Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение от 15.06.2020г. по гр. д.№3140/19г. на АС София, с което е уважен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД.

Жалбоподателят – Държавата, чрез министъра на финансите и чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото, както и че решението е недопустимо и очевидно неправилно. Моли да се допусне касационно обжалване.

Ответникът - „България ПВ“ АД, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:

Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.

С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решение по от 02.04.2019г. по гр. д.№1679/2016г. на ГС София и е осъдил на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД РБ,чрез МФ, да заплати на „България ПВ“АД сумата над 13 275, 27 лв. до 254471, 19 лева, представляващи удържани от ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за м. 08.2014 г. по фактури № 31/31.08.2014 г., № 32/31.08.2014 г. и № 33/31.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от ЗЕВИ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГИЯТА ОТ ВЪЗОБНОВЯЕМИ ИЗТОЧНИЦИ), обявени за противоконституционни, заедно със законната лихва от 10.02.2016 г. до окончателното изплащане.

Със същото решение е обезсилил първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска за сумата 254 471, 19 лв - обезщетение за вреди от непозволено увреждане.

Прието е, че съдът е сезиран с искова молба от 10.02.2016 г., с която срещу Р. Б са били предявени обективно съединени: 1) главен иск за заплащане на сумата 254 471, 19 лв., представляващи удържани без основание от ищеца и внесени в държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в размер на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за периода 01.01.2014 г. – 9.08.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от ЗЕВИ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГИЯТА ОТ ВЪЗОБНОВЯЕМИ ИЗТОЧНИЦИ), заедно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане; и 2) евентуален деликтен иск за заплащане на същата сума 254 471, 19 лв., заедно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Установено е, че ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници /слънчева енергия/ чрез две собствени фотоволтаични централи /подробно описани/, въведени в експлоатация с разрешения за ползване от 2012 г., като е сключил и дългосрочни договори за изкупуване на ел. енергия с крайния снабдител по преференциални цени. Констатирано е, че с § 6, т. 2 и 3 от Закон за държавния бюджет за 2014 г., в сила от 01.01.2014 г., бил създаден раздел V в глава 4 от ЗЕВИ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГИЯТА ОТ ВЪЗОБНОВЯЕМИ ИЗТОЧНИЦИ), с който производителите на ел. енергия от вятърна и слънчева енергия били задължени да заплащат в полза на държавния бюджет такса в размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържала и внасяла от обществения доставчик или съответните крайни снабдители, които имали задължение за подаване на тримесечна справка в КЕВР и за превеждане на удържаните такси в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася. Впоследствие с решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на Конституционния съд, в сила на 10.08.2014 г., КС е обявил за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от Закон за държавния бюджет за 2014 г., с което е отпаднало задължението за удържане и внасяне таксата.

Установено е, че в периода на действие на този закон /1.01.2014 г. – 9.08.2014 г./ ищецът е заплатил такси по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ, удържани от крайния снабдител и постъпили в държавния бюджет, в общ размер на исковата сума.

Съдът е приел, че за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. ищецът е заплатил такси по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ, удържани от крайния снабдител и постъпили в държавния бюджет, в общ размер на 254 471, 19 лева.

Съдът е счел, че приключени правоотношения между страните са преди 10.08.2014г. Падежът на таксите за третото тримесечие на 2014г. е следвало да настъпи на 15.12014г., поради което към тази дата с оглед решението на КС правоотношенията следва да се считат за неприключили.

