Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Т. В. П. против определение №2486 от 9.11.2020 г., постановено по въззивно частно гражданско дело. № 3392 по описа за 2020 г. на Софийския апелативен съд, 12-ти граждански състав, с което е потвърдено определение № 9145 от 16.06.2020 г. по гр. д. № 14319 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, I ГО, 16 състав, за връщане на исковата молба, по която е образувано делото. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за разрешаване на спора по същество.

Ответникът по частната жалба „Банка ДСК“ АД счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд, като оспорва жалбата и по същество.

Върховният касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, Трето отделение, приема следното:

Т. В. П. е предявил срещу „Банка ДСК“ ЕАД иск за заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнение на договор от 2013 г. за банкови гаранции, сключен между банката и дружество „Озон-Т“ ЕООД, на което е бил едноличен собственик. В молба от 14.02.2019 г. ищецът е уточнил, че претенцията му е предявена като частно лице и е във връзка с годишната печалба, от която той като едноличен собственик би получил дивиденти. При това уточнение на исковата молба първоинстанционният съд е приел, че ищецът търси обезщетение въз основа на неизпълнение на договорно правоотношение, по което не е страна и затова е върнал исковата молба поради липса на активна процесуална легитимация с определение от 16.06.2020 г.

Софийският апелативен съд е потвърдил определението на Софийския градски съд, добавяйки, че договорът за поръчителство между банката и ищеца като физическо лице не го прави страна по договора за издаване на банкови гаранции, поради което ищецът не е процесуално легитимиран да иска обезщетение от банката по този договор вместо дружеството.

Във връзка с мотивите на обжалваното въззивно определение частният жалбоподател е формулирал три проблема, по които желае да бъде допуснато касационно обжалване. На първо място се е позовал на „неправилното прилагане на нормата на тълкувателно решение на ВКС № 1/2009 г.“. На второ място е изтъкнал, че е налице противоречие с тълкувателно решение № 1/2017 г. на ОСГТК, в което е прието, че процесуалната правоспособност е абсолютна процесуална предпоставка за възникването на правото на иск. На трето място е посочил противоречие между въззивното определение и цитираната от него практика на ВКС относно наличието на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на установителните искове по чл. 124 от ГПК. Според него е налице и очевидна неправилност на обжалваното определение, която се състои в неизвършването на служебна проверка на процесуалните предпоставки за съществуването на правото на иск.

Разрешенията на поставените от касатора въпроси нямат никакво значение за причината, поради която въззивният съд е потвърдил връщането на исковата молба. Липсващата процесуална предпоставка според съдилищата е процесуалната легитимация на ищеца, който не е надлежна страна. Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК с право на осъдителен иск се ползва лицето, чието право е нарушено. Разпоредбата на чл. 26, ал. 2 от ГПК отрича това право на лицето, което не е носител на нуждаещото се от защита право. В случая частният жалбоподател не е надлежна страна. Той е предявил едно чуждо право, което принадлежи на юридическото лице, сключило договора за банкови гаранции, а не на физическото лице, което е едноличен собственик на дружеството. Нито сключеният договор за поръчителство, нито качеството му на едноличен собственик на капитала на дружеството го легитимират като страна по договора, въз основа на който претендира вреди. Съдилищата не са прекратили производството заради липсата на процесуална правоспособност/ т. 2 на ТР № 1 от 9.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС/ или заради липсата на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на установителните искове по чл. 124 от ГПК.З вторият и третият въпрос не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. Същият извод се отнася и за първия въпрос, който е неясно формулиран. Касаторът буквално е цитирал части от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС относно необходимото съдържание на въпросите по чл. 280, ал. 1 от ГПК, след което е изложил оплакванията си за неправилност на обжалваното определение, които не са основания за допускане на касационно обжалване.

Не се установява и твърдяната от частния жалбоподател очевидна неправилност на обжалваното определение. Съдилищата в съответствие с цитираната от касатора практика на ВКС/ определение № 302 от 28.06.2018 г. по ч. т. д. № 1280/2018 г. на I ТО на ВКС/ са извършили служебна проверка на процесуалната легитимация като предпоставка за допустимост на предявения иск.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора частният жалбоподател дължи на „Банка ДСК“ АД 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, Трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2486 от 9.11.2020 г., постановено по въззивно частно гражданско дело. № 3392 по описа за 2020 г. на Софийския апелативен съд, 12-ти граждански състав, с което е потвърдено определение № 9145 от 16.06.2020 г. по гр. д. № 14319 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, I ГО, 16 състав, за връщане на исковата молба, по която е образувано делото.

ОСЪЖДА Т. В. П.-[ЕГН], да заплати на „Банка ДСК“ АД 300/триста/ лв. юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: