4О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 337

София, 26.01. 2026 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева ч. гр. дело № 95 по описа за 2026 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Х. Д. Н., чрез адв. Е. Д. против определение № 552 от 15.10.2025 г. на Апелативен съд Велико Т., постановено по в. ч.гр. д. № 417/2025 г., с което е потвърдено определение от 24.06.2025г., постановено по гр. д. № 976/2023г. по описа на Окръжен съд-В. Т. с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за възстановяване на срока за отстраняване на нередовности на депозирана въззивна жалба срещу постановеното по делото решение № 124/10.03.3025 г.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на нормата на чл. 64, ал. 2 ГПК. Според касатора, изложените в молбата за възстановяване на срока обстоятелства - удължаване на командировката на процесуалния представител до 7.05.2025 г., представляват именно „особени, непредвидени“ такива, които стоят извън волята му и върху чието възникване той не може да влияe и не са могли да бъдат предвидени от него. Неправилни били и изводите на съда, че страната и процесуалният й представител обективно са могли да изпълнят указанията на съда за внасяне на дължимата държавна такса по въззивната жалба, тъй като не е отчел факта, че след като представителят не е имал достъп до документите в кантората си, последният няма как със сигурност да знае кога са му връчени указанията, респ. кога изтича срокът за изпълнението им, като липсата на тази данни го е поставила в невъзможност да изпълни указанията или да уведоми страната, че следва да внесе държавна такса по въззивната жалба. Иска се допускане на въззивното определение до касационен контрол, отмяната му и възстановяване на срока за отстраняване на нередовностите на въззивната жалба, като се определи нов срок за внасяне на дължимата държавна такса за въззивно обжалване на първоинстанционното решение.

В изложението към частната касационна жалба касаторът поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Следва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните и да постанови решението си върху приетите за установени факти и върху закона. Поддържа се, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 на ОСГК и т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, както и казуалната практика на ВКС за задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изрично посочена в изложението.

Насрещната страна - С. М. Т., чрез адв.Д. е депозирала отговор, в който е изложила становище за неоснователност на частната касационна жалба.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 1 и на ал. 4 ГПК.

За да потвърди обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено, че с влязло в сила разпореждане от 4.06.2025 г. на първоинстанционния съд въззивната жалба на ответника е върната на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК поради неизпълнение в срок на дадените указания за внасяне на държавна такса за въззивното обжалване в размер на 1 061, 11 лв. С определение от 24.06.2025 г. първоинстанционният съд се е произнесъл по молбата на ответника от 09.05.2025 г. за възстановяване на срока за отстраняване на нередовностите на въззивната жалба с наведени в нея твърдения за непредвидено удължаване на командироването на процесуалния представител на ответника в [населено място] до изтичане на дадения от съда срок за отстраняване на нередовностите, което според молителя представлява особено непредвидено обстоятелство, което не е могъл да преодолее. Приел е, че молбата е неоснователна, тъй като сочените в нея причини за пропускане на срока, не могат да бъдат квалифицирани като „особени непредвидени обстоятелства“ по смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК, разяснен в правната доктрина и в съдебната практика. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че страната и процесуалния й представител обективно са могли да извършат указаното процесуално действие по отстраняване на нередовностите на въззивната жалба. При установените по делото факти за командироване на пълномощника на ответника за периода от 30.04.2025 г. до 02.05.2025 г./ при връчено съобщение за внасяне на дължимата държавна такса по въззивната жалба на 28.04.2025 г./ и последвалото удължаване на командироването му до 07.05.2025 г., въззивният съд е приел, че е съществувала обективна възможност указанията на съда да бъдат изпълнени или да бъде поискано продължаване на срока за изпълнението им. Посочено е, че процесуалният представител е могъл да предприеме действия по уведомяването на страната, за която не се твърди да са били непреодолими пречки и която също би могла да изпълни указанията, доколкото се касае единствено за действие по внасяне на дължимата държавна такса по въззивната жалба и представяне на платежния документ по делото. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че така посочените в молбата обстоятелства нямат характер на такива, препятстващи внасянето на дължимата такса в указания от съда срок при положена грижа за добро водене на процеса.

Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът трябва да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен с обжалваното решение. Правният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение /определение/, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Повдигнатият в изложението процесуалноправен въпрос, дори и да се приеме, че покрива общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е свързан с дейността на въззивния съд, той няма претендираното от касатора значение, тъй като по него не е налице допълнителния критерий – противоречие със задължителна или казуална практика на ВКС, посочена от касатора. Произнасянето на въззивния съд е съобразено и със задължителните постановки на ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според които ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, ал. 2 ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба, т. е. съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция и представените с частната жалба и отговора доказателства, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил всички релевантни за спора факти, доводи, твърдения и възражения на страните, заедно със събраните по делото писмени доказателства, като е направил собствени изводи във връзка с тях, които съвпадат с тези на първата инстанция. Противно на доводите на касатора, въззивният съд се е произнесъл именно по наведените в молбата за възстановяване причини /удължаване на срока за командироване, установени с представените с молбата писмени доказателства/ и за това дали те имат характер на „особени непредвидени обстоятелства“ по смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК. Следва да се посочи, че въпреки изложените в жалбата доводи за неправилно приложение на нормата на чл. 64, ал. 2 ГПК, правен въпрос в тази насока не е формулиран в изложението. Отделно от това, следва да се посочи, че решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на молбата с правно основание чл. 64, ал. 2 ГПК са съобразени с трайната практика на ВКС, според която като особени, непредвидени следва да се квалифицират само тези обстоятелства, които са възникнали внезапно и неочаквано и които обективно са препятствали извършването на обвързаното със срок процесуално действие, въпреки проявената добросъвестност и положената грижа за добро водене на процеса /напр. природни бедствия, прекъсване на пътищата и съобщенията, внезапно тежко заболяване и др./. Това са такива факти от обективната действителност, които стоят извън волята на страната, върху чието възникване тя не може да повлияе и които обичайно не могат да бъдат предвидени, т. е. касае за обстоятелства с изключителен и изненадващ характер, които поради това, че са настъпили в течение на срока, обективно са попречили на страната да предприеме дължимото действие.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че обжалваното въззивното определение не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 552 от 15.10.2025 г. на Апелативен съд Велико Т., постановено по в. ч.гр. д. № 417/2025 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: