О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 321
Гр. София, 26.01.2026г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Наталия Неделчева
като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №1516/2025г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. №5049/24.02.2025г. на Н. И. С., С. И. К. и М. Р. П., чрез адв. А. срещу решение №64/21.01.2025г. по в. гр. д. №1564/2024г. по описа на Софийския апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което предявеният от тях срещу Министерство на отбраната иск с правно основание чл. 108 ЗС е отхвърлен. Касаторите считат обжалваното решение за неправилно, постановено в противоречие с материално-правните и процесуални норми, и за необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2 /очевидна неправилност/ и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК както следва:
1. По въпроса за приложението на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /в редакцията до 16.07.1956 год./ и на чл. 74а ЗПИНМ /отм./, който урежда приложението на новия текст на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ/отм./ се твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с Решение №459 от 02.07.2010г. по гр. дело №754/2009г. на ВКС, решение №1295 от 18.11.2008г. по гр. дело №4496/2007г.; решение №203 от 30.06.2009г. по гр. дело №1261/2008г. и решение №217 от 23.03.2007г. по гр. дело №3163/2005г., в които се приема, че отчуждителното действие на уличнорегулационния план зависи от превеждането на обезщетение, освен в случаите, когато имотът е бил зает.
2. По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, като изложи изрични и ясни мотиви защо приема конкретни доводи и възражения за неоснователни, според касаторите въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по гр. д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение №91/21.04.2016г. по гр. д. №4497/2015г. на ВКС, решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, решение №36/07.08.2015г. по т. д. №465/2014г. на ВКС, решение №56/10.06.2015г. по гр. д. №5143/2014г. на ВКС и др. Въпросът се поставя във връзка с твърдението за неправилност на изводите на въззивния съд, че на техния наследодател е било изплатено обезщетение, както и, че процесният имот е публична държавна собственост, като некореспондиращи на събраните по делото доказателства. Според касаторите необсъдени са останали и доводите им за /не/законността на изградените в имота постройки.
С депозирания писмен отговор, ответникът по касационна жалба - Министерството на отбраната, чрез юрист П. оспорва наличието на основания за касационно обжалване, като моли такова да не бъде допускано. Независимо от горното, излага и становище за неоснователност на касационната жалба, като счита, че решението е правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:
Производството е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Н. С., С. К. и М. П. срещу Министерство на отбраната. Ищците твърдят, че са наследници по закон на Д. С. К., собственик на нива от около 3, 2 дка в м. „К.“, отчуждена за нуждите на МНО на основание заповед на МКСБ № 427/20.03.1952г. Съгласно РП на НПЗ „Изток“, м. „К.“, одобрен със заповед №РД-50-09-373/09.12.1982г., процесният имот с пл. № 4526 от кв. 5 нов, УПИ [№] е отреден за училище. Съгласно ККР имотът е с идентификатор [№], публична държавна собственост, попада в урбанизираната територия на [населено място] и е част от имот със специално предназначение и ползване с площ от 41 182 кв. м., стар номер 40810030 съгласно заповед за одобрение на КККР №РД-18- 35/09.06.2011г. на Изпълнителния директор на АККК. Ищците твърдят, че имотът е бил завзет без законово основание към 1952г. и е бил отчужден по незаконен ред. При влизането в сила на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ /ДВ бр. 101/97г./ се е намирал в собственост на държавата, съществувал е до размерите, в които е отчужден, и се владее от МО. Според ищците възстановяването на собствеността им е настъпила в хипотезата на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ по силата на закона без да е необходима друга административна или съдебна процедура. Предвид което молят да бъде признато за установено по отношение на ответника МО, че те са собственици на описания имот, като ответникът бъде осъден да им предаде неговото владение. Претендират разноски.
Ответникът – Министерство на отбраната оспорва иска. Твърди, че имотът е станал държавна собственост тъй като е бил отчужден със заповед №427/1952г. Сочи, че завземането на отчуждените имоти може да стане срещу заплащането на обезщетение, като паричните средства се вложат в ДСК - депозит, като в конкретния случай МНО е внесло депозита на 10.12.1957г., а отчуждените собственици са получили обезщетението си след представяне на документи. Предвид което счита, че не са налице предпоставките на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ. Възстановяването на собствеността върху процесния имот е следвало да се извърши по ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. закони, и доколкото няма данни за проведена административна процедура, то липсва основание, легитимиращи ищците като собственици. Ответникът се позовава и на чл. 7, ал. 4 от ЗДС, тъй като имот с идентификатор [№] е публична държавна собственост. Сочи, че мероприятието, за което имотът е бил отчужден, е реализирано, като в него са изградени сгради и прилежаща инфраструктура. МО се позовава на ТР №1/95г. на ОСГК на ВС.
Въззивният съд е приел за безспорно, че ищците са наследници по закон на Д. С. К., който е придобил нива в м. „К.“ от 3, 2 дка въз основа на договор за делба на наследствен недвижим имот от 25.06.1947г. и записка за вписването му от 13.10.1947г.
Установено е, че имотът е бил предоставен на МНО и е застроен. Към настоящия момент процесният имот попада в по-голям поземлен имот с идентификатор [№] с площ от 41 182 кв. м., който е публична държавна собственост. Сградите са нанесени в кадастралната карта.
Съдът е приел за установено, че процесният ПИ [№] с площ 3245 кв. м. е бил отчужден от наследодателя на ищците със заповед №427/20.03.1952г., с която е одобрен регулационния план за м. „К.“ при 4 км. за нуждите на МНО. Обсъждайки представените писмени доказателства, въззивният съд е приел, че на наследодателя на ищците е било определено и изплатено обезщетение за отчуждените имоти. С писмо от 05.02.1960г., изходящо от началника на поделение 35030-К, Д. К. е бил поканен да се яви в поделението за изплащане на обезщетение за отчуждените имоти. По делото е представена справка за изплащане на обезщетение за отчуждените имоти от Д. К. и списък на изплатените имоти в м. „К.“.
Депозираната от Цв. К. и Т. П. молба за отмяна на отчуждаването за процесния имот, е била отказана със заповед № РД-54- 893/16.06.1994г. на Кмета на СГО.
От заключенията на основната и допълнителна СТЕ, е прието за установено, че процесният имот е част от заграден имот на МНО като на място не е обособен. Вещото лице е проследило регулационния статут на имота по РП от 1952г. до 1988г. като е посочило, че планът от 1988г. не е приложен. Според експерта мероприятието-изграждане на военно поделение, за което е отчужден имотът е било реализирано. Според допълнителното заключение, 2 086 кв. м. от процесния имот могат да бъдат обособени като самостоятелен обект, върху който собствеността да бъде възстановена. Към заключението са изготвени скици, обозначаващи големия имот, отреден за МО и процесния имот, ситуиран в него.
Съдът е посочил, че ищците се позовават на реституция, настъпила по силата на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ без да е необходима административна процедура, като е изложил, че в тяхна тежест е да докажат материалното си право на собственост върху процесния имот - че са наследници на отчуждения собственик и наличието на предпоставките за настъпване на неговата реституция.
От събраните доказателства, съдът е приел за установено, че наследодателят на ищците е бил собственик на процесния имот.
Доколкото ответникът е оспорил наличието на предпоставките, предвидени в реституционния закон, даващи право на бившите собственици или техните наследници да поискат връщане на отчуждените имоти, то съдът е посочил, че със заповед №427/20.03.1952г. на МКСБ е утвърден регулационния план за м. „К.“ при 4км. по шосето за Врана. Приел е, че отчуждаването на процесния имот е извършено на основание чл. 39, ал. 1 от ЗПИНМ /отм./, според който отчуждаването на недвижими имоти по регулационните планове/ УРП И ДРП/ е настъпило по силата на самата регулация, т. е. тя има непосредствено отчуждително действие. Правните последици на отчуждаването се пораждат от момента на влизане в сила на заповедта за одобряването на регулационния план, като без значение за отчуждаването е изплащането на обезщетението за разлика от последващото изменение, обн. в ДВ бр. 54/06.07.1956г., според което отчуждаването поражда правни последици само след изплащането на обезщетение на отчуждения собственик. Предвид което въззивният съд е приел, че заповед №427/20.03.1952г. е валидно правно основание за отчуждаване на процесния имот от Д. К. и с влизането й в сила правото на собственост е преминало в патримониума на държавата.
От приетото писмо от 05.02.1960г./л. 89/, адресирано до Д. К., съдът е приел за установено, че той е бил поканен да се яви в поделение 35030-К, за да получи обезщетението за отчуждените му имоти в м. „К.“. Съгласно справка от 05.02.1959г./л. 90/ обезщетението е следвало да се изплати от внесения депозит в ДСК с разпореждане №37858/19.12.1957г. По делото е представен и списък за изплатените имоти в м. „К.“ преди 01.01.1963г., който не е бил оспорен, и в който името на Д. К. фигурира за имот № 4526 с площ от 3 245 дка. В представената декларация /л. 88/, неговите дъщери Ц. К. и Т. П. са декларирали, че наследодателят им е получил парично обезщетение срещу отчуждения му имот с пл. №4526, м. „К.“, което според въззивния съд представлява извънсъдебно признание на неизгоден факт, който има доказателствена стойност, но и следва да се обсъди с останалите събрани доказателства – чл. 175 от ГПК. Извършвайки съвкупна преценка на доказателствата, съдът е заключил, че за имота е било изплатено обезщетение, той не е бил отнет без законово основание и отчуждаването е било извършено по установения ред. Предвид което въззивният съд е счел, че държавата е придобила правото на собственост върху процесния имот на законово основание - извършено отчуждаване по реда на чл. 39, ал. 1 от ЗПИНМ /отм./ в първоначалната му редакция.
Съдът е цитирал чл. 1 от ЗВСОНИ предвиждащ, че се възстановява правото на собственост върху отчуждени недвижими имоти, които са собственост на държавата, общините, обществени организации или техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от ТЗ и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени, както и чл. 2 от ЗВСОНИ, според който по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. закони отмяна на отчуждаването могат да иска и лица, чиито незастроени недвижими имоти са били отчуждени по реда и при условията на чл. 1, ал. 1 от закона, ако върху тях не е започнало фактическо строителство към момента на влизане на закона в сила-25.02.1992г.
Посочил е, че от заключението на техническата експертиза и от приетите актове за публична държавна собственост се установява, че процесният имот е идентичен, и е част от имота, отреден за нуждите на МНО през 1952г., бил е застроен в периода 1970-1980г. и фактически е бил завзет, като се е ползвал за нуждите на Войскови район 1013. Освен построените сгради, в него е изградена и инфраструктура, която ги е обслужвала. Имот пл. №4526 е засегнат от части от три сгради, но макар, че в останалата си част е незастроен, не означава, че тя може да бъде възстановена. Имотът се намира в средата на големия имот, отреден за нуждите на МО, което означава, че същият е включен по предназначение в обслужващата инфраструктура на сградите и дейността на войсковия район. Мероприятието е било реализирано в цялост. Въззивният съд е посочил, че отпадането на нуждата за ползването на имота от МО не променя този извод. Имотът е публична държавна собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 4 от ЗДС поради това, че е предоставен на МО за изпълнение на функциите му, а съгласно чл. 7, ал. 4 от ЗДС собствеността върху имотите публична държавна собственост не подлежи на възстановяване.
За неоснователен е счетен доводът на въззивниците, че включването на имота по плана от 1988г. в УПИ III, отреден за училище, доказва отпадналата нужда на МО да ползва имота. Доколкото от допълнителното заключение на техническата експертиза е видно, че РП от 1988г. не е приложен, съдът е изложил, че процесният имот продължава да попада в имота, отчужден и отреден за нуждите на МНО/МО/.
Предвид изложеното, въззивният съд е достигнал до извода, че ищците не са установили собствеността си върху процесния имот на основание реституция, поради което е отхвърлил иска им по чл. 108 от ЗС като неоснователен.
За да прецени наличието на основания за касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
При така изложените мотиви на въззивната инстанция и с оглед наведените от касаторите доводи, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК по следните съображения:
По първия въпрос относно приложението на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ не се констатира разрешението на въззивния съд да е постановено в противоречие с цитираното от касаторите решение №459 от 02.07.2010г. по гр. дело №754/2009г. на ВКС, според което нормата на чл. 74а от ЗПИНМ, приета с изменението на закона ДВ бр. 54/6.07.1956г. съдържа препращане към новата редакция на чл. 39, ал. 1 от ЗПИНМ, приета със същото изменение на закона. Доколкото това изменение заварва вече одобрени предишните години планове, по които отчуждаването за обществени мероприятия на уличната регулация е породило действие, с нормата на чл. 74а ЗПИНМ е изяснено, че ако до влизане в сила на изменението от 1956г. имотите не са завзети по установения ред и за тях не е изплатено обезщетението, ще се прилага новата редакция на чл. 39, ал. 1 от ЗПИНМ, т. е. ще следва да се проведе процедура по отчуждаване. Развитите съображения не могат да намерят приложение, тъй като по настоящото дело се касае за отчуждаване, извършено в полза на Министерството на отбраната, като имотът е бил завзет и върху него е било реализира мероприятието.
В цитираното от касаторите решение №1295 от 18.11.2008г. по гр. дело №4496/2007г., се разяснява, че с чл. 74а от ЗПИНМ в редакцията и от 1956г. и от 1968г. с обратна сила се поставя отчуждителното действие на плана в зависимост от привеждането на обезщетение, освен в случаите когато имота е бил завзет. Изследването на този факт е от решаващо значение при формиране на извод за завършено отчуждително производство, независимо, че в чл. 47 от ЗБНМ и в чл. 39, ал. 1 от ЗПИНМ /ред. 1950г./ се предвижда, че недвижимите имоти на частни лица и обществени организации, отредени за мероприятия по улично-регулационния план, се считат за отчуждени от деня на регулацията. В случай, че имотът е бил завзет от държавата дори и без обезщетяване на собственика до 1956г. той запазва своя държавен или общински характер. Именно такъв е случаят по настоящото дело, тъй като от приетото писмо на Сталинския районен народен съвет се установява, че до влизане на оценката в законна сила, имотът ще бъде завзет на основание заповед №427/20.03.1952г. за нуждите на МНО при влагане на дължимото обезщетение на депозитна сметка.
Според константната съдебна практика, законодателят придава правно действие на фактическото завземане на имота и го приравнява по последици на отнемане на собствеността по предвидения в закона ред. Това тълкуване се налага с оглед необходимостта да бъдат взети предвид промените в имотите, настъпили след отнемането им с оглед допустимостта на тяхното реституиране, в който смисъл и разясненията, дадени в т. 1 на ТР №6/2005г. от 10.05.2006г. по тълк. д.№6/2005г. на ОСГК на ВКС. Дори и в хипотеза на фактическо отнемане без провеждане на отчуждително производство, какъвто настоящият случай не е, което по принцип няма за последица отнемане на собствеността, въведеното с §1, ал. 2 ПЗР на ЗОСОИ /ДВ.бр. 107/18.11.1997г./ ново реституционно основание има за цел както заличаването на вече изтеклата придобивна давност по отношение на отнетите без законно основание имоти / включително в полза на държавата/, така и отчитането на настъпилите фактически и правни промени в отнетите имоти, които възпрепятстват настъпването на реституционния ефект, обвързвайки наличието на такива промени с възможността лицата, от които имотите са били отнети, да получат съответно обезщетение по реда на ЗОСОИ.
Във връзка с втория поставен въпрос следва да се отбележи, че въззивният съд не е нарушил задължението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, като изложи изрични и ясни мотиви защо приема конкретни доводи и възражения за неоснователни. Съобразно разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактически констатации и правни изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателства в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Въззивният съд е извършил преценка дали процесният имот подлежи на реституция с оглед наведените от ответника по предявения иск доводи, които също се включват в спорния предмет. Още повече, че съгласно трайно установената и непротиворечива практика на съдилищата по приложението на чл. 108 ЗС съдът е длъжен да извърши анализ на всички събрани доказателства, въз основа на който да прецени дали предявилите иска лица се легитимират като собственици на имота към момента на приключване на устните състезания. В тази насока в обжалваното решение са изложени съображения, че възстановяването на собствеността по реда на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ на имоти, отнети от техните собственици без законово основание или отчуждени не по установения законов ред, става по силата на закона, ако към момента на влизане в сила на това изменение на закона /22.11.1997 г./ са били налице предпоставките на ал. 3 на чл. 2 ЗВСВОНИ за това възстановяване, тоест и при реституцията по чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ следва да са налице предпоставките, визирани в чл. 2, ал. 3 от закона, в какъвто смисъл е т. 1 от Тълкувателно решение №6 от 10.05.2006 г. по т. гр. д. №6 от 2005г. на ОСГК на ВКС.
Решението не е и очевидно неправилно, посочено от касаторите като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол на посоченото основание, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Касае се за такава квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от такъв порок: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към реституцията норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от осъществения въззивен контрол и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК.
В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че в случая не е налице незаконно отнемане по смисъла на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, тъй като отчуждаването е настъпило на осн. чл. 39, ал. 2 ЗПИНМ в първоначалната редакция по силата на самата регулация при наличието на доказателства за завземане и изплащане на обезщетение.
Независимо от горното, въззивният съд е развил и съображения, че имотът не подлежи на реституция и по причина, че към момента на влизане на ЗВСОНИ в сила на 25.02.1992г. е бил в режим на публична държавна собственост. Изложените мотиви са в съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, според която със ЗИДЗДС /ДВ. бр. 17/2009г./ е създадена нова ал. 4 на чл. 7 ЗДС, според която собствеността върху имоти, публична държавна собственост, не подлежи на възстановяване. Този текст е израз на засилената защита на публичната държавна собственост и на по-общата забрана за възстановяване на собствеността върху имоти, които са застроени или върху които са проведени мероприятия на държавата по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ вр. § 1в, ал. 1 и ал. 2 ППЗСПЗЗ, както и на забраната да се възстановява реално по реда на ЗВСОНИ собствеността върху имоти, които след 25.02.1992г. са превърнати в публична държавна собственост на държавата със закон или с решение на МС - чл. 2, ал. 1 и ал. 7 ЗОСОИ. Когато съдът е сезиран с иск, по който физически лица предявяват претенции за собственост върху имот, публична държавна собственост, следва да се отчитат посочените по-горе разпоредби като се вземе предвид и това, че нормите имат тълкувателен характер и се прилагат от влизане в сила на законите за възстановяване на собствеността. Характеристиката на имота като публична държавна собственост възпрепятства възстановяването на собствеността и съответно-уважаването на предявения иск за собственост /решение №168/30.03.2011г. по гр. д. № 392/2010г. на ВКС/.
Липсата на произнасяне от въззивния съд по възражението за незаконност на постройките не може да мотивира допустимост на касационно обжалване. След като по категоричен начин е установено, че заетата от Министерство на отбраната част от имота представлява публична държавна собственост, обстоятелството дали строежите са законни е ирелевантно. Статутът на публична държавна собственост представлява самостоятелна пречка за възстановяване на собствеността върху имота.
В обобщение, настоящият състав намира, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 1 ГПК.
ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №64/21.01.2025г. постановено по в. гр. д. №1564 по описа за 2024 година на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:
1.
2.