О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 69
гр. София, 17.02.2021 година
В. К. С на Р. Б, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Е.
ЧЛЕНОВЕ: Б. Й.
Е. С.
изслуша докладваното от съдия Б. Й т. д. № 1087/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Г. М. и А. Г. К. - синдици на „Пикадили“ ЕАД /н./ със седалище в [населено място], срещу решение № 481 от 25.02.2020 г., постановено по т. д. № 2727/2019 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 47 от 08.02.2019 г. по т. д. № 116/2018 г. на Окръжен съд - Враца в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която при участие на синдиците на „Пикадили“ АД /н./ е признато за установено по предявени от „И. Б“ ЕООД срещу „Пикадили“ ЕАД /н./ искове с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 вр. ал. 6 ТЗ, че „И. Б“ ЕООД има вземания към „Пикадили“ ЕАД /н./ за сумите 84 455.95 лв. с ДДС - главница, 18 712.83 лв. - законна лихва върху главницата, считано от падежа на всяка фактура до датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност на „Пикадили“ ЕАД /07.12.2017 г./, и 774.14 лв. - законна лихва върху главницата от датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност до датата на предявяване на иска.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касаторите поддържат, че при постановяване на решението е нарушена разпоредбата на чл. 621, ал. 1, т. 2 ТЗ, тъй като въпреки установеното противоречие в доказателствата, относими към възражението им за погасяване на част от спорното вземане с получено от ищеца застрахователно обезщетение, въззивният съд не е проявил служебно инициатива да изиска допълнително представяне на доказателства с цел изясняване на спорните факти. Позовават се и на нарушение на съдопроизводствените правила по чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, изразяващо се в необсъждане на възраженията им срещу доказателствената стойност на представените от ищеца едностранно подписани фактури, както и на факти от съществено значение за правилното разрешаване на спора.
С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „И. Б“ ЕООД със седалище в [населено място], който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:
Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
За да потвърди решението на Окръжен съд - Враца в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е уважен предявеният от „И. Б“ ЕООД против „Пикадили“ ЕАД /н./ с участието на синдиците положителен установителен иск с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 вр. ал. 6 ТЗ, Апелативен съд - София е приел, че дружеството - ищец е доказало съществуването на предявеното в производството по несъстоятелност на „Пикадили“ ЕАД вземане за неплатена цена на доставени стоки по описани в исковата молба фактури до размер на сумата 84 650.92 лв. и акцесорните си вземания за законни лихви върху главницата до датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, които вземания не са погасени от ответника - длъжник.
В изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба на синдиците, че представените от ищеца доказателства не установяват основателността на исковата претенция и че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не е обсъдил възражението им за погасяване на част от спорното вземане чрез плащане, извършено от „Българска агенция за експортно застраховане“ АД на основание сключен с ищеца договор за застраховка срещу риска забава на плащания от страна на „Пикадили“ ЕАД.
Във връзка с първото оплакване въззивният съд е констатирал, че издадените от дружеството - ищец фактури за дължима от ответника цена на доставени стоки са приложени складови разписки, съдържащи положен подпис и печат за „Пикадили“ ЕАД, в които е отразено предаването и получаването на доставените стоки, описани в разписките. Предвид обстоятелството, че ответникът не е оспорил складовите разписки, съдът е приел, че те доказват извършването на доставката, от цената на които е формирано вземането за главница. Въззивният съд е акцентирал и върху неоспореното заключение на назначената от първата инстанция съдебносчетоводна експертиза, според което изготвените от ищеца фактури за цената на доставените на ответника стоки са включени в дневниците за покупки на „Пикадили“ ЕАД за периода м. февруари 2015 г. - м. октомври 2016 г., съобразно подадените от дружеството данни в НАП. След самостоятелна преценка на писмените доказателства и на експертното заключение въззивният съд е направил извод, идентичен с извода на първоинстанционния съд - че ищецът е доставил на ответника стоки по фактурите, чиято цена до размер на уважената част от иска по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ не е заплатена от ответника. В подкрепа на извода си въззивният съд се е позовал на константната практика на ВКС, че включването на фактурата в дневника за покупко - продажби на купувача и ползването на данъчен кредит по нея съставлява недвусмислено признание както за съществуването на правоотношението по договор за търговска продажба на стоката, така и за получаване на доставката.
По повод оплакването за необсъждане на възражението за погасяване на част от спорното вземане въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и е приел, че синдиците не са доказали твърдението си за получено от ищеца застрахователно обезщетение с погасителен ефект за вземането. В мотивите към решението си съдът е изложил съображения, че макар в обявения на 28.06.2018 г. списък на приетите вземания към „Пикадили“ ЕАД /н./ да фигурира вземане на „Българска експортна агенция за застраховане“ АД с размер 17 000 лв., по делото не са представени доказателства за произхода на вземането и няма данни въз основа на какви документи е прието в производството по несъстоятелност. Съдът е преценил, че само отразяването в списъка, че вземането е за платено застрахователно обезщетение по рамкова полица с „И. Б“ ЕООД не е достатъчно да обоснове извод, че с изплатеното обезщетение са покрити задължения по процесните фактури.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС: „1. Длъжен ли е съдът в производство по разглеждане на иск с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 о ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН) да приложи разпоредбата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 от ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН) и по свой почин да събере допълнително доказателства в случай на противоречие във вече събрани по делото доказателства; 2. Може ли съдът да основе изводите си само на избрани доказателствени средства, без да обсъди същите в тяхната цялост и да изложи съображения защо кредитира едни, а други отхвърля“.
Първият поставен въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК - да е от значение за изхода по конкретното дело, тъй като при произнасянето по основателността на иска въззивният съд не е констатирал противоречие в събраните по делото доказателства. Изводът за неоснователност на възражението на синдиците за погасяване на част от спорното вземане като последица от изплащане на застрахователно обезщетение не е обусловен от противоречие в доказателствата, а от преценката, че няма категорични доказателства удовлетвореното от застрахователя вземане за неплатена цена по издадени от ищеца фактури да е идентично с вземането, предмет на установяване с разглеждания положителен установителен иск. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на него - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
За въпроса по т. 1 не е изпълнено и допълнителното изискване, специфично за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие на даденото от въззивния съд разрешение на въпроса с практиката на ВКС, обективирана в сочените от синдиците съдебни решения - решение № 153/23.12.2010 г. по т. д. № 255/2010 г. на I т. о., решение № 78/19.08.2015 г. по т. д. № 2271/2014 г. на I т. о. и решение № 241/21.06.2012 г. по т. д. № 158/2012 г. на II т. о. В цитираните решения е прието, че с разпоредбата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ е засилено служебното начало в производството по несъстоятелност, като на съда е предоставена възможност по свой почин да установява факти и да събира доказателства, които са от значение за неговите решения и определения, с цел да се осигури бързина на производството по несъстоятелност и да се изяснят в пълнота отношенията между страните в производството; Служебната инициатива на съда да събира доказателства и да установява факти по делото се разпростира във всяка една от фазите на производството по несъстоятелност, а разпоредбата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ е приложима както за първоинстанционното, така и за въззивното производство. Произнасянето в посочените решения не оставя съмнение, че възприетото от Върховния касационен съд разрешение по повод тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ се отнася до правомощията на съда в производството по несъстоятелност, не и до правомощията на съда в съпътстващите това производство искови производства, какъвто характер има производството за разглеждане на уредените в чл. 694 ТЗ установителни искове. Поради изложеното практиката на ВКС, на която се позовават синдиците, е неотносима към предмета на разрешения от въззивния съд правен спор и не доказва релевантно за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК противоречие.
Вторият въпрос също не удовлетворява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на него не е осъществено специфичното за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнително изискване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен частично предявения срещу несъстоятелния длъжник положителен установителен иск, въззивният съд е съобразил неоспорените писмени доказателства, установяващи извършената от ищеца доставка на стоки и получаването на стоките от ответника - длъжник, както и категоричното заключение на съдебносчетоводната експертиза, че цената на доставените стоки е намерила отражение в дневниците за покупко - продажба на длъжника и по повод на тях е ползван данъчен кредит. Според практиката на ВКС, към която е препратил въззивният съд, последните две обстоятелства съставляват недвусмислено извънсъдебно признание на длъжника за сключването на договора за търговска продажба и за дължимостта на претендираната от ищеца цена. Въззивният съд е формирал изводите си за основателност на иска след съвкупна преценка на всички доказателства и на установените въз основа на тях правнорелевантни факти, без да прилага избирателен подход при обсъждането на доказателствата и да отдава приоритет на някои от тях /според синдиците - на едностранно изготвените от ищеца фактури/. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по всички поддържани във въззивното производство оплаквания, доводи и възражения и с оглед осъществената от него решаваща правораздавателна дейност няма основание да се приеме, че е постановил решението си в отклонение от трайната практика на ВКС по приложението на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, в т. ч. и практиката, обективирана в сочените от касаторите решение № 223/19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. и решение № 23/02.02.2018 г. по гр. д. № 920/2017 г.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 2727/2019 г. на Апелативен съд - София.
Разноски за производството по чл. 288 ГПК не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 481 от 25.02.2020 г., постановено по т. д. № 2727/2019 г. на Апелативен съд - София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: