Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№260493/11.09.2020г., подадена от Т. М. Х. от [населено място], срещу решение №193, постановено на 23.06.2020г. от Софийския окръжен съд, Гражданско отделение, Първи въззивен състав по в. гр. д.№935/2019г., с което е обезсилено решение №94/18.07.2019г., постановено по гр. д.№565/2015г. по описа на РС – [населено място] в частта относно Т. М. Х., включително в частта за разноските и производството по делото е прекратено.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по реда на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (т. 2 на ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №589 от 29.06.2010г. на I г. о. на ВКС по гр. д.№1359/2009г.; решение №1985 от 17.10.2005г. на IV г. о. на ВКС по гр. д.№1075/2005г.; решение №24 от 28.01.2010г. на I г. о. на ВКС по гр. д.№4744/2008г.) и ВС по въпроса мотивирал ли е въззивният съд решението си в съответствие с изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, когато не е дал и обосновал своята оценка на доказателствата и не е обсъдил всички релевантни обстоятелства по делото и възраженията на страните; възможността за препращане към мотивите на първата инстанция освобождава ли въззивния съд от задължението за постанови собствени мотиви, както и по въпроса основаването на решението на съда на избрани от него доказателства и доказателствени средства без да обсъди и другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни, представлява ли нарушение на оценъчната дейност на съда, водеща до неправилни правни изводи.

Поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради липсата на мотиви, които да отразяват какво е прието за установено от фактическа страна, въз основа на какви доказателства, както и как съдът прилага към тях конкретните правни норми. Навежда довод, че в мотивите към обжалваното въззивно решение се съдържа единствено преценка за правилността на фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд, като е направено общо препращане към тях и липсват самостоятелно изложени от съда мотиви по оплакванията във въззивната жалба и доводите на страните.

Поддържа също така, че процесуалната възможност да препращане към мотивите на първоинстанционния съд, предвидена в чл. 272 ГПК, не освобождава въззивния съд от задължението да се произнесе по доводите за неправилност, изложени във въззивната жалба и да обсъди относимите към тях доказателства ( в какъвто смисъл е решение №46 от 14.06.2019г. на I г. о. на ВКС по гр. д.№1913/2018г.), че мотивите на въззивния съд не могат да се изчерпват само с констатации за правилността на обжалвания акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изводите за приложението на закона (в какъвто смисъл са решение №10 от 01.02.2012г. по гр. д.№30/2011г. на I г. о. на ВКС; решение №134 по т. д.№34/2013г. на ВКС, ТК; решение №157/08.11.2011г. по търг. д.№823/2010г. на II т. о. на ВКС; решение №344/21.09.2012г. по гр. д.№862/2011г. на IV г. о. на ВКС; решение №127/05.04.2011г. по гр. д.№1321/2009г. на IV г. о. на ВКС; решение №554/08.02.2012г. по гр. д.№1163/2010г. на IV г. о. на ВКС; решение №194/18.06.2013г. по гр. д.№1100/2012г. на IV г. о. на ВКС; решение №73/21.08.2015г. по гр. д.№1417/2015г. на IV г. о. на ВКС).

Според касатора с тази практика на ВКС въззивният съд не се е съобразил.

Според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно, защото съдът неправилно е кредитирал заключението на вещото лице, което е основано на извършено сравнително изследване на текст на саморъчното завещание с представените по делото като сравнителен материал – два броя заявления за издаване на документи за самоличност на български граждани от 19.10.2000г. и 08.04.2014г. Поддържа, че съдът е следвало да вземе предвид, че представените документи са с голям времеви период между тях и е нормално за възрастен човек с доказани заболявания да има съществени разлики, още повече, че към края на 2014г. Н. Б. е със силно нарушено зрение. Излага съображения, че поради липсата на сравнителен материал двата броя заявления за издаване на документи за самоличност на български граждани не представляват цялостно написан текст, от който да стане ясен механизма на почерка и подписа на Н. Б. С., както и да се направи пълно и ясно заключение по поставените към вещото лице въпроси, а и самото вещо лице в протокола за извършване на съдебно-почерковата експертиза заявява, че сравнителният материал „по отношение на неговото количество, особено свързан с почерка на Н. Б. С., има какво да се желае“. Поддържа, че съдът е трябвало да му даде възможност да се снабди с още сравнителен материал от държавните институции, а липсата на такъв не следва да е знак, че саморъчното завещание в полза на Т. Х. не е изготвено и подписано от Н. С.. За грубо процесуално нарушение счита и недопускането на повторна съдебно-графологична експертиза.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответникът по касационна жалба Н. Г. Б. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв.М. П. М., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

Н. Б. С. е предявила срещу Н. Г. Б. иск са признаване за установено правото на собственост върху 1/4 идеална част от поземлен имот с идентификатор. ........., находящ се в [населено място], с площ от 296 кв. м. и с адрес [улица], със стар идентификатор..., кв...., парцел. .., заедно с построената в имота двуетажна сграда с идентификатор. ......... със застроена площ от 119 кв. м., с твърдението, че е собственик на имота по наследство.

Ответницата е оспорила така предявения иск с твърдението, че имотът е бил собственост на нейния дядо Х. Д. К., роден на 01.01.1852г. и починал на 01.01.1906г., след неговата смърт собственик на имота станала дъщеря му Н. Х. М., починала на 24.06.1980г., която била бездетна и завещала цялото си движимо и недвижимо имущество, в това число и процесния имот, подробно описан в завещанието, на брат си Г. Х. К. – баща и наследодател на ответницата.

В хода на производството пред първоинстанционния съд на 15.07.2016г. Н. Б. С. е починала, като в представеното по делото удостоверение за наследници №РВТ17-УФ01-27 от 26.01.2017г. е посочено, че същата е оставила внуци С. Н. К. и И. Н. К., дъщери на починалия на 05.03.2012г. неин син Н. С. К..

С определение №220/16.03.2017г. първоинстанционният съд е конституирал на основание чл. 227 ГПК С. Н. К. и И. Н. К. на мястото на починалата ищца Н. Б. С..

На 27.06.2017г. по делото е постъпила молба от Т. М. Х. с твърдението, че е правоприемник на починалата Н. Б. С. – наследник на същата по силата на саморъчно завещание от 05.06.2014г., и с искане да бъде конституиран като ищец.

С определение №298/02.05.2018г. първоинстанционният съд е конституирал Т. М. Х. на основание чл. 227 ГПК като ищец по делото и е разпоредил препис от определението да бъде изпратен на останалите ищци, както и на ответницата Н. Г. Б..

С писмено становище от 09.10.2018г. Н. Г. Б. е оспорила авторството на завещанието с твърдението, че текстът не е изписан саморъчно от завещателката. Оспорила е и завещателната дееспособност на наследодателката.

С решение №94 от 18.07.2019г., постановено по гр. д.№565/2015г., Районен съд – Пирдоп е отхвърлил предявения от Н. Б. С. (починала в хода на делото на 15.07.2016г.) и конституираните нейни наследници по закон С. Н. К. и И. Н. К., както и нейния наследник по завещание Т. М. Х., срещу Н. Г. Б. по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК иск за признаване правото на собственост върху 1/4 идеална част от ПИ с идентификатор. ....... в [населено място], [улица], заедно с построената върху имота двуетажна сграда с идентификатор. ............., като е изложил съображения, че Н. Б. С. не е притежавала никакви права на собственост върху претендирания от нейните правоприемници недвижим имот и към момента на съставяне на завещанието и към момента на нейната смърт тя не би могла да завещава каквито и да било права по отношение на него. Изложил е съображения, че доколкото завещанието в полза на Т. М. Х. е действително и отразява действителната воля на починалата ищца (посочено е, че завещанието е било оспорено от ответницата), то очевидно неговите разпоредби са неотносими към процесния имот и наследникът по завещание не би могъл и не е придобил никакви права на собственост по отношение на този имот на основание представеното завещание.

Решението на първоинстанционния съд е било обжалвано пред Софийския окръжен съд от Т. М. Х. с оплаквания за необоснованост и материална незаконосъобразност и искане за неговата отмяна и постановяване на решение, с което предявеният иск бъде уважен.

С определение №39 от 17.01.2019г., постановено по в. гр. д.№935/2019г. Софийският окръжен съд е изложил съображения, че настъпването на смъртта на Н. Б. С. е последвано от нередовност на учредения процес – при постъпили данни по делото, че починалата страна има законни наследници, но е направила и общо завещателно разпореждане, тя се замества в процесуалното правоотношение от лицето, ползващо се от завещанието (чл. 16, ал. 1 ЗН). Посочено е, че ответникът Н. Г. Б. е оспорила автентичността на саморъчното завещание на Н. Б. С., с оглед на което въззивният съд е приел, че преди да пристъпи към разглеждане на оплакванията във въззивната жалба, следва да проведе „процес относно процеса“, доколкото този въпрос е преюдициален за същинското исково производство и е от значение за неговата допустимост, но не е намерил разрешение в първоинстанционното производство. И доколкото законовите изисквания за форма и съдържание на завещанието са императивни, при условията на т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д.№1/2013г. въззивният съд служебно е допуснал изслушване на съдебно-почеркова експертиза със задача вещото лице, след като се запознае с писмените доказателства по делото и при необходимост извърши допълнителни справки, да даде заключение дали ръкописният текст и подписът след „завещател“ върху завещанието са изпълнени от завещателя Н. Б. С..

В решението въззивният съд е посочил, че след като е констатирал смъртта на ищцата Н. Б. С., районният съд е конституирал на основание чл. 227 ГПК наследниците по закон С. Н. К. и И. Н. К., а впоследствие е конституирал и жалбоподателя Т. М. Х. на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалата ищца в качеството му на наследник по завещание, като е постановил решение по съществото на иска без да разреши спора кой е действителния наследник на починалата ищца.

Взето е предвид, че ответникът по иска Н. Г. Б. е оспорила автентичността на завещанието, като от заключението на изготвената в производството пред въззивния съд съдебно-почеркова експертиза се установява, че нито ръкописният текст, нито подписът след „завещател“, с което се легитимира Т. М. Х., са изпълнени от завещателя Н. Б. С., като изводът на вещото лице, работило въз основа на сравнителен материал, съдържащ се в два броя заявления за издаване на документи за самоличност на български граждани от 19.10.2000г. и 08.04.2014г.

Взето е предвид, че за да обоснове своя доказателствен извод, вещото лице е посочило, че е констатирало без всякакво съмнение множество различия в общите признаци на подписите и почерка в изследваното завещание и сравнителните образци: транскрипция, степен на обработеност и свързаност, темп на полагане, наклон, разположение на подписа спрямо предходна дума, форма на линията, образувана от най-долните точки на подписа, размер и количество на движенията, посока и сложност на движение при изпълнение на нечетливите елементи и др.

Прието е, че заключението като компетентно изготвено трябва да се кредитира, както и че на основание чл. 25, ал. 1 ЗН изследваното саморъчно завещание трябва да бъде прието за нищожно.

Изложени са съображения, че съгласно чл. 227 ГПК, когато страната умре, производството по делото продължава с участието на правоприемника и ако заявеното с иска субективно право е наследимо, законът изрично предвижда заместването в процесуалното правоотношение.

Посочено е също така, че когато е налице спор кой е действителният наследник на починалата страна, съдът е длъжен да реши този спор по абсолютната процесуална предпоставка на предявения от наследодателя иск и по него да развие и реши „процес относно процеса“.

Прието е, че в случая принадлежността на правото по чл. 227 ГПК е на наследниците по закон на Н. Б. С. – С. Н. К. и И. Н. К., тъй като в заключението на графологическата експертиза обосновано и компетентно е мотивирано, че и ръкописният текст и подписът не са на починалата ищца в завещанието от 05.06.2014г.

С оглед на това е прието, че решението на районния съд следва да бъде обезсилено като недопустимо в частта относно Т. М. Х., по отношение на когото производството по делото подлежи на прекратяване.

С оглед така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на поддържаните от касатора основания.

Действително трайно и непротиворечиво, вкл. и в посочените в изложението към касационната жалба решения, ВКС приема, че въззивният съд следва да извърши самостоятелна оценка на доказателствата, да обсъди всички релевантни обстоятелства по делото и възраженията на страните и да постанови собствени мотиви по спорните пред тази инстанция въпроси. Приема се за съществено нарушение на съдопроизводствените правила основаването на решението само на избрани от съда доказателства и доказателствени средства без останалите доказателства, съдържащи данни за релевантни за спора факти, да бъдат обсъдени, респ. без да са изложени съображения защо същите са отхвърлени като недостоверни. Тези съображения обаче се отнасят само до необходимостта да бъдат обсъдени онези въпроси, които са отнесени пред въззивния съд при обжалване на първоинстанционното решение като спорни, респ. онези въпроси, които са от значение за крайния изход на правния спор.

В настоящия случай в съответствие с трайно установената практика на ВКС въззивният съд е приел, че първата проверка, която следва да извърши, е по допустимостта на първоинстанционното решение (чл. 269 ГПК), която в хипотезата на чл. 227 ГПК включва и проверка към кои лица спорното право е преминало по наследство. И ако установи, че наследствено правоприемство не е налице и прекрати производството по делото по отношение на ненадлежно конституирано лице, въззивният съд не е длъжен да излага съображения по съществото на спора, нито да обсъжда доказателствата, съдържащи данни за принадлежността на спорното право – трайна и непротиворечива е практиката на съдилищата, че съдът не дължи произнасяне по същество по недопустим иск, респ. спрямо ненадлежна страна в процеса. Както е прието в решение №360/13 от 13.06.2014г. по гр. д.№796/2012г. на ІV г. о. на ВКС, въззивният съд обезсилва първостепенния съдебен акт, когато са налице процесуални пречки или липсват процесуални условия за съществуването и/или надлежното упражняване на правото на иск. Недопустимостта на съдебния акт е свързан с пречки за надлежно развитие и разрешаване на правния спор, поради което е невъзможно, при подобен порок, произнасяне по съществото на спора. Ето защо и въззивната инстанция, след обезсилване на недопустимото решение, също не може да разгледа материалноправния спор, а с оглед порока – дължи връщане на делото на същия съд, изпращане на делото на компетентен съд или прекратяване на производство.

В съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС въззивният съд е приел, че саморъчно завещание, което не е написано и подписано от соченото за негов автор лице, е нищожно, не поражда предвидените в чл. 16 ЗН правни последици и не придава на посочения в завещанието бенефициент качеството „наследник“ на починалия. Съответен на това е и изводът, че ползващото се от нищожно завещание лице няма качеството „правоприемник“ на починалата страна в исковия процес и произнасяне по отношение на това лице е недопустимо.

Не може да бъде споделена тезата на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса, касаещ задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спорните въпроси и по приложението на чл. 272 ГПК – в настоящия случай, както е посочено и в обжалваното решение, първоинстанционният съд не е извършил необходимата проверка на автентичността на завещанието и проверка по допустимостта на производството досежно Т. М. Х. въпреки своевременно направеното от Н. Г. Б. оспорване. Поради това въззивният съд е изложил самостоятелни съображения по допустимостта на производството в тази му част и препращане към мотивите на първоинстанционното решение не е извършвал. А доколкото въззивният съд е приел, че производството по отношение на Т. М. Х. е недопустимо и го е прекратил, не съществува задължение да обсъжда доказателствата, съдържащи данни за релевантни за основателността на претенцията факти и обстоятелства, респ. да излага собствени мотиви по съществото на спора.

Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно.

За да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, порокът на обжалваното решение трябва да е установим пряко от прочита на същото, т. е. от неговото съдържание, без при това да се извършва анализ на извършените от съда и страните процесуални действия и анализ на събраните доказателства извън изложените в обжалваното решение съображения. Очевидна неправилност би била налице, ако съдът е приложил отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо от мотивите на решението нарушение на процесуално правило. В настоящия случай нито една от изброените хипотези не е налице – при извършване на проверката по допустимостта на първоинстанционното решение въззивният съд е приложил разпоредбите на чл. 25 ЗН и чл. 227 ГПК, т. е. приложимия закон, въз основа на релевантните доказателства, а именно изслушаната по делото съдебно-графологична експертиза, чиито констатации са възпроизведени в решението. Доводите на касатора се основават на поддържаната от него теза за наличие на заболявания на наследодателката, които счита, че е следвало да бъдат взети предвид, но за доказването на които в решението липсват данни. Навежда довод и за необходимостта от представяне на допълнителен сравнителен материал, която обаче не следва пряко и непосредствено от съдържанието на обжалваното решение. Така изложените доводи следователно не могат да бъдат свързани с поддържаното основание за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора в полза на Н. Г. Б. следва да бъде присъдена сумата от 300лв., представляваща направените по делото разноски, за която сума в представеното с отговора на касационната жалба пълномощно е посочено, че е платена.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №193, постановено на 23.06.2020г. от Софийския окръжен съд, Гражданско отделение, Първи въззивен състав по в. гр. д.№935/2019г.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Т. М. Х., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1 да заплати на Н. Г. Б., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] сумата от 300 лв. (триста лева), представляваща направените по делото разноски.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: