ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1264

гр. София, 17.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

като разгледа докладваното от Д. С. К. гражданско дело № 20248002102916 по описа за 2024 година

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ВЕНИКА 2009“ ООД, чрез адв. С. Т., срещу въззивно решение № 21 от 15.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 576/2023 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, с което е потвърдено решение № 89 от 27.06.2023 г., постановено по гр. д. № 700/2022 г. по описа на Районен съд – Тетевен, за отхвърляне на предявените от „ВЕНИКА 2009“ ООД срещу И. И. Й., действаща чрез нейната майка и законен представител П. И. С., и лично срещу П. И. С., искове с правно основание чл. 403 ГПК, вр. с чл. 45 ЗЗД, за сумата от 9 775,69 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от неоснователно допуснато обезпечение, ведно със законна лихва за забава върху присъдената сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 15.09.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ „При осъществяване на тълкувателна дейност, съдът длъжен ли е да анализира точния текст на тълкуваната разпоредба?“ – твърди се наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с приетото в решение № 133 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 3595/2019 г. на III г. о. на ВКС; 2/ „Следва ли при тълкуването на договор да се установи действителната, а не предполагаемата воля на страните и точния смисъл на договора?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 50223 от 16.01.2023 г. по гр. д. № 574/2022 г. на III г. о., решение № 75 от 23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/2021 г. на III г. о., решение № 50116 от 18.10.2022 г. по т. д. № 1247/2021 г. на I г. о., решение № 96 от 22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/2021 г. на IV г. о., решение № 36 от 15.08.2022 г. по т. д. № 2521/2020 г. на I г. о., решение № 60169 от 28.01.2022 г. по т. д. № 2012/2020 г. на I г. о., решение № 58 от 18.06.2021 г. по гр. д. № 2014/2020 г. на I г. о., решение № 56 от 09.03.2021 г. по гр. д. № 1726/2020 г. на IV г. о., решение № 60028 от 16.08.2021 г. по т. д. № 2787/2019 г. на II т. о., решение № 256 от 07.01.2021 г. по гр. д. № 4293/2019 г. на IV г. о., решение № 77 от 12.10.2020 г. по гр. д. № 4227/2019 г. на II г. о. и решение № 154 от 04.03.2021 г. по т. д. № 2530/2019 г. на II г. о.; 3/ „При тълкуване на отделна разпоредба от договор, съдът длъжен ли е да я тълкува във връзка с останалите разпоредби от договора (систематично) и в смисъла, който произтича от целия договор, съобразявайки общата цел на договора?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, изведена в решение № 70 от 26.06.2019 г. по гр. д. № 1785/2018 г. на III г. о., решение № 149 от 30.11.2017 г. по т. д. № 268/2017 г. на I т. о., решение № 96 от 22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/2021 г. на IV г. о., решение № 36 от 15.08.2022 г. по т. д. № 2521/2020 г. на I т. о., решение № 60169 от 28.01.2022 г. по т. д. № 2787/2019 г. на II т. о., решение № 56 от 09.03.2021 г. по гр. д. № 1726/2020 г. на IV г. о.; решение № 60028 от 16.08.2021 г. по т. д. № 2787/2019 г. на II т. о., решение № 256 от 07.01.2021 г. по гр. д. № 4293/2019 г. на IV г. о., решение № 154 от 04.03.2021 г. по т. д. № 2530/2019 г. на II т. о., решение № 133 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 3595/2019 г. на III г. о., решение № 128 от 17.12.2019 г. по гр. д. № 887/2019 г. на II г. о., решение № 50223 от 16.01.2023 г. по гр. д. № 574/2022 г. на III г. о., решение № 342 от 15.05.2018 г. по гр. д. № 4252/2017 г. на III г. о. и решение № 50116 от 18.10.2022 г. по т. д. № 1247/2021 г. на I т. о.; 4/ „Може ли съдът, чрез тълкуването на договор, да променя действителното му съдържание?“ – касаторът се позовава на противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 162 от 29.01.2019 г. по гр. д. № 10/2018 г. на I г. о., решение № 60169 от 28.01.2022 г. по т. д. № 2012/2020 г. на I г. о., решение № 50044 от 12.01.2023 г. по т. д. № 92/2021 г. на II т. о., решение № 60028 от 16.08.2021 г. по т. д. № 2787/2019 г. на II т. о., решение № 77 от 12.10.2022 г. по гр. д. № 4227/2019 г. на II г. о., решение № 64 от 19.11.2020 г. по гр. д. № 3301/2019 г. на II г. о. и решение № 96 от 22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/2021 г. на IV г. о. Касаторът поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответниците по жалбата П. И. С. и И. И. Й., и двете чрез адв. С. П., в писмени отговори изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил като безспорно, че с решение № 89695/15.05.2020 г., постановено по гр. д. № 23344/2019 г. на Софийски районен съд, на основание чл. 200 КТ, „ВЕНИКА 2009“ ООД е осъдено да заплати на И. И. Й., чрез майка й и законен представител – П. И. С., сумата от 70 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от малолетното дете неимуществени вреди от смъртта на баща й, настъпила в резултат на трудова злополука на 02.12.2018 г.; с определение № 103157/24.04.2019 г., на основание чл. 389 ГПК, по делото е допуснато обезпечение на предявения иск чрез налагане на запор върху сметките на дружеството до размера на 70 000 лв.; образувано е изп. д. № 348/2019 г., като на 10.05.2019 г. е наложен запор на банковата сметка на дружеството в „ПИБ“ АД, където е открита налична и достатъчна сума, а в останалите е вдигнат; във въззивната инстанция Софийски градски съд е съобразил изплатеното на ищеца в хода на производството застрахователно обезщетение в размер на 42 840 лв., поради което е приел претенцията за основателна до размера на 27 160 лв., отменил е частично решението и е отхвърлил иска над тази сума и до присъдените 70 000 лв.; издаден е изпълнителен лист от 09.08.2022 г., с разпореждане към „ВЕНИКА 2009“ ООД да заплати на И. И. Й., представлявана от майка й и неин законен представител П. И. С., обезщетение в размер 27 160 лв. и разноски от 776 лв., въз основа на който изпълнителен лист е образувано изп. д. № 1596/2022 г.

Въззивният състав е съобразил приложеното по делото споразумение от 22.08.2022 г. между „ВЕНИКА 2009“ ООД и И. И. Й., действаща чрез своята майка и законен представител П. И. С., с което е приел, че страните уреждат отношенията си във връзка с вземането на Й. по гр. д. № 23344/2019 г. по описа на Софийски районен съд, издадения за него изпълнителен лист за окончателно присъдената сума от 27 160 лв. за обезщетение за неимуществени вреди, с присъдена и законна лихва, изчислена на 42 840 лв. за периода от 08.12.2018 г. до 10.07.2019 г. и 776 лв. –разноски, за събирането на което е образувано изп. д. № 1596/2022 г. От анализа на споразумението е намерил, че: съгласно същото страните са постигнали съгласие относно това, че към 18.08.2022 г. задълженията на „ВЕНИКА 2009“ ООД по изпълнителното производство са в размер на 46 295.03 лв., от които 27 160 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, 10 197.69 лв. – законна лихва за периода от 08.12.2018 г. до 18.08.2022 г., 2 661.15 лв. – законна лихва върху сумата 42 840 лв. за периода от 08.12.2018 г. до 10.07.2019 г., 776 лв. – разноски от съдебните производства, и остатък от такси по изпълнението и разноски на взискателя; в т. 5 страните са се съгласили, че на 18.08.2022 г. „ВЕНИКА 2009“ ООД е заплатило сумата 43 243.03 лв. за погасяване на задълженията по изпълнителното дело, като непогасеният остатък е 3 052 лв. В споразумението с оглед горните констатации страните са се споразумели и за следното : в т.1 – че остатъкът от задължението на дружеството е в размер 3052лв.; в т.2 – че И. Й. дължи на дружеството 3052лв. разноски за въззивното производство, които са присъдени с решението; в т. 3 и т.4 - страните са се съгласили да извършат прихващане на двете им насрещни, еднородни, изискуеми и ликвидни задължения по т. 1 и т. 2 (и двете в размер на по 3 052 лв.) и по този начин да ги погасят; с т. 5 И. Й. поела задължение до 27.08.2022 г. да подаде молба за отмяна на допуснатото обезпечение, съответно в т. 6 и в т.7 - същата е поела ангажимент в деня на подписване на споразумението да подаде молба за вдигане на наложените запори и за прекратяване на изп. д. № 1596/2022 г.; в т. 8 страните са постигнали договорка и са се съгласили и декларират, че с подписване на споразумението „отношенията им по повод посочените в чл. 1 и чл. 2 вземания са окончателно и напълно уредени и нямат каквито и да било бъдещи претенции“. Отделно от изложеното е констатирал, че споразумението е подписано и от двете страни.

При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че е налице една от предвидените в чл. 403 ГПК хипотези, в които допуснатото обезпечение на иска представлява неоснователно засягане на правната сфера на ответника по иска, доколкото обезпеченият иск е частично отхвърлен. Споделил е трайно установената съдебна практика, съгласно която се касае за специфична безвиновна, деликтна отговорност, основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане, като се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от материално неоправданото обезпечение; вредата се изразява в засягане на имуществото на ответника, обект на обезпечителната мярка, а именно запор на парична сума, която е била извадена от разпоредителната му власт; при материално неоправдано обезпечение, за отхвърлената част от иска е налице понесена имуществена вреда от ищеца под формата на пропусната полза и нейният минимален размер е съизмерим със законната лихва върху запорираната сума за периода на задържането й. Съобразно горните разяснения в практиката е формирал извод, че за ощетения от необосновано обезпечение – запор на парична сума, следва да се признае и е гарантирано правото на обезщетение поне до нейния минимално съизмерим еквивалент, какъвто се явява законната лихва върху тази сума за периода на задържането й, а ако се търсят и вреди в по-голям размер, те подлежат на общо и пълно доказване. Приел е, че в случая след частичното отхвърляне на иска за ищеца е възникнало право да търси този вид обезщетение.

Въпреки горните изводи, съобразявайки последиците на сключеното между страните споразумение от 22.08.2022 г., въззивната инстанция е приела, че ищецът вече е реализирал правото си на обезщетение и към момента на подаване на исковата молба то е погасено. Изложила е съображения, че в споразумението страните точно и ясно са регламентирали всички съществували към този момент взаимни, насрещни, ликвидни и изискуеми задължения във връзка с претенцията на И. Й. към „ВЕНИКА 2009“ ООД по повод иска й за обезщетение по чл. 200 КТ. Постигнали са съгласие за размера на остатъчния дълг на дружеството и погасяването му чрез плащане в хода на образуваното изпълнително производство; съгласили са се да направят прихващане на остатъка от взаимните им насрещни задължения (от по 3052 лв.). Въззивният състав е съобразил конкретно и последицата от споразумението „..вземанията между страните са напълно и окончателно уредени и те няма да имат каквито и да било бъдещи претенции…“. Констатирал е също така, че Й. е изпълнила и ангажиментите й по споразумението да поиска прекратяване на производството по принудително изпълнение. При тези съображения е приел, че ако ищецът е считал наличието на вземане и за процесното обезщетение, то е следвало да го заяви при сключване на споразумението, доколкото такова вземане към този момент е било възникнало, като същото е било ликвидно и изискуемо – с частичното отхвърляне на обезпечения иск. Обобщил е, че със споразумението страните, чрез взаимни отстъпки са приели, че уреждат окончателно отношенията си, затова преуреждането им с предявяване на претенция, основана на вече погасени права, е неоснователно.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че претенцията на дружеството – ищец към И. Й. за присъждане на обезщетение по реда на чл. 403 ГПК, е неоснователна и правилно е отхвърлена. По отношение на претенцията спрямо нейната майка и законен представител е споделил аргументите на първата инстанция, като отделно е посочил, че в случая участието й в производството е било само като представител на детето, не и като носител на материални права. Съобразил е, че майката не е страна в материалното правоотношение по чл. 200 КТ, а отделно не са ангажирани и доказателства в нейния патримониум да са настъпили някакви ползи от присъденото обезщетение. Констатирал е още, че последното е лично субективно право на детето, като наследник на починалия й баща, а майката не е участвала в наследяването.

Предвид изложеното, въззивната инстанция е намерила, че първоинстанционното решение следва да се потвърди.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Съображенията за това са следните:

Поставените от касатора в изложението въпроси са взаимосвързани и обобщено касаят критериите по приложението на чл. 20 ЗЗД. Така поставен, въпросът е обуславящ правните изводи на съда в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие с цитираните от касатора решения. Следва да се посочи, че в практиката на ВКС, в това число и в посочените към изложението решения, последователно се приема, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. Въззивното решение не влиза в колизия с тези правни разрешения. В случая въззивният съд е спазил критериите, приложими при тълкуване на договорните клаузи. За да установи действителната воля на страните, съдът е тълкувал отделните точки на процесното споразумение във връзка една с друга, в смисъла, който произтича от цялото споразумение и при съобразяване с неговата цел – уреждане на взаимоотношенията между страните по повод задължения във връзка с претенцията по чл. 200 КТ. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения анализ и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които обаче не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване /чл. 280 ГПК/ са различни от основанията за касационно обжалване /чл. 281 ГПК/. Правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответните страни своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1200 лева за всяка от тях.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване въззивно решение № 21 от 15.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 576/2023 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч.

ОСЪЖДА „ВЕНИКА 2009“ ООД, с ЕИК *** и седалище в гр. Т., ул. „М.“ ***, да заплати на П. И. С., с ЕГН **********, и на И. И. Й., с ЕГН **********, действаща чрез своята майка и законен представител – П. И. С., и двете с адрес в с. З. П., ул. „З.“ ***, направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 1200лв. за всяка от тях.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________