Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение №175 от 21.03.2022 г. по в. т.д.№1006/2021 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №261207 от 02.08.2021 г. по т. д.№2425/2020 г. на СГС, в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на „МТК Гроуп“ ООД сумата от 43 584.17 лв., неплатена разлика за индексирана цена на извършена транспортна дейност по градски автобусни линии №№ 12, 18, 20, 21/22, 23, 24/24А, 25, 26, 28, 29, 31, 81, 86, 117, 118 и 119 от общинската схема на Столична община през месец декември 2017 г. по чл. 5, ал. 4, т. 2 от Договор №СОА16-ДГ56-1196/02.12.2016 г., сключен между Столична община като възложител и МТК Гроуп“ ООД като изпълнител, ведно със законната лихва от 07.12.2020 г. до окончателното изплащане и сумата от 12 808.90 лв., лихва за забава върху сумата от 43 584.17 лв. за периода от 15.01.2018 г. до 07.12.2020 г., като е разпределена и отговорността за разноските.

В жалбата се излагат съображения, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост, като в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните: 1. Въпроси, свързани с приложението на чл. 20 от ЗЗД, по отношение на които се поддържа, че са решени в противоречие с решение №60169 от 28.01.2022 г. по т. д.№2012/2020 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение №162 от 29.01.2019 г. по гр. д.№10/2018 г. на ВКС, ГК, Първо отделение и решение №16 от 28.02.2013 г. по т. д.№218/2012 г. на ВКС, ТК, Второ отделение: 1.1 До къде се простира възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл. 20 от ЗЗД и може ли при извършването на това тълкуване да се променя действителната воля на страните. 1.2. Допустимо ли е по пътя на тълкуването решаващият състав на съда да създава права за една от страните, които страните не са уговаряли в договора. 1.3. Допустимо ли е тълкуване на клаузите от договора в противоречие с целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. 2. Въпрос, свързан с прилагането на императивната правна норма, по отношение на който се поддържа, че е решен в противоречие с ТР №1 от 27.04.2022 г. по т. д.№1/2020 г. на ОСГТК на ВКС: Следва ли съдът да се произнесе служебно в мотивите на своето решение относно нищожността на клауза от договора от значение за решаване на правния спор, когато по делото са събрани безспорни доказателства във връзка с нищожността на клаузата. 3. Въпрос, свързан с прилагането на чл. 6, ал. 2 ГПК, по отношение на които се поддържа, че е решен в противоречие с решение №127 от 10.01.2018 г. по гр. д.№679/2017 г. на ВКС, ГК, Второ отделение и решение №60124 от 28.10.2021 г. по т. д.№1425/2020 г. на ВКС, ТК, Второ отделение: Обвързан ли е съдът от изложеното в исковата молба при постановяване на своето решение. 4. Въпрос, свързан с прилагането на чл. 236, ал. 2 от ГПК, по отношение на които се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: Следва ли решаващият състав на съда при постановяване на своето решение да изложи собствени мотиви по спора и да се произнесе по всички възражения, очертани с въззивната жалба. Навеждат се доводи, че решението е и очевидно неправилно.

Ответникът по касация „МТК Гроуп“ ООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след като е препратил на основание чл. 272 от ГПК към мотивите на първата инстанция, е приел, че основният спорен въпрос по делото е, дали са налице предпоставките уговорената цена за километър пробег да бъде увеличена на основание чл. 5, ал. 4, т. 2 от процесния договор №СОА16-ДГ56-1196/02.12.2016 г. /за извършване на обществен превоз, с който страните са постигнали съгласие „МТК Гроуп‘‘ ООД да извършва обществен превоз по основни градски автобусни линии № № 12, 18, 20, 21/22, 23, 24/24А, 25, 26, 28, 29, 31, 81, 86, 117, 118 и 119 от общинската транспортна схема на Столична община, със срок на действие на договора 8 години/ и дали предвидените в чл. 5, ал. 4, т. 1 и чл. 5, ал. 4, т. 2 от договора основания за увеличаване на цената могат да се прилагат кумулативно или ако цената бъде увеличена поради осъществяване на условията по едното от тях, то не може да се иска увеличение на второто основание. Посочил е, че в предмета на първия спорен въпрос се включва и изясняването на обстоятелството спрямо кой момент следва да се преценява увеличението на цената на ГСМ - дали датата на подписване на договора или тази, на която е започнало неговото изпълнение. Намерил е с оглед редакцията на текста на чл. 5, ал. 4 от договора: „цената на километър маршрутен пробег, която е определена при сключване на този договор, се променя когато:. ..“, че не може да бъде прието, че се има предвид, че предпоставките за промяна на тази цена следва да се преценяват съобразно момента, в който е започнало изпълнението на договора, тъй като формулировката е ясна, а съдържанието на другите клаузи в договора не навежда на извод, че страните са имали предвид нещо различно от записаното. Отбелязал е, че в текста на договора страните са използвали и други понятия като „дата на въвеждане в експлоатация на първата линия“ и „дата на влизане в сила“, но за този случай изрично е посочено, че отправният момент, с който се извършва сравнението, е този на подписване на договора, което съответства и на икономическата логика, тъй като именно към датата на подписване на договора страните са могли да отчетат актуалните икономически условия и на тяхна база да формират съгласие за посоченото в договора възнаграждение. Изложил е съображения, че от приетата по делото допълнителна СИЕ се установява, че са налице предпоставките на чл. 5, ал. 4, т. 2 от договора за увеличаване на цената на километър пробег - спрямо данните на НСИ да има увлечение на ГСМ с повече от 20% /в случая увеличението е средно с 33, 65%/. Намерил е за неоснователни оплакванията в жалбата, че промяната в цената не настъпва автоматично, а е необходимо да бъде подписано писмено споразумение за това, тъй като съдържанието на чл. 5, ал. 1 не предвижда като условие за промяна на цената провеждането на преговори, а напротив - посочено е, че „цената на километър маршрутен пробег се променя когато:..“ и са изброени хипотезите, при които тази промяна се осъществява, като точка 3 от посочената алинея предвижда възможност за проговори, но не и задължение за провеждането им и изрично регламентира хипотезата, при която не се постигнато съгласие, а именно – настъпват последиците, посочени в т. 1 и т. 2. Посочил е, че в случая ищцовото дружество е инициирало провеждане на преговори, но няма данни предложението му да е била прието, което означава, че на практика липсва съгласие за промяна на цената и настъпва последицата на изр. последно от чл. 5, ал. 4, т. 3 от договора. Установил е, че в останалата част от договора не е предвидена задължителна процедура или срок за сключване на анекс при настъпилата промяна на цената на ГСМ, което води до извод, че съобразно волята на страните, за да настъпи промяната в условията на договора, допълнително споразумение не е необходимо. Не е възприел за основателни оплакванията в жалбата, че тълкуването на договора следва да се извърши в съответствие и изцяло в защита на обществения интерес, като водещ при сключването на този вид договори, по съображения, че макар и договорът да е сключен след провеждане на конкурс/с оглед гарантирането на правилното разходване на публичния ресурс/, това не изключва установената в чл. 9 от ЗЗД свобода на договарянето, като изразената от страните воля ги обвързва, доколкото не противоречи на императивни норми на закона, каквото противоречие не се установява. Посочил е също, че ищцовото дружеството е търговец и водещо за същия е формирането на печалба от дейността му, като тази цел не е несъвместима с обществената значимост на дейността за извършване на обществен превоз и съблюдаването на обществения интерес не може да доведе до това превозвачът да бъде задължен да извършва превоза частично завоя сметка или при липса на каквато и да било печалба. За неоснователно е счел и оплакването, че изпълнителят не може да се позовава едновременно на клаузите на чл. 5, ал. 4, т. 1 и чл. 5, ал. 4, т. 2 от договора: при тълкуване на договора, съдът следва да изхожда от действителната воля на страните, която се извежда както от конкретните формулировка на клаузите в същия, така и от общото съдържание на договора, неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, а в случая двата различни критерия за увеличение на цената са формулирани в две различни точки на текста на договора като липсва уговорка, че при извършване на индексация по единия текст, не следва да се извършва индексация по другия, нито може да се приеме, че прилагането на двата критерия ще доведе до прекомерност на цената. Установил е от представеното по делото писмо изх.№УП-5267/20.12.2022 г. на НСИ, че в инфлационния индекс, който се определя ежемесечно, се вземат предвид само цените на стоките и услугите /включително ГСМ/ за домакинствата за лично /непроизводствено/ потребление, а не тези за небитовите потребители, което означава, че цената на природния газ за небитовите потребите не е включена в него и няма основание да се приеме, че с постигането на представеното пред настоящата инстанция споразумение за компенсиране на цената по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 от договора изпълнителят вече е компенсиран изцяло за изменението на икономическите условия в страната. С оглед изложеното е достигнал до извод, че предявеният осъдителен иск за заплащане на сумата от 43 584.17 лв., представляваща неплатената разлика за индексирана цена на извършената транспортна дейност по градски автобусни линии № 12, 18, 20, 21/22, 23, 24/24А, 25, 26, 28, 29, 31, 81, 86, 117, 118 и 119 от общинската схема на Столична община през месец декември 2017 г. по чл. 5, ал. 4, т. 2 от Договор № СОА16-ДГ56-1196/02.12.2016 г. се явява основателен, като за основателна е намерил и претенцията за присъждане на обезщетение за забава за периода от 15.01.2018 г. до 07.12.2020 г. за сумата от 12808.90 лв., тъй като възложителят по договора е в забава считано от 15.01.2018 г.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Третият от формулираните от касатора въпроси, е поставен във връзка с оплакването, че въззивният съд е решил делото в нарушение на диспозитивното начало – твърденията на касатора са, че в исковата молба и до края на съдебното производство ищецът е поддържал, че промяната на цената на ГСМ с повече от 20% по смисъла на чл. 5, ал. 4, т. 2 от договора следва да се изчислява съгласно решенията на КЕВР, докато въззивният съд, вместо да отхвърли иска, недопустимо е приел, че меродавни при изчисляване на промяната в цената на ГСМ, са данните на НСИ. Видно е обаче от исковата и допълнителната искова молба, че последователно е поддържано от ищеца, че в процесния договор е било уговорено, че източник на промяната на цените на ГСМ са данните на НСИ, като само при липса на данни за цените от НСИ /получени в хода на делото и взети предвид от съдилищата/, информацията за промяната на цените следва да се получи от друг достоверен източник – КЕВР, който е държавен орган, имащ правомощия да отчита тази промяна. В този смисъл въззивният съд се е произнесъл в съответствие с очертания от ищеца, чрез подробно наведените в обстоятелствените части на исковата и допълнителната искова молби фактически твърдения /формиращи основанието на исковата претенция/, предмет на делото, респективно не се установява твърдяната от касатора вероятна недопустимост на обжалваното решение, като касационно обжалване на това основание и по свързания с твърденията в тази насока, трети въпрос, не може да бъде допуснато.

Формулираните от касатора въпроси, свързани с приложението на чл. 20 от ЗЗД /въпроси от 1.1 до 1.3 от изложението/ са обусловили решаващата воля на съда, който е осъществил тълкуване на постигнатите от страните уговорки в процесния договор, но даденото разрешение не е в противоречие с константната практика на ВКС, вкл. с цитираните в изложението решения. Съгласно визираната практика, когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост по установените в договора клаузи, при тълкуването на последния трябва да се търси действителната обща воля на страните, отделните договорни клаузи следва да се тълкуват в тяхната връзка помежду им, предвид систематичното им място в договора, съобразно смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, като при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание. Въпрос 1.2. от изложението е поставени в контекста на предпоставките за промяна на цената на договора и доводите на касатора, че в чл. 5, ал. 4, т. 2 страните са се задължили да проведат добросъвестно преговори за уточняване на промяна на възнаграждението на километър, като непровеждането на преговори би било основание за увеличаване цената на фиксирания размер от 2, 5% само в хипотезата на отправено от ищеца мотивирано предложение и непровеждане на преговори поради бездействие на ответника. В случая обаче въззивният съд е съобразил изведените в практиката критерии и цел на тълкуването, като също така е констатирал, че ищецът е поканил възложителя за провеждане на преговори с, но няма доказателства Столична община да е отговорила на отправените покани.

Релевантен се явява и вторият от поставените от касатора правни въпроси, но и по отношение на него не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в ТР №1 от 27.04.2022 г. по т. д.№1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В процесния случай съдебният състав е приел, че изразената от страните в договора воля не противоречи на императивни норми на закона, респективно, че не се установява нищожност на сделката, като преценката на правилността на направения от съдебния състав извод се отнася до законосъобразността и обосноваността на решението, а направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

На следващо място е видно, че при постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил изцяло с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл. 235 и чл. 236 от ГПК, като е дал собствено разрешение на предмета на делото, извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и е направил собствени фактически констатации и правни изводи, обсъждайки подробно релевантните, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните и давайки отговор на всички наведени във въззивната жалба оплаквания. В светлината на изложеното по четвъртия от формулираните от касатора въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато поради съобразяване на въззивния съд с практиката на ВКС, като е необходимо е да се отбележи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл. 281, т. 3 от ГПК и извън въведеното с ал. 2 на чл. 280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби.

В този смисъл и тъй като в случая не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5100 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №175 от 21.03.2022 г. по в. т.д.№1006/2021 г. на САС.

ОСЪЖДА Столична община, БУЛСТАТ[ЕИК] да заплати на „МТК Гроуп“ ООД, ЕИК[ЕИК] сумата от 5100 лв. разноски пред ВКС.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.