Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ПК ”Панчарево” със седалище и адрес на управление с. Панчарево, чрез процесуалния представител на кооперацията адв. Р. Г., срещу въззивно решение № 1159 от 09.06.2020 г. по гр. д. № 6221/2019 г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 5040 от 05.07.2019 г. по гр. д. № 8984/2015 г. на Софийски градски съд, с което по иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на Потребителна кооперация „Панчарево”, че Столична община е собственик на основание § 7, ал. 1, т. 6 ПЗР на ЗМСМА на недвижими имоти, находящи се в поземлен имот с идентификатор. ..., находящи се в [населено място], р-н ”П.”, м.”Зона за отдих”, представляващи сграда с идентификатор. ... по КККР, с площ 540 кв. м и сграда с идентификатор. ... с площ 33 кв. м, и двете сгради с предназначение за обществено хранене /ресторант „Лебед”/, и е осъдил кооперацията да предаде на Столична община владението върху този имот, както и да заплати на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД на Столична община обезщетение за ползване на тези имоти за периода от 08.07.2010 г. до 8.07.2015 г. в размер на 129 600 лв.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят сочи, че като се е позовал на решение № 40 от 15.07.2010 г. по т. д. № 517/2009 г. на ВКС, ІІ т. о и решение № 91 от 03.06.2014 г. по гр. д. № 5976/2013 г. на ВКС, І г. о, съдът в двете инстанции е приел, че с Разпореждане № 12 от 08.02.1997 г., Протоколът от 02.11.1977 г. между министъра на финансите и председателя на ЦКС, Инструкцията за предаване и приемане на дейности между стопанските организации и списъците към този протокол, в полза на кооперативните организации не е прехвърлено право на собственост, а само право на оперативно управление, поради което правото на собственост върху процесния имот се е запазило в патримониума на държавата, и при отделяне на общинската собственост на основание § 7, ал. 1, т. 6 ПЗР на ЗМСМА имотът е станал собственост на общината. При това положение въззивният съд е следвало да обсъди доводите на жалбоподателя, наведени с въззивната жалба и да даде отговор на въпроса дали учреденото в полза на кооперацията право на оперативно управление или ограничено вещно право на ползване е погасено или отнето и на какво основание след отмяната на Наредба за държавните имоти и разделянето на държавната и общинската собственост, тъй като този въпрос е от съществено значение за изхода на спора по чл. 108 ЗС за ревандикация на недвижимия имот и на иска по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение от кооперацията. Поддържа, че като не е взел становище по този въпрос въззивният съд не е изпълнил задължението си да мотивира постановения от него съдебен акт, като обсъди всички доводи и възражения на страните и посочи кои факти приема за установени и кои за недоказани.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя следните правни въпроси, за които твърди да са обусловили изхода на делото: 1/ Какво е правното положение на отстъпеното на кооперациите по реда на чл. 101 НДИ/ отм. / безсрочно право на ползване / право на оперативно управление/ след отмяна на Наредбата и разделянето на държавната и общинската собственост. Следва ли да намери приложение разпоредбата на чл. 102, ал. 1 НДИ/ отм. /. Отстъпеното от държавата на кооперацията ограничено вещно право погасява ли се в полза на собственика. По какъв начин следва да се уредят финансовите отношения между кооперацията и приобретателя на правото на собственост в случаите на отстъпване от държавата на възмездно безсрочно право на ползване. Има ли сила на пресъдено нещо арбитражно решение за същия имот и на същото основание. 2/ Следва ли въззивния съд при постановяване на своето решение да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават, и които имат значение за изхода на делото. Допуска ли процесуално нарушение въззивният съд, след като оставя без уважение доказателствено искане за събиране на доказателство, което е било допуснато, но не е събрано от първата инстанция. Въззивният съд бил ли е длъжен при уважен установителен иск да се произнесе за правното положение на отстъпеното право на ползване на жалбоподателя след трансформацията на собствеността от държавна в общинска. Това ограничено вещно право погасено ли е или отнето и на какво правно основание. Жалбоподателят счита, че така формулираните въпроси осъществяват хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

В отговор на касационната жалба ответникът по касация Столична община изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесните две сгради, съставляващи ресторантски комплекс „Лебед” находящи се в [населено място], район „П.”, м. „Зона за отдих” са били държавна собственост, видно от съставения АДС № 4748 от 312.1969 г. Намерил е за неоснователно възражението на ответника, че на основание разпореждане № 12 от 08.02.1977 г. на Министерския съвет на НРБ, Протокол от 02.11.1977 г., съставен между министъра на финансите и председателя на ЦКС, инструкция за предаване и приемане на дейности между стопанските организации и списъците към този протокол правото на собственост е прехвърлено от държавата на кооперативните организации. Приел е, че с посочените актове на кооперативните организации не е прехвърлено право на собственост, а само е предоставено право на оперативно управление, като собствеността се е запазила в партимониума на държавата. След влизане в сила на ЗМСМА на основание § 7, ал. 1, т. 6 ПЗР процесните имоти са станали общинска собственост. Намерил е за неоснователно и възражението на ответника за придобиване на правото на собственост на основание давност, като е посочил, че до изменението на чл. 86 ЗС / ДВ бр. 33/96 г./ този придобивен способ е изключен по отношение на държавната или общинската собственост. За вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС от ДВ, бр. 33 от 1996 г., давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. Десетгодишният срок на недобросъвестното владение изтича на 31.05.2006 г. На тази дата течението на давностния срок е спряно с § 1 ДР ЗС, като с последващите изменения на правната норма спирането течението на давностния срок е продължено до 31.12.2022 г. Поради това макар да упражнява фактическа власт върху имота, ответникът не е придобил правото на собственост по давност. В обобщение съдът е направил извод, че са налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 ЗС, тъй като имотът е собственост на Столична община, а ответникът упражнява фактическа власт върху него без основание.

По същите съображения съдът е намерил за основателен и предявеният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение поради безвъзмездно ползване на имота за претендирания период от 5 години преди предявяване на иска.

По отношение на първата група въпроси жалбоподателят твърди да е налице основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Доколкото обаче обосновава същото с твърдение за противоречие на въззивното решение с разясненията, дадени в т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, настоящият състав приема, че се касае за техническа грешка и допускането на касационно обжалване следва да се преценява с оглед визираното в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основание – правен въпрос, разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС.

Първите четири подвъпроса в тази група отразяват тезата на жалбоподателя, че учреденото при действието на Наредба за недвижими имоти безсрочно ограничено вещно право на ползване върху държавен имот в полза на кооперациия /чл. 101 от същата наредба/ не се погасява при отделяне на общинската и държавната собственост с влизане в сила на ЗМСМА/ 17.09.1991 г./, тъй като към този момент НДИ е действащ нормативен акт, в чл. 102 от който е предвиден реда и предпоставките за отнемане на това право. Жалбоподателят не сочи практика на ВКС, която третира поставените въпроси, поради което не може да се приеме, че същите осъществяват хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросите нямат и самостоятелно значение за изхода на спора, тъй като НДИ е отменена, а правният режим на учреденото при действието й право на ползване върху държавен имот, който е преминал в собственост на общината, е бил уреден с § 6 от ПЗР на ЗОбС, съгласно който за учреденото по установения ред до влизането в сила на закона безсрочно или за повече от десет години право на ползване се прилага срокът по чл. 39, ал. 1 от датата на учредяването му, а когато срокът е изтекъл към датата на влизането на закона в сила, законът предвижда имотът да бъде предаден в шестмесечен срок от същата дата. Нормата е отменена / ДВ бр. 101/2004 г./, но по отношение на заварените при влизане в сила на ЗОбС случаи, при които от учредяване на правото на ползване е изтекъл срок, по - голям от 10 години, както е по настоящото дело, е породила правното си действие. При липса на друга специална разпоредба относно заварените случаи ще следва да намери приложение общата разпоредба на чл. 39, ал. 2 ЗС, съгласно която срокът на правото на ползване не може да бъде по - дълъг от 10 години, освен когато в закон е предвидено друго. Следователно, какъвто и отговор да бъде даден на поставените въпроси, той не може да обоснове извод, че към момента на предявяване на настоящия иск за собственост ответната кооперация има противопоставимо на ищеца Столична община безсрочно ограничено вещно право на ползване, учредено през 1977 г. при действието на НДИ/ отм. /.

Въпросът при какви условия следва да се уредят финансовите отношения между кооперациите и приобретателя на правото на собственост в случаите на отстъпено от държавата възмездно безсрочно право на ползване при условията на чл. 101 и чл. 102 от НДИ/ отм. / не осъществява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК.Фите отношения между страните по повод учреденото на жалбоподателя право на ползване не са въведени като предмет на делото чрез иск или възражение.

Не обосновава основание за допускане на касационно обжалване и въпросът дали арбитражното решение за същия имот и на същото основание се ползва със сила на пресъдено нещо по въпроса за собствеността на имота. Въпросът се поставя във връзка с представеното по делото арбитражно решение № 2348 от 13.10.1982 г. по арб. д. № 345/82 г., с което е отхвърлен предявен от РНС ”Район 9-ти септември” София против ПК ”Девети септември”- Панчарево иск за заплащане на наем за процесния имот. С него не е разрешен спор за собственост между страните, както поддържа жалбоподателя.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса дали въззивният съд, след като е уважил иска за собственост на Столична община, е следвало да изложи мотиви и за това дали в полза на ответната кооперация съществува учреденото през 1977 г. ограничено вещно право на ползване. Видно от отговора на исковата молба и съдържанието на въззивната жалба, жалбоподателят е твърдял да е собственик на спорните имоти. Възражение за притежание на друго /ограничено/ вещно право, противопоставимо на собственика, не е заявено своевременно.Такова е направено едва с писмената защита, представена пред въззивната инстанция, поради което за въззивния съд не е възникнало задължение да обсъжда този въпрос.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1159 от 09.06.2020 г. по гр. д. № 6221/2019 г. на Софийски апелативен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: