно които срещу прехвърлената от нея (свидетелката) на сестра й – ответницата по иска за делба, 1/2 ид. ч. от делбеното жилище, последната е вложила свои лични средства, макар и дадени преди сделката въз основа на договор за заем. Софийски градски съд е приел, че е допустимо със свидетелски показания в случая да се установи твърденият от свидетелката договор за паричен заем, сключен между нея, Д. Б. и майка им, както и уговорката между свидетелката и сестра й, след смъртта на майка им, получената от свидетелката сума в размер на 17 000 лв. да не бъде връщана от Н. Б.-Д. на Д. Б., а свидетелката да й прехвърли своята половина от наследственото жилище. Въззивният съдебен състав е счел, обаче, че само показанията на въпросната свидетелка не са достатъчни да оборят презумпцията на Закон за съвместен принос. Посочил е, че други доказателства по делото в това отношение няма събрани. Позовал се е на трайната практика на ВКС, съгласно която презумпцията на чл. 21 СК за съвместен принос при придобиване на имот от съпрузите следва да бъде оборена по категоричен начин, като в тежест на страната, която поддържа, че в резултат на трансформация притежава личен дял от имота, е да установи при пълно и главно доказване влагането на лични средства при придобиването, размерът на които също следва да се докаже по категоричен начин, а в случая това не е сторено. Съдът е изложил мотиви, че по делото не са събрани доказателства, че паричните средства от около 17 000 лв., които свидетелката Д. е получила в заем и е трябвало да върне на сестра си, са останали в наследство от баща им. Ето защо е заключил, че законовата презумпция за съвместен принос на двамата съпрузи в придобиване на 1/2 ид. ч. по сделката между ответницата по иска и сестра й през 2001 г. не е опровергана. В тази връзка въззивният съд е съобразил и направеното от Д. Б. извънсъдебно изявление с нотариална покана от 25.11.2016 г., приета по делото, че счита жилището за съсобствено между страните, което изявление е било направено почти 5 години след развода и половин година преди подаване на исковата молба за делба от бившия й съпруг, и също води на извод, че съвместният принос не е оборен.

По възражението за придобиване на жилището по давност от Д. Б., въззивният съд е посочил, че по делото не са събрани доказателства, сочещи, че тя приживе на родителите си е демонстрирала намерение да свои жилището, нито да е демонстрирала такова към сестра си до сделката между тях от 2001 г.; по време на брака на страните по делото давност не е текла по силата на закона, а от развода, в сила от 2.02.2012 г., до подаване на исковата молба за делба на 26.04.2017 г. не са изминали 10 години. Отделно от това, с горепосочената нотариална покана от 25.11.2016 г., Д. Б. е направила признание за съсобственост, като по делото не са събрани доказателства, от които да може да се установи, че тя по някакъв начин от прекратяване на брака до подаване на исковата молба за делба е обективирала към бившия си съпруг своето изцяло собственическо отношение към жилището.

Въз основа на така изложеното съдът е заключил, че придобитата по възмезден начин 1/2 ид. ч. от делбеното жилище по време на брака на страните е станала съпружеска имуществена общност и след развода им всеки получава половината, т. е. по 1/4 ид. ч.; останалите 2/4 ид. ч. са лична собственост на Д. Б., придобити по наследяване; следователно е налице съсобственост между страните по делото, при квоти: 1/4 ид. ч. за ищеца и 3/4 ид. ч. за ответницата.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Д. Б. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Възможно ли е установяване на дарствен мотив по смисъла на чл. 23, ал. 1 СК, в хипотезите, когато сумите за закупуване на недвижим имот по време на брака на страните по спор за делба са дадени от родителите на единия съпруг, със свидетелски показания.

Жалбоподателката твърди, че при доказване произхода на вложените средства от бившите съпрузи се допускат писмени и гласни доказателства и доказателствени средства, включително и за установяване на дарствен мотив по смисъла на чл. 22, ал. 1 СК (съответно чл. 20, ал. 1 СК отм. г., отм. ). Освен това, до доказване на противното се счита, че даденото от родителите на единия съпруг е дарение за него, а не за двамата съпрузи. Преобразуването на лично имущество може да се установява в делбеното производство след прекратяването на съпружеската имуществена общност. Цитира съдебна практика на ВКС в този смисъл: решение № 188/25.07.2012 г. по гр. д. № 171/2012 г., II г. о. и решение № 756/22.01.1996 г. по гр. д. № 809/1995 г., I г. о., като счита, че обжалваното съдебно решение й противоречи.

2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и възражения на страните и да каже, въз основа на тях, кой факт приема за установен и кой не.

Жалбоподателката се позовава на противоречие на въззивното решение с приетото по този въпрос в решение № 218/2.01.2019 г. по гр. д. № 2033/2018 г., ВКС, ІІІ г. о. и решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г., ВКС, ІІ т. о. Сочи, че в атакувания от нея съдебен акт не са посочени мотивите, поради които въззивният съд е изключил обясненията на един от свидетелите за начина на придобиване на 1/2 от процесния имот, а се е задоволил да посочи, че тя не е оборила презумпцията на чл. 21 СК. Твърди, че СГС не е разгледал събраните доказателства - справки от НОИ и НАП, не е обсъдил и посочил частта на личния принос на всеки от съделителите, съответно - по-голямата част от личния принос на Д. Б., което е довело до постановяване на едно необосновано съдебно решение.

3. Длъжен ли е съдът да направи точна правна квалификация на възражение, направено с отговора на исковата молба, и да обоснове отказа си да го уважи.

По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 323/18.05.2010 г. по гр. д. № 1338/2009 г., IV г. о. на ВКС.

Сочи се, че по възражението, направено от Д. Б. с отговора на исковата молба, че сумата по сделката е заплатена с нейни лични средства, съдът не е направил правна квалификация и не е изложил мотиви защо не приема възражението, задоволявайки се само да посочи, че тя не е оборила презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК, аналогична на чл. 19, ал. 3 СК отм. г. (отм.).

Визира се, че в първоинстанционното решение не е направена правна квалификация на въпросното възражение; посочена е оборимата презумпция, но не са посочени причини, поради които първоинстанционният съд е приел, че в конкретния спор са приложими разпоредбите на СК (СЕМЕЕН КОДЕКС) от 1985 г. От своя страна въззивният съд е счел, че приложим е действащият понастоящем СК (СЕМЕЕН КОДЕКС), в сила от 1.10.2009 г.

4. Съществено нарушение на съдопроизводствените правила ли е в производството по допускане на делба да се допусне до делба имот, различен от съсобствения между страните, като освен това и част от него (земята, върху която е реализирана сградата) е в режим на съсобственост с трети лица, неучастващи в процеса.

Във връзка с така формулирания въпрос жалбоподателката излага, че до делба е допуснато жилище с площ от 88 кв. м, заедно е прилежащите към него избено помещение № 2 от 5.18 кв. м, таванско помещение № 2 от 6.50 кв. м и 9.14/100 ид ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от 2/3 ид. ч. от правото на собственост върху мястото, върху което е построена сградата - имот с идентификатор ***, и от 1/3 ид. ч. от правото на строеж върху него, за каквито идеални части твърди, че не е предявяван иск и такава собственост не е придобивана, поради което с допускането на делбата му са нарушени материалноправни норми и съдопроизводствени правила. Собственост от 9.14/100 ид. ч. от 2/3 ид. ч. от правото на собственост върху мястото, върху което е построена сградата, и 1/3 от правото на строеж върху него не е била предмет на прехвърлителната сделка от 20.04.2001 г. за продажба между Н. В. Б.-Д. и Д. В. Б..

Визира противоречие по четвъртия въпрос от изложението с приетото в решение № 49/18.02.2013 г. по гр. д. № 549/2012 г. на ВКС, II г. о.

От насрещната страна не е постъпил отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Несъмнено, отговорите на първите два въпроса от изложението са положителни, като същите са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, включително цитираната от жалбоподателката.

Въззивният съд изрично е приел, че са допустими гласни доказателствени средства за установяване на сочените от Д. Б. обстоятелства – влагане на лични средства при закупуването на 1/2 ид. ч. от процесния апартамент. Същият, съобразно правомощията си, е обсъдил показанията в този смисъл на свидетелката Д., но е приел, че от тях не може да се направи извод в полза на ответницата по исковата молба, като се е мотивирал защо счита така, включително и като е взел предвид извъсъдебното признание на Д. Б., че имотът е съсобствен.

Предвид изложеното, въззивният съд не следва да допуска касационно обжалване по първите два въпроса от изложението към касационната жалба.

По третия въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. От една страна, непосочването от страна на въззивния съд на правната квалификация (чл. 23, ал. 1 СК) на направеното с отговора на въззивната жалба възражение, че 1/2 ид. ч. от процесния имот е била придобита с лични средства на Б., не е от значение за решаващата воля на съда при разглеждане по същество на това възражение. От друга страна, не отговаря на действителността наведеното с въпроса внушение от страна на жалбоподателката, че съдът не е обосновал отказа си да уважи възражението.

Не са налице законовите предпоставки за допускане до касационно обжалване и по четвъртия въпрос от изложението. Предмет на делбата е главната вещ, като същата се дели заедно с принадлежностите й, включително съответните общи части, дори когато те не са изрично описани в исковата молба. В случая следва да се приеме, че при покупко-продажбата, извършена с нотариален акт № 060, том І, рег. № 1824, дело № 050/2001 г., собствеността на 1/2 ид. ч. от апартамента е била прехвърлена заедно с припадащата й съгласно нотариален акт № 74, том Х, дело № 1720/1972 г. на името на В. П. Б., идеална част от 1/3 ид. ч. от правото на строеж и от 2/3 ид. ч. от правото на собственост върху дворното място, представляващо обща част по чл. 38 ЗС, която обща част не е била изрично изключена от предмета на договора. Затова и законосъобразно съдът е допуснал до делба апартамента заедно с тези припадащи се части.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4382 от 21.07.2020 г. по гр. д. № 14112/2019 г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.