О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 734 [населено място], 10.02.2025г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари, две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 2470/2022 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (н) А. Н. Д. и К. Х. М. против Решение № 358 от 30.05.2022 г. по в. т. д. № 2545/2020 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 996 от 21.05. 2018 г. по т. д. № 1478/2017 г. на Софийски градски съд. С посоченото решение са отхвърлени предявените от настоящия касатор срещу И. А. М. и Р. Й. М. искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.119, ал.1, вр. чл.116, ал.2, т.2 ЗКИ, чл.26, ал.2, пр.3 ЗЗД,вр. чл.59, ал.2 ЗБН и чл.59, ал.5 и ал.3 ЗБН за обявяване за нищожно на изявление за прихващане, обективирано в уведомление от 30.10.2014 г., поради противоречие със закона и поради липса на форма, а евентуално - за обявяването му за относително недействително спрямо кредиторите на несъстоятелния длъжник поради извършването му след началната дата на неплатежоспособността и поради знание за настъпила неплатежоспособност към момента на придобиване на вземането, предмет на прихващане.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявените искове, както и присъждане на направените разноски.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че са обусловили правните изводи на въззивната инстанция:

1. „В условия на „специален надзор“, преди да е възникнала фигурата на синдик на банката, съществува ли латентно състояние по отношение на дейностите, които са ограничени със закон ?“;

2. „При разглеждане на иск с правно основание по чл.59, ал.3 ЗБН, обстоятелства които са служебно известни на дадено лице, следва ли да бъдат относими и приети за безспорни към елемента за наличие на знание, в смисъла съдържащ се в правната норма и същите подлежат ли на доказване ?“;

3. „Действително ли е прихващане, което е извършено в разрез на законови ограничения, във време, в което банката е в състояние на особен надзор и което не е било ликвидно, не е било изискуемо и не е спазена законовата форма предвидена в специалния ЗБН ?“

По заявеното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК се твърди, че въззивният съдебен акт е постановен при необсъждане на всички относими по делото доказателства и в противоречие със събраните такива и установеното фактическо положение.

Ответникът – И. А. М., в законоустановения срок по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразяват становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.

Ответникът – Р. Й. М. в указания срок не представя отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд – София е установил, че страните не спорят по установените от първоинстанционния съд факти, а по направените от съда правни изводи в мотивите на акта, към които с оглед споделянето им, на основание чл.272 ГПК е препратил.

Като безспорни между страните са посочени следните факти: че И. А. М. е имал качеството на кредитополучател по договори за кредит от 10.04.2012 г. и 12.03.2012 г., а Р. Й. М. - поръчител по договора от 10.04.2012 г.; - че М. придобил чрез договор за цесия, сключен с Е. Р., лихвоносно вземане по договор за депозит в размер на 26 000 щатски долара, като банката била уведомена за прехвърлянето на 30.10.2014г., а на 30.10.2014г. получила изявление от М. за прихващане на придобитото чрез цесия вземане със задължения по процесните договори за кредит.

Въззивният съд е приел за безспорно и, че „КТБ“ АД /н./ е поставена под специален надзор с решение на УС на БНБ от 20.06.2014г. за определен срок, за който е спряно изпълнението на всичките й задължения, както и извършването на дейностите във връзка с издадения й лиценз; с последващо решение от 06.11.2014г., вписано на 07.11.2014г., лицензът й за извършване на банкова дейност е отнет и е решено да бъде поискано откриване на производство по несъстоятелност; с Решение № 664/22.04.2015г. по т. д.н. № 7549/2014г. на СГС е открито производство по несъстоятелност на „КТБ“ АД поради неплатежоспособността й, а с Решение №1443/03.07.2015г. на САС като начална дата на неплатежоспособността е определена датата на поставяне на банката под особен надзор – 20.06.2014г.

За да сподели извода на първоинстанционния съд за неоснователност на иска по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.119, ал.1 ЗКИ въззивният съд е изложил следните мотиви: След позоваване на практика на ВКС, съответно посочена, според която паричният характер на двете вземания - вземането на прихващащия кредитор, придобито чрез договора за цесия, и вземането на банката, произтичащо от договора за банков кредит, е достатъчен, за да се квалифицират вземанията като еднородни по смисъла на чл. 103 ЗЗД, за неоснователно е намерено възражението за липсата на еднородност на вземанията, като основание за нищожност на атакуваното прихващане по смисъла на чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД. Обстоятелството, че в случая активното вземане е било уговорено в щатски долари, а пасивното в лева, също не е основание да се отрече еднородността на вземанията и правната възможност да се извърши прихващане помежду им с последиците по чл.104, ал.2 ЗЗД.

Споделени са изводите на първоинстанционния съд, че разпоредбата на чл.116, ал.2, т.2 ЗКИ, действаща към момента на извършване на процесното прихващане, урежда възможността за налагане на забрана по отношение на действията на банката - да изпълнява задълженията си, а не по отношение действията на кредиторите на банката, предвид разпоредбата на чл.119, ал.1 ЗКИ, действаща към момента на извършване на процесното прихващане. С оглед на това, съдържащите се във въззивната жалба възражения в тази насока, като основания за нищожност на атакуваното прихващане, също са приети за неоснователни. В допълнение е посочено, че императивната норма на чл.119, ал.1 ЗКИ, действала към момента на извършване на процесното прихващане, като уреждаща последицата нищожност на действия и сделки, извършени от банката в нарушение на чл.116, ал. 2, т. 1 – т.4 ЗКИ, не може да се тълкува разширително, доколкото същата касае само действия на банката и не се прилага за действия на трети лица, съконтрахенти на банката, включително по извършване на прихващания, в който случай приложение намира специалното правило на чл.59 ЗБН. В тази връзка е изложено и, че не може да се сподели разбирането за приложение на разпоредбата на чл.119, ал.1 ЗКИ, изведено по тълкувателен път, предвид целите на наздорната мярка спиране – а именно запазване на ликвдните активи, налични към момента на налагането на специалния надзор.

След като е констатирал, че в исковата молба възраженията за нищожност са основани на липсата на изискуемост на вземането с нарушение на чл.116, ал.2, т.2 ЗКИ, действаща към момента на извършване на прихващането, а във въззивната жалба са обосновани с нарушение на разпоредбата на чл.63, ал.1 ЗБН, въззивният съд е намерил същите за преклудирани. Освен това, разпоредбата на чл.63, ал.1 ЗБН не урежда момента, от който настъпва изискуемостта на вземането на кредитора в банковата несъстоятелност, както поддържа въззивникът, а срока, в който кредиторите могат да предявят писмено своите вземания пред синдика.

По съображения, че изискването на чл.59, ал.2 ЗБН за форма за действителност на изявленията за прихващане е приложимо само към изявления, които се отправят до синдика, т. е. извършени след открито производство по несъстоятелност, каквото към 30.10.2014 г. не е било факт по отношение на „Корпоративна търговска банка“ АД и синдик не е бил назначен, искът по чл.26, ал.2, пр.3 ЗЗД, вр. чл.59, ал.2 ЗБН е приет за неоснователен.

По първия евентуален иск с правно основание чл.59, ал.5 ЗБН въззивният съд се е съобразил с непротиворечивата практика на ВКС, според която преценката за относителна недействителност на прихващане следва да се основе на редакцията на нормата, действаща към момента на извършването му, т. е. - към 30.10.2014г. След като с Решение № 8 от 27.05.2021г. на Конституционния съд на Р. Б. по к. д. № 9/ 2020 г. е отпаднало придаденото обратно действие на чл.59, ал.5 ЗБН, в новата си редакция нормата действа занапред и е приложима само за правоотношения, възникнали след влизането й в сила на 28.11.2014 г. В случая, според съда, атакуваното прихващане е извършено от ответника - кредитор в хипотезата на чл.59, ал.1 ЗБН и е било реализирано с изявление, достигнало до банката при действието на предходната редакция на чл.59, ал.5 ЗБН (ДВ бр. 92/2002г.), която не е предвиждала като основание за относителна недействителност прихващане, извършено от кредитор, поради което предявеният иск на това основание е приет за неоснователен.

По отношение на втория евентуален иск с правно основание чл.59, ал.3 ЗБН, Апелативен съд – София е посочил, че в случая активното и пасивното вземане, предмет на процесното възражения за прихващане, са придобити преди 22.04.2015 г. - датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност на „Корпоративна търговска банка“ АД; На 06.11.2014 г. е било прието Решение № 138 на Управителния съвет на Българска Н. Банка, с което на основание чл.36, ал.2, т.2 във връзка с чл.103, ал.1, т.1, чл.103, ал.2, т.25 и чл.151, ал.1 ЗКИ, на „Корпоративна търговска банка“ АД е бил отнет лицензът за извършване на банкова дейност поради отрицателния собствен капитал на банката и е било взето решение да бъде подадено искане до компетентния съд за откриване на производство по несъстоятелност на основание чл.9, ал.6 ЗБН. Самото решение е било вписано по партидата на банката в Търговски регистър при Агенцията по вписванията на 07.11.2014г. Въз основа на тези факти, въззивната инстанция е приела, че в случая не може да се приложи презумпцията по чл.59, ал.4 ЗБН, тъй като вземането към банката е било придобито от кредитора преди датата на вписване на решението на БНБ за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл.36, ал.2 ЗКИ, и на същата дата е било отправено и изявлението за прихващане до банката. В подкрепа на този извод въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, според която, знание за неплатежоспособност по смисъла на чл.59, ал.3 ЗБН не може да се обоснове със знание, че е постановено решение от УС на БНБ за поставяне на „Корпоративна търговска банка“ АД (н) под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл.115, ал.1 ЗКИ. Под „знание за неплатежоспособност“ в хипотезиса на чл.59, ал.3 ЗБН, следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл.36, ал.2 ЗКИ (в редакцията преди изм. обн. ДВ бр.62/2015 г.), преди то да бъде изложено в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Акцентирано е на обстоятелството, че предвиденият от законодателя субективен елемент от фактическия състав на чл.59, ал.3 ЗБН подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. Дори да се приеме, че публикуваните в периода 11.08.2014г. - 27.10.2014г. документи и съобщения, на които се позовават синдиците, съдържат категорично изразено становище на БНБ за окончателно установена неплатежоспособност на „Корпоративна търговска банка“ АД и за предстоящо иницииране на производство по несъстоятелност на банката, разгласяването на тази информация, според съда, не е достатъчно за извода, че към датата на придобиване на заявеното за прихващане вземане ответникът е знаел за настъпилата неплатежоспособност на банката, още повече, че уважаването на иска по чл.59, ал.3 ЗБН е предпоставено от пълно и главно доказване на знанието, а не от индиции и предположения, че към момента на придобиване на заявеното за прихващане вземане ответникът е знаел или при проявена за това грижа е могъл да узнае за настъпилата неплатежоспособност на банката. Доколкото по делото не са били ангажирани други доказателства в тази насока, решаващият въззивен състав е приел, че атакуваното прихващане не е било извършено при наличие на знание, релевантно за уважаване на иска по чл.59, ал.3 ЗБН, и поради недоказване на субективния елемент от фактическия състав е споделен изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на иска.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

След съобразяване с възприетото в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, че касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на един или повече правни въпроси, които трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд, настоящият състав намира, че по начина, по който са формулирани, въпросите не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.

Първият въпрос е неясен, неотносим към конкретен мотив на въззивния съд и не може да послужи като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол.

Вторият въпрос изхожда от твърдение за „служебно известни на дадено лице“ на релевантни за иска по чл.59, ал.3 ЗБН обстоятелства, каквото обаче не е било включено в предмета на делото и въззивният съд не се е произнасял. Едва в касационната жалба се сочи, че ответникът по делото М. е бил служител на банката до 08.08.2015г., което е недопустимо с оглед предвидените в ГПК преклузии за въвеждане на нови факти и възражения. Въззивната инстанция е обсъдила твърденията на ищеца, с които е обосновавал наличието на знание у ответника с публична информация относно недоброто финансово състояние на банката. Именно въз основа на това твърдяно в исковата молба обстоятелство, въведено като основание за наличие на знание - част от фактическия състав на иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН, е произнасянето на решаващия въззивен състав. Поради отсъствие на каквато и да е относимост към предмета на спора, с който са били сезирани съдилищата, този въпрос е хипотетичен, а не обуславящ, което отнема характеристиката му на правен, съгласно задължителните указания на цитираното тълкувателно решение.

Третият въпрос изхожда от становище на касатора, че прихващането е извършено „в разрез със законови ограничения“, при липса на ликвидно изискуемо активно вземане и липса на спазена законова форма, предвидена в специалния ЗБН. Така поставен, въпросът е реторичен в случай, че изложените в него условия са налице в действителност, но допускането на касационното обжалване по него е невъзможно поради хипотетичността му и поради липсата на характеристиката да е обуславящ изхода на спора. Освен това, посочените предполагаеми условни пороци на прихващането са ирелевантни за фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН.

Не се установява и допълнителна предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, посочена бланкетно в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК. Освен това, приложното й поле е изключено при наличието на трайноустановена практика на касационната инстанция, цитирана и коректно приложена от решаващия състав.

Решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.1, предл.3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложени от касатора доводи представляват оплаквания за необоснованост на въззивното решение, но не и за очевидната му неправилност.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 358 от 30.05. 2022 г. по в. т. д. № 2545/2020 г. на Апелативен съд – София.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.