6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1149

гр. София, 11.03.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шести март, две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3392 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Н. Г. Г. срещу решение № 2636 от 30.04.2024 г. по в. гр. дело № 2321/2023 г. на СГС, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в частта му, с която са отхвърлени като неоснователни обективно кумулативно съединените искове с правни основания чл. 422 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, предявени от касатора срещу Сдружение „Българска федерация по волейбол“, за установяване съществуването на вземане в размер над 3 000 лв. до 9 000 лв., представляващо неизплатени възнаграждения за периода от 01.04.2020 г. до 30.09.2020 г. по договор от 04.11.2019 г. за селекция на състезатели по волейбол, ведно със законната лихва от 13.10.2020 г., както и за установяване съществуването на вземане за мораторна лихва в размер над сумата от 80. 54 лв. до 204. 16 лв. за периода от 01.01.2020 г. до 30.09.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 03.11.2020 г. по ч. гр. д. № 49352/2020 г. на СРС, 166 състав.

Жалбоподателят Г. поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, като моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло, като му бъдат присъдени сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК относно приложното поле на института „непреодолима сила“ по чл. 306 ТЗ в хипотеза, в която длъжникът вече е бил изпаднал в забава при наличие на парични задължения по договор за изработка. Формулира следните въпроси, които счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: 1. Приложим ли е институтът „непреодолима сила“, визиран в чл. 306 ТЗ по парични задължения, възникнали по договор за изработка?; 2. Допустимо ли е възложител по договор за изработка, изпаднал в забава за плащане на договореното възнаграждение на изпълнителя, да се позове на непреодолима сила в противоречие с чл. 306, ал. 1, изр. второ ТЗ?; 3. Следва ли въззивният съд, от една страна да приеме, че е налице изискуемост на задължение за плащане, а от друга страна да постанови невиновно неизпълнение на същото това задължение, поради наличие на непреодолима сила, след като длъжникът вече е бил в забава?; 4. Може ли да се приеме за установено, че неизпълнението на задължението за плащане от страна на възложителя по граждански договор за изработка, при наличие на изпълнение на задълженията на изпълнителя и наличие на непреодолима сила, е невиновно поведение от страна на длъжника на престацията?; 5. Допустимо ли е да се приеме за установено, че юридическо лице може да изпрати електронно съобщение за прекратяване на договор, при липса на уговорена клауза за електронна размяна на книжа?; 6. Може ли юридическо лице да изпрати имейл, при липса на официално обявен такъв в ТРРЮЛНЦ, за прекратяване на договор и това да се приеме за надлежно уведомление до другата страна по договора?; 7. Следва ли въззивният съд да приеме за установено, че имейл, изпратен от едната страна по договор, от произволно избран електронен адрес, е валидно волеизявление за прекратяване на договора на изпращащата страна до получаващата страна, особено при липса на уговорена клауза за електронна размяна на книжа?; 8. Липсата на доказано основание за едностранно прекратяване на договорни отношения, предопределя ли липсата на неизпълнение и от там наличието на основателен и доказан иск?, и 9. Следва ли да се приеме за частично признание на иск, извършено плащане в срока за доброволно изпълнение по образувано изпълнително дело?.

Ответникът по касационната жалба - Сдружение „Българска федерация по волейбол“ подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред ВКС, като възразява по размера на адвокатското възнаграждение, платено от насрещната страна, считайки го за прекомерен.

Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор с цена на обуславящия иск над 5 000 лв., т. е. тя е допустима.

Въззивният съд е приел за установено по предявените установителни искове, че страните са сключили на 04.11.2019 г. договор за селекция на състезатели по волейбол, съставляващ договор за изработка по смисъла на чл. 258 и сл. ЗЗД, по силата на който ищецът срещу договорено възнаграждение е поел задължение да извършва подробна и детайлна селекция на състезатели по волейбол във всички възрасти на подрастващи и във възраст от 18 до 21 години, с цел подбор на същите за национални гарнитури на ответната федерация. Срокът на действие на договора е: 01.01.2020 г. - 31.12.2021 г., а договореното възнаграждение за ищеца – 1 000 лв. на месец. В чл. 5.1 и чл. 5.2 от същия са регламентирани задълженията на изпълнителя, свеждащи се до това да следи развитието на талантливи състезатели във всички възрасти на подрастващи до 18 години и от 18 до 21 години по време на подготовката им и по време на състезания в клубните им отбори в страната или в чужбина и в съответния национален отбор. Съгласно чл. 5.3 и чл. 5.4 от процесния договор изпълнителят се е задължил да предоставя на възложителя отчети на всеки три месеца, които следва да съдържат информация за периода, мястото на извършваната дейност и описание на самата дейност, поименен анализ относно физическото и техническото състояние на всеки един от наблюдаваните състезатели, препоръки кои от състезателите следва да бъдат включени в съответните национални отбори.

СГС е уважил главният иск за сумата 3 000 лв. и за периода: 01.01.2020 г. - 31.03.2020 г., приемайки че ищецът е изпълнил договорните си задължения за първото тримесечие на 2020 г., като в съответната част е уважен и акцесорният иск. Приел е за установено по делото, че през второто тримесечие на 2020 г. е осъществена обективна невъзможност за изпълнение на задълженията на ищеца по процесния договор поради обявената от Световната здравна организация пандемия от коронавирус COVID-19 и извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., в резултат на което не са провеждани никакви спортни мероприятия, като са били преустановени и всички организирани тренировъчни дейности. Представеният отчет от изпълнителя за второто тримесечие на 2020 г. е счел, че не кореспондира с основните задължения, уредени в чл. 5.1 и чл. 5.2. от договора (наблюдението на някои, неконкретизирани, състезатели в социалните мрежи как тренират в домашни условия не съставлява договорно изпълнение), поради което е заключил, че за този период не е доказано изпълнение на основното и съществено задължение на ищеца по процесния договор. Въззивният съд е посочил, че длъжникът по договор не отговаря за неизпълнение, причинено от непреодолима сила, както и че макар уреден в ТЗ, според теорията и практиката, институтът на непреодолимата сила намира приложение и в гражданскоправните отношения. Заключил е, че обявената в световен мащаб пандемия от Ковид 19 разкрива характеристиките на непреодолима сила (случайно събитие) по смисъла на чл. 306, ал. 2 ТЗ, защото няма съмнение, че тя е непредвидено и непредотвратимо събитие (договарящите нито са могли, нито са били длъжни да я предвидят), поради което за срока на въведените мерки е била налице обективна пречка ищецът да изпълнява договорните си задължения си. Ето защо е счел, че през второто тримесечие на 2020 г. е отпаднало задължението на ищеца да изпълнява следващите се в чл. 5.1 и чл. 5.2 от договора задължения, а такова изпълнение не се установява и да е осъществено, при което е отпаднало и насрещното задължението на ответника да заплаща договореното възнаграждение. По гореизложените съображения предявеният главен иск за заплащане на възнаграждение по процесния договор за изработка, за периода: 01.04.2020 г. – 30.06.2020 г., е отхвърлен като неоснователен.

Решаващият съд е посочил, че съгласно чл. 306, ал. 5 ТЗ, ако непреодолимата сила трае толкова, че кредиторът вече няма интерес от изпълнението, той има право да прекрати договора, от което свое право се е възползвал ответникът. Доколкото наложените противоепидемични мерки са продължили значителен период от време (близо 4 месеца към датата на изявлението на ответника от 10.07.2020 г. за прекратяване на договора, получено на личния имейл адрес на ищеца, от който са изпращани отчетите по същия), въззивният съд е приел, че за ответника валидно е възникнало потестативното право да прекрати (развали) процесния договор, което и е направил с изпратеното и получено на 10.07.2020 г. уведомление на електронната поща на ответника. Посочил е, че прекратяването на договора в резултат на непреодолима сила няма връзка с виновно неизпълнение на задълженията на която и да е от страните по договора, нито с договорените основания за прекратяване на договора, а се свързва единствено с проявления на обстоятелства от обективен характер, които препятстват възможността някоя от страните по договора да изпълнява задълженията си. Поради това, за периода: м. 07. 2020 г. – м. 09. 2020 г., е намерил претенцията за заплащане на възнаграждение в полза на ищеца за неоснователна, доколкото процесното договорно правоотношение е вече валидно прекратено от ответника поради обективна невъзможност за изпълнение по същото на която и да е от страните по него. Обстоятелството, че ищецът е продължил да изготвя и изпраща отчети за всяко тримесечие, е счел, че не може да обоснове различен извод, съответно да обвърже ответника, доколкото не се дължи възнаграждение за неизвършена работа и по прекратен поради неопреодолима сила договор за изработка.

При горепосочените решаващи правни изводи, предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен за периода: 01.04.2020 г. – 30.09.2020 г. и за сумата от 3000 лв. до пълния претендиран размер от 9000 лв., като по същия начин е процедирано и спрямо акцесорния иск.

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В изложението към касационната жалба на касатора не са формулирани правни въпроси, удовлетворяващи общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените въпроси са фактически, а не правни, тъй като изискват при отговора им да бъде изследвана конкретната установена фактическа обстановка по делото въз основа на приетите доказателства, т. е. те са относими към правилността на атакуваното решение и релевираните в тази връзка нарушения на материалния и процесуалния закон, допуснати от въззивния съд. Изложените оплаквания за неправилност на въззивното решение е недопустимо да бъдат разглеждани при предварителната селекция на касационната жалба – предмет на настоящото производство. Навеждането на допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото последното изисква кумулативното осъществяване на общото и някое от допълнителните основания, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да бъде посочено също, че СГС не е базирал нито фактическите си, нито правните си изводи, на извършено плащане в срока за доброволно изпълнение по образувано изпълнително дело, поради което поставеният девети въпрос изначално не би могъл да има значение за крайния изход на конкретния спор, респективно да изпълни изискването за общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е налице и наведената очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение, обоснована с неправилно приложение на института на непреодолимата сила в хипотеза, в която длъжникът вече е изпаднал в забава при наличие на парични задължения по договор за изработка. Освен, че въззивният съд не е приемал за установена в процеса последната хипотеза на забава, очевидната неправилност като основание по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК може да се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт, различни от визираните в чл. 281, т. 3 ГПК, каквито и извън приложното поле на обективна невъзможност за договорно изпълнение поради случайно събитие, не се установяват по настоящото дело.

На основание изложеното, поради неосъществяване на основанията по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.

С оглед изхода на настоящото производство, ответникът има право на съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, каквито обаче не му се присъждат, тъй като по делото не са представени доказателства за сторени от негова страна разноски.

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2636 от 30.04.2024 г. по в. гр. дело № 2321/2023 г. на СГС, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в обжалваната му част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.