8О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 274

[населено място],28.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на първи декември през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1963 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. А. К. срещу решение №3098 от 20.05.2025г. по в. т.д. №9597/2024г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено решение №8719 от 14.05.2024г. по гр. д. №53520/2023г. по описа на СРС, 128 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. А. К., срещу „ЕОС М.“ ЕООД, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК за сумата от 11973, 20 лв., представляваща главница, дължима към „Банка ДСК“ ЕАД по изпълнителен лист от 25.04.2013г., издаден по ч. гр. д. №5720/2013г. по описа на СРС, 72 състав, което вземане е прехвърлено на ответника с договор за цесия от 19.03.2020г. и за събирането на което е образувано изп. дело №2101/2020г. по описа на ЧСИ Б. Б., рег.№856 от КЧСИ. Със същото решение съставът на СГС е обезсилил решение №8719 от 14.05.2024г. по гр. д. №53520/2023г. по описа на СРС, 128 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от С. А. К. срещу „ЕОС М.“ ЕООД, отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника разликата над сумата от 11973, 20 лв. до пълния предявен размер от 15505, 22 лв. (т. е. за сумата от 3532, 02 лв.), представляваща главница, сумата от 1308, 02 лв., представляваща договорна лихва за периода от 02.08.2012г. до 11.02.2013г., сумата от 437, 28 лв., представляваща лихва за забава за периода от 10.08.2012г. до 11.02.2013г., сумата от 100 лв., представляваща такса и сумата от 942, 02 лв., разноски по делото, от които 345, 01 лв. държавна такса и 597, 01 лв. възнаграждение за юрисконсулт, дължими към „Банка ДСК“ ЕАД по изпълнителен лист от 25.04.2013г., издаден по ч. гр. д. №5720/2013г. по описа на СРС, 72 състав, които вземания са прехвърлени на ответника с договор за цесия от 19.03.2020г. и за събирането на които е образувано изп. дело № 2101/2020 г. по описа на ЧСИ Б. Б., рег. №856 от КЧСИ, и е прекратил производството по делото в тази част.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, а също и неправилно, постановено в противоречие с процесуалните правила и необосновано. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната връзка, както и не е изложил мотиви относно приетите за доказани факти на прекъсване и спиране на погасителната давност. Счита, че не е обсъдена валидността на всички претендирани за извършени изпълнителни действия по изпълнителното дело и дали те са били годни да прекъснат погасителната давност. Изтъква, че според посоченото от ЧСИ Б. Б. последното изпълнително действие по делото е извършено на 20.05.2013г. и оттогава до 26.06.2020г. не са извършвани никакви изпълнителни действия, поради което е изтекла погасителната давност.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Касационната жалбоподателка поддържа, че съдът се е произнесъл по следния правен въпрос, обусловил изхода на спора: 1. В случай на извършена цесия по време на изпълнително /производство/ от кой момент цесията поражда действие спрямо длъжника, съответно валидни ли са евентуални изпълнителни действия до уведомяването? Твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа, че въззивното решение е постановено изцяло в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 10 от ТР №2/2013г. по тълк. д.№2/2013г., ОСГТК на ВКС, тъй като не е извършено нито едно годно, валидно и същинско изпълнително действие в петгодишния срок преди предявяването на исковата молба. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация „ЕОС М.“ ЕООД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК от 25.04.2013г. по гр. д. №5720/2013г. по описа на СРС, 72 състав, е разпоредено длъжниците М. Р. П. и С. А. К. да заплатят солидарно на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД оспорената главница от 11973, 20 лв., ведно със законната лихва за периода от 12.02.2013г. до окончателното изплащане на задължението. Приел е за безспорно, че заповедта за изпълнение е влязла в сила, както и че вземанията са били прехвърлени с договор за цесия от кредитора на ответника „ЕОС М.“ ЕООД, за което ищцата е била уведомена. За принудително събиране на вземанията е бил издаден изпълнителен лист от 25.04.2013г. и с молба на взискателя „Банка ДСК“ ЕАД от 14.05.2013 г. е образувано изп. дело №20138560401272 по описа на ЧСИ Б. Б.. Посочил е, че за периода от образуване на изпълнителното дело до 25.06.2015г. давността за процесното вземане е спряла да тече, като се е позовал на задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 3/28.03.2023г. по тълк. дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015г. на Тълкувателно решение №2/26.06.2015г. по т. д. №2/2013г., ОСГТК, ВКС. Съдът е направил констатация, че давността за вземанията, започнала да тече отново от постановяване на Тълкувателното решение на 26.06.2015г., е била прекъсната преди това на 22.05.2013г. с налагането на запор върху вземания на длъжника С. К. по банкови сметки, на 27.05.2013г. с налагането на запор върху вземания на длъжника от трудово възнаграждение към „Калиоп – А. Б. ООД, както и ежемесечно в периода 05.06.2013 г. – 06.10.2015 г., през който периодично всеки месец са постъпвали суми от работодателя на длъжника К. в изпълнение на наложения запор и същите са били разпределяни от съдебния изпълнител за погасяване на вземанията на взискателя. Приел е, че давността е била прекъсвана с всяка удръжка от трудовото възнаграждение на С. К., превеждана на съдебния изпълнител, доколкото всяко месечно плащане по изпълнителното дело представлява действие по изпълнението на осъществения от ЧСИ изпълнителен способ (запор върху вземане на длъжника към трето лице), насочено към активно събиране на вземанията на взискателя. С оглед на това е заключил, че всички удръжки от заплатата на ищцата през посочения период (извършвани ежемесечно) представляват същински изпълнителни действия, с които давността за вземанията е била прекъсвана, включително с последната удръжка от 06.10.2015г. Според въззивния съд след тази дата давностният срок отново е бил валидно прекъснат, преди да изтече, с подаването на молба от ответника „ЕОС М.“ ЕООД от 29.05.2020г. с искане за конституирането му като взискател по делото, както и с искане за предприемане на конкретен изпълнителен способ – опис на движими вещи на длъжника. След подаването на молбата от ответника съдебният изпълнител го е конституирал като взискател с разпореждане от 08.06.2020г., а с постановление от същата дата е прекратил изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК – поради перемпция. Независимо от прекратяването на изпълнителното дело, съдът е приел, че направеното с молбата от 29.05.2020г. искане за предприемане на изпълнително действие е породило ефект и е прекъснало давността. Изтъкнал е аргументи, че същинско действие за принудително изпълнение може да предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на принудително изпълнение), но давността е свързана с поведението на кредитора, който в рамките на вече иницииран от него изпълнителен процес не би могъл да противодейства на евентуалното бездействие на ЧСИ по друг начин, освен като го сезира с искания за активно поведение по принудително изпълнение. Поради това е направил заключението, че ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно.

Съдът е установил, че въз основа на молба от 26.10.2020г. е било образувано ново изп. дело №20208560402101 по описа на ЧСИ Б. Б., за събиране на вземанията по процесния изпълнителен лист, по което давността за вземанията е била прекъсвана многократно – на 26.10.2020г. с молба на взискателя, в която е направено искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ (опис и оценка върху движими вещи); на 02.09.2021г. с налагане на запор върху вземания на длъжника К. по банкови сметки към „Първа инвестиционна банка“ АД; на 07.07.2022г. с молба на взискателя, в която е направено искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ (запор върху вземания на длъжника К. по банкови сметки към „Ю. Б. АД); на 25.08.2022г. с налагане на запор върху вземания на длъжника К. по банкови сметки към „Ю. Б. АД; на 28.06.2023г. с насрочване от ЧСИ на опис на движими вещи на длъжника К.; на 13.09.2023г. с молба на взискателя, в която е направено искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ (запор върху банкови сметки, трудови възнаграждения и пенсии на длъжника К.); на 22.11.2023г. с налагане на запор върху пенсия на длъжника К., както и на 20.12.2023г. с постъпването на удръжка от НОИ от пенсията на ищцата в изпълнение на наложения запор в размер на 13, 75 лв., с която са погасени такси по изпълнението. С оглед на изложеното е приел, че считано от последното валидно изпълнително действие на 20.12.2023г. петгодишната погасителна давност за оспорените вземания не е изтекла, като същата е и спряла да тече, считано от подаване на исковата молба на 29.09.2023г., съответно оспорените от ищцата вземания към настоящия момент не са погасени по давност и предявеният иск по чл. 439 от ГПК е неоснователен.

Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Според задължителните за съдилищата в страната указания в т. 1 на ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е нищожен или недопустим. Съобразно задължителните постановки в т. 1 от Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция във фазата по селекция на касационните жалби е длъжна служебно да следи за валидността и допустимостта на въззивното решение в обжалваната част. Констатирането на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, обуславя допускане на касационно обжалване. При тази проверка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационния жалбоподател, с които в случая е обосновано поддържаното основание за касиране по чл. 281 от ГПК, нито от относимите към това основание правни въпроси от изложението на основанията по чл. 280 ал. 1 от ГПК. В случая не са налице данни за вероятна недопустимост на въззивния акт, който е постановен при наличие на всички положителни и отсъствие на отрицателни процесуални предпоставки.

Въпросът, въведен с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касационната жалбоподателка, не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Въпросът е поставен във връзка с доводите на жалбоподателката, че договорът за прехвърляне на процесното вземане, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и „ЕОС М.“ ЕООД, й е съобщен със съобщението за образуването на второто изпълнително дело, получено от нея на 28.06.2023г. Посочените доводи са въведени по делото за първи път с изложението към касационната жалба и не са били обсъждани от въззивния съд в обжалваното решение. В исковата молба, с която е предявен искът по чл. 439 от ГПК, ищцата - касатор твърди, че процесното вземане е погасено по давност, тъй като задължението представлява периодично плащане, а давностният срок за процесното вземане е започнал да тече след датата на последното изпълнително действие 20.05.2013г. или най - късно след 26.06.2015г., съобразно постановеното ТР №3/2020г. на ОСГТК на ВКС и давността не е била прекъсвана до момента на входиране на исковата молба. Формулировката на въпроса не отразява и особеностите на спора, тъй като в случая искът по чл. 439 от ГПК е предявен от ищцата - поръчител, която е длъжник по изпълнението заедно с кредитополучателя по договора за кредит М. Р. П.. В хода на производството пред първоинстанционния и въззивния съд ищцата не е въвеждала доводи, че кредитополучателят не е уведомен за прехвърлянето на процесното вземане с договора за цесия от 19.03.2020г., нито че тя като поръчител също е следвало да бъде уведомена за извършеното прехвърляне на вземането.

Не е налице и соченото от касационната жалбоподателка допълнително основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК. По въпроса относно възможността в производството по иска по чл. 439 от ГПК да се реализира защита на длъжника срещу законосъобразността на конституирането от съдебния изпълнител на нов взискател, който се явява частен правоприемник /по договор за цесия/ на първоначалния взискател, е налице практика на ВКС, формирана с решение № 50128 от 20.03.2024 г. по гр. д. №1106/2021 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 209 от 28.11.2018 г. по т. д. №2530/2017г. на ВКС, I т. о. В тази практика е прието, че частните правоприемници на взискателя също могат да упражнят придобитото право, удостоверено като изпълняемо в изпълнителния лист. Валидността и основателността на искането за промяна на взискателя се преценява от съдебния изпълнител и съответно неговата преценка подлежи на контрол, в това число и чрез ангажиране на личната му отговорност за причинени вреди – арг. и от чл. 74 от ЗЧСИ, ако органът е частен съдебен изпълнител. След като съдебният изпълнител като орган е натоварен с реализиране на признатото право и носи отговорност за неговото удовлетворяване, то длъжникът не може да реализира защита чрез оспорване на това право, с оглед предприети действия от съдебния изпълнител по изпълнението му. Ако длъжникът изпълни в изпълнителното производство, той се освобождава от дълга. Основателността на иска по чл. 439, ал. 1 от ГПК не може да бъде свързана с действията на съдебния изпълнител по осъществяване на принудителното изпълнение, а само с конкретни новонастъпили факти, рефлектиращи пряко към наличието на самото изпълняемо право. По изложените съображения с решение №209 от 28.11.2018г. по т. д. №2530/2017г. на ВКС, I т. о., е дадено разрешението, че без значение за основателността на иска по чл. 439 от ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор /цесионер/ е установяване на надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД за извършена цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането - то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му. Съдебният изпълнител е този, който провежда изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен това подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни в изпълнителното производство, длъжникът се освобождава от дълга.

Касационната жалбоподателка поддържа също, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителните разяснения в т. 10 от ТР №2/2013 от 26.06.2015г. по тълк. д.№2/2013г., ОСГТК на ВКС. Това твърдение не съставлява правен въпрос по тълкуването и прилагането на относима към конкретния спор материалноправна или процесуалноправна норма, а предполага преценка на доказателствата по делото и пряк отговор дали изводите на въззивния съд за отхвърляне на иска по чл. 439 от ГПК са правилни. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съгласно цитираното тълкувателно решение, съставлява самостоятелно основание да не бъде допуснат касационен контрол на атакувания акт, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК.

Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касационната жалбоподателка основание по чл. 280 ал. 2 предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280 ал. 2 пр. 3 от ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Жалбоподателката се позовава на предпоставката по чл. 280 ал. 2 пр. 3 от ГПК само бланкетно, без да я аргументира отделно от касационните си доводи и поставените правни въпроси. Очевидната неправилност е основание за достъп до касация, което е независимо от поставените в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК правни въпроси и не е тъждествено с касационните основания по чл. 281 т. 3 от ГПК.

По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 и ал. 2 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.

При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените в касационно производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №3098 от 20.05.2025г. по в. т.д. №9597/2024г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА С. А. К., [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 1, офис 1, адв. И. И., да заплати на „ЕОС М.“ ЕООД[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [улица], юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 150 евро / с левова равностойност 293, 37 лева/.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.