Поради липса на изпълнено задължение от НС да преуреди отношенията по обявените за противоонстституционни разпоредби, което то не е изпълнило, съдът е приел, че законовите разпоредби са били противокнституцинни още към момента на тяхното приемане и това води до цялостно отричане на валидно породени от тях правоотношения и Държавата дължи тяхното възстановяване на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съдът е приел, че тези вреди не могат да се търсят на деликтно основание, тъй като недължимо пратената сума не представлява вреда от деликт.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е очевидно неправилно, както и че в същото е дадено разрешение на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС: по кой ред следва да се търси недължимо платени публичноправни вземания по чл. 35а ЗЕВИ, отпада ли публичноправния характер на таксата по чл. 35 ЗЕНИ с влизане в сила на к. д.№1/2014г. на КС на РБ, с което нормата е обявена за противоконституционна и по кой ред следва да се търси връщане на суми, удържани преди постановяване на конституционното решение, може ли граждански съд да откаже да приложи чл. 35а ЗЕВИ за период преди обявяването му за противокноституционен и представлява ли приложимо право до отмяната му от КС, решението на КС има ли обратна сила, извършено ли е плащане при начална липса на основание в периода преди обявяване за противоконституционна на чл. 35а ЗЕВИ, допустимо ли е органите на съдебната власт да извършват косвен контрол за противонконституционност на закон и допустимо ли е гражданския съд да приеме че чл. 35а ЗЕВИ е противоконституционен от момента на приемането му, длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и опорочен ли е акта на въззивния съд при вътрешно противоречиви мотиви. Поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. На същите съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, застъпена и в решение от 21.01.2021г. по гр. д.№2686/2019г., четвърто г. о. на ВКС. В практиката се приема, че „ когато спорът е основан на закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд, съдът по иска е длъжен да приеме, че законът е негоден (невалиден) регулатор на обществените отношения и в никой момент не се прилага, респ. не е следвало да бъде приложен, като това важи за неприключените правоотношения, но и за приключените правоотношения, когато Народното събрание не е изпълнило задължението си да ги преуреди в съответствие с Конституцията (чл. 22, ал. 4 ЗКС).”

Приема се, че когато частно-правен субект претендира от държавата събраната (удържана) от него такса, която е била внесена в държавния бюджет по закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд, правната квалификация на иска е по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква престация, няма обезщетителен характер, а се основава на принципа на забрана за неоснователно обогатяване на един правен субект за сметка на друг и това имущество подлежи на връщане като пряк резултат от обратното действие на решението на КС за обявяване на противоконституционността на закона, а не се обезщетява от държавата.

В практиката на ВКС е възприето разбирането, че съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, законът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизане в сила на решението в сила, като правилото важи за приключените правоотношения, а такова е правоотношението, на което към влизане в сила на решението на КС юридическите факти са осъществени и са настъпили всички правни последици. По приключените правоотношения се запазва значението на осъществените юридически факти и на настъпилите последици, въпреки че КС е обявил за противоконституционен законът, който ги регулира, но Народното събрание е длъжно да ги преуреди със закон, като ги приведе в съответствие с Конституцията (чл. 22, ал. 4 ЗКС). Посочва се, че неприключено е правоотношението, на което към влизане в сила на решението на КС юридическите факти са осъществени, но са настъпили само част, а не всичките правни последици, като за тези правоотношения има обратно действие решението на КС за обявяване противоконституционността на закона, който ги регулира, тъй като върховенството на конституцията (чл. 5, ал. 1 КРБ) не търпи неприключилото правоотношение да се развие по протнвоконституционния закон.

Приема се също така, че чл. 150, ал. 2 КРБ се отнася както за правоотношението, пряк предмет на съдебна защита, така и за всяко преюдициално правоотношение, факт и въпрос от значение за достигналото до ВКС или ВАС дело, т. е. че неприложимостта на закона, обявен за противоконституционен с решение на КС се отнася както за правоотношението, пряк предмет на съдебна защита, но и за всяко преюдициално правоотношение, факт и въпрос от значение за делото, като целта по чл. 150, ал. 2 КРБ е съдилищата да проведат върховенството на Конституцията в правораздавателната си дейност (чл. 119 КРБ), което следва и от задължителното действие на решение № 3/ 28.04.20120 г. по конст. д. № 5/ 2019 г. на КС и наложените от него изводи.

В конкретния случай въззивният съд, приемайки, че с оглед решение № 13/ 31.07.2014 г. по конст. д. № 1/ 2014 г., с което КС обявява за противоконституционни чл. 35а – чл. 35в ЗЕВИ (ДВ бр. 35/ 2011 г., посл. изм. и доп. бр. 9 от 2013 г, в сила от 01.01.2014 г.), в никой момент от ищеца не е следвало да се удържи таксата по обявените за противоконституционни чл. 35а – чл. 35б ЗВЕИВВ, е постановил решението при точно приложение на закона и в съответствие с практиката на ВКС.

Решението не е недопустимо, тъй като е постановено по надлежно предявен иск, нито е очевидно неправилно, тъй като съдът е приложил точно закона и е дал тълкуване на приложимите разпоредби в съответствие с практиката на ВКС.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателя следва да заплати на ответника направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 6000 лева адвокатско възнаграждение за процесуално представителство.

Предвид изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 15.06.2020г. по гр. д.№3140/19г. на АС София.

ОСЪЖДА Държавата, чрез Министъра на финансите, да заплати на „България ПВ“АД сумата 6000лева разноски пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: