О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 305

[населено място], 02.02.2026 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Първо отделение в закрито съдебно заседание на 26 януари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ

ЕЛЕНА АРНАУЧКОВА

като изслуша докладваното от съдия Боян БАЛЕВСКИ ч. т. дело №103 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от страна на Агенция за публични предприятия и контрол /АППК/ ЕИК[ЕИК] срещу определение №2313/15.09.2025 г. по ч. гр. д. №714/2025 на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1779/30.01.2025 г. по гр. д. №11084/24 на СГС, ГО,18 с-в, с което е било прекратено производството по иска на АППК с правно основание чл. 59 ЗЗД против „А. П. ООД като недопустимо, доколкото ищецът разполагал с друг път за осъществяването на процесното притезание.

Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното определение на въззивния съд и потвърденото с него определение на СГС , като се претендира неговата отмяна и връщане на делото за разглеждане пи произнасяне по съществото на спора с решение.

Като основания за допускане до касация се сочат визираните в чл. 280 ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК.

От страна на ответника по ЧКЖ „А. П. ООД е постъпил писмен отговор, в който се изразява становище за липса на основание за допускане на касационен контрол .

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди частната касационна жалба и прецени данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в законовия срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалвания пред ВКС акт, въззивният съд е изложил следните свои съображения:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от Агенция за публичните предприятия и контрол срещу „Адванс пропъртис“ ООД осъдителни искове, както следва: за сумата от 952 300, 82 лв. главница, представляваща платена от ищеца такса по т. 20 от ТТРЗЧСИ по изп. д. № 1814/2019 г. на ЧСИ Б. Б. за образуваното срещу ответника като длъжник, обезпечително производство; за сумата от 101 589, 87 лв. представляваща мораторна лихва за забава върху главницата от 952 300, 82 лв. от датата на плащането – 22.12.2023 г. до датата на предявяване на исковата молба - 26.09.2024 г.; за сумата от 516 320, 95 лв., включваща заплатените от АППК на ЧСИ Б. Б. сума в размер на 397 136, 42 лв. лихва върху платената главница в размер на 952 300, 82 лв. от 01.02.2020 г. до плащането – 22.12.2023 г., ведно с присъдените по изпълнителен лист от 28.03.2024 г. разноски по гр. д. № 12 221/2021 г. на СГС: 39 595, 30 лв. , 30 072 лв., 20 580 лв., 17 298 лв. и 11 639, 23 лв. Претендираната от ищеца сума от 952 300, 82 лв., представлява дължима такса на частния съдебния изпълнител по изп. д. № 1814/2019 г. за провеждане на допусната по ч. гр. д. № 15 531/2019 г. на СГС, обезпечителна мярка запор на притежаваните от „А. П. ООД 7 361 460 бр. налични поименни акции от капитала на „П. Б. морски флот“ АД и 5000 бр. налични поименни акции от капитала на „БМФ П. Б. ЕАД. За да постанови обжалваното определение, Според въззивния съдебен състав обезпечителният процес има две фази – по допускане на обезпечението на иска и по налагане на допуснатата обезпечителна мярка. Независимо, че те се развиват пред различни органи, направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по същество на спора и с оглед крайния му изход. Обезпечителното производство няма характер на изпълнително производство, тъй като липсва изпълнителен титул в полза на ищеца, въз основа на който, разноските да бъдат събрани от съдебния изпълнител по делото, образувано по обезпечителната заповед. Преценката за дължимостта им е на исковия съд. Съгласно чл. 79 ГПК разноски по изпълнението могат да се съберат от съдебния изпълнител директно /без изпълнителен лист/ само в рамките на изпълнителното производство по представено изпълнително основание /част пета ГПК, чл. 404 и сл. ГПК/, но образуваното по реда на чл. 400, ал. 1 ГПК производство пред съдебния изпълнител за налагане на обезпечителната мярка не е изпълнително, а е част от обезпечителния процес. Поради това, разноските по обезпечението включват и разноските по налагането му, която фаза на обезпечителния процес в хипотезата на чл. 400, ал. 1 ГПК приключва с извършване от съдебния изпълнител на действията по привеждане в изпълнение на издадената обезпечителна заповед за допуснатите обезпечителни мерки. С това се изчерпвал и предметът на образуваното пред съдебния изпълнител, изпълнително дело, като въпросът за дължимостта на направените от страната разноски се решавал в исковия процес. В случая, обезпечението било за предявен пред арбитражен съд, иск. Арбитражното решение има същите правни последици като съдебното решение, но арбитражното производство е едноинстанционно. В тежест на ищеца е било, с грижата на добрия стопанин за делата си да даде сметка, че за да бъдат възложени на ответника, претендираните разноски в обезпечителното производство, следва да бъдат заплатени, както и да отчете факта, че решението на арбитражния съд не подлежи на обжалване, поради което и произнасянето по разноските е окончателно. Повдигнатия между АППК и частния съдебен изпълнител спор за дължимостта на процесните разноски е без правно значение за факта, че за да бъдат изискуеми от насрещната страна по арбитражното дело, разноските трябва да са заплатени. Според съда, поначало разноските по гр. д. № 12 221/2021 г. на СГС, както и тези за лихви за забава върху главницата, не могат да бъдат дефинирани, като разноски по обезпечителното производство, тъй като те са резултат изцяло от поведението на АППК - от избора на задълженото лице да ги заплати едва след приключване на инициирания от съдебния изпълнител спор пред съда. Ето защо, предявеният иск за заплащане на разноски по реда на чл. 59 ЗЗД е счетен за недопустим, тъй като тази общата норма за неоснователно обогатяване е приложима само, ако за ищеца не съществува друг правен ред, а такъв, по изложените по – горе съображения, бил налице.

В изложението по чл. 284 , ал. 3, т. 1 ГПК подалата ЧКЖ страна сочи като изхода по настоящия спор въпрос, дали наличието или отсъствието на друг ред за защита, е от значение за допустимостта на предявения иск по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД, или следва да се преценява по същество на спора, т. е. при произнасяне на съда относно основателността на иска. Отговорът на така формулирания въпрос обуславя изхода по конкретния спор, с оглед произнасянето на съдилищата по него и е предпоставка за допускането на касационно обжалване на атакуваното определение.

В съдебната практиката се приема, че правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на осъдителните искове, както и че преценката си относно наличието на правен интерес, съдът извършва въз основа на твърденията на ищеца, които той е изложил в исковата си молба. Интересът е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетворява. Основателността на твърденията на ищеца за съществуването на вземане на посоченото правно основание съществува, както и това дали соченият ответник е материалноправно отговорен по така предявения осъдителен иск са въпроси касаещи основателността на иска. Съгласно практика на ВКС: решение № 215/29.04.2015 г. по т. д. № 4171/2013 г. на ВКС, І т. о.; решение № 67/05.04.2016 г. по гр. д. № 4147/2015 г. на ВКС ІV г. о., с които са доразвити задължителните указания, дадени с т. 9 от ППВС № 1/28.05.1979 г.; решение № 148/22.10.2020 г. по гр. д. № 489/2020 г. на ВКС ІV г. о.; решение №148/28.02.2006 г. по т. д. № 703/2005 г. на ВКС, ІІ т. о. и Определение № 90/09.01.2024 г. по ч. гр. д.№5257/23 на Трето г. о. , преценката дали ищецът може да защити правата си с друг иск е такава по съществото на материалноправния спор, а не относно допустимостта на исковата претенция по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Преценката дали ищецът може да се ползва от реда за защита по чл. 59 от ЗЗД може да бъде извършена само с решението по съществото на спора, тъй като съдът следва се произнесе по възникването и съществуването на заявеното материално право, съответно да прецени дали съществува друг ред за защита, а това налага да бъдат обсъдени събраните по делото доказателства. В случай, че въз основа на направената от него преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, съдът установи, че на разположение на ищеца е друг иск за защита на претендираното от него право, то тогава искът по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

С оглед изложеното, даденото от въззивния съд разрешение се явява неправилно и атакуваното определение следва да бъде допуснато до касационен контрол, съгласно чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК и отменено, а делото върнато на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2313/15.09.2025 г. по ч. гр. д. №714/2025 на Софийски апелативен съд.

ОТМЕНЯ определение №2313/15.09.2025 г. по ч. гр. д. №714/2025 на Софийски апелативен съд, както и потвърденото с него определение № 1779/30.01.2025 г. по гр. д. №11084/24 на СГС, ГО,18 с-в, с което е било прекратено производството по иска на АППК с правно основание чл. 59 ЗЗД против „А. П. ООД като недопустимо.

ВРЪЩА делото на Софийски градски съд ГО,18 с-в, за продължаване на съдопроизводствените действия.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.