1О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 65

София, 23.02. 2022 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 19.01.2022 година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 4217/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. А. П. против решение № 132 от 28.06.2021 г. на ОС - Смолян по в. гр. д. № 152/2021 г., с което е отменено решение № 60034/22.03.2021 г. по гр. дело № 1519/2019 г. на Смолянския районен съд и вместо него е постановено друго такова, с което е отхвърлен иска по чл. 23, ал. 1 СК, предявен от касатора А. А. П., с който е поискал да се признае за установено спрямо В. А. Т., че в резултат на пълно преобразуване на негово лично имущество е изключителен собственик на 200 кв. м./227 кв. м. ид. ч. от недвижимия имот, подробно описан в решението.

Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост на постановеното решение, а по същество за неправилност на същото поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси:

1. Трябва ли въззивният съд да обяви пред страните преквалификацията на иска и даде указания на страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, когато приеме за неправилна направена от първата инстанция правна квалификация на предявения иск ?

По този въпрос се сочи противоречие с т. 2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 184/ 31.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 219/2018 г., I г. о. и решение № 31/04.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2020 г., I г. о.

2. При заявени ясни и еднопосочни фактически твърдения и петитум за търсена защита по отрицателен установителен иск, в случая по чл. 21, ал. 4 от СК, допустимо ли е съдът, основавайки се на приета различна правна квалификация на иска да даде разрешение на спора с диспозитив по положителен установителен иск – такъв по чл. 23, ал. 1 от СК и представлява ли това произнасяне по непредявен иск? Следва ли диспозитивът на съдебния акт да отразява точно съдържанието на направеното искане или съдът може да се произнесе по различен начин?

По този въпрос се сочи противоречие с решение № 60144 от 8.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3059/2020 г., III г. о. и с решение № 27 от 6.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2662/2019 г., II г. о.

Ответната страна по касационната жалба – В. А. Т., с подадения отговор на жалбата, изразява становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Съдът е приел за установено от фактическа страна, че страните са бивши съпрузи. Бракът им е сключен на 29.05. 2015 г. и е прекратен на 25.09. 2019 г. Процесният имот е закупен през време на брака им - на 09.02.2016 г., като купувач по сделката е само ответницата.В нотариалния акт е записано, че продажната цена от 7 000 лв. е заплатена изцяло преди подписване на договора.

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че правната квалификация на предявения иск е чл. 23, ал. 1 СК, а не както е приел районният съд - чл. 21, ал. 4 СК. За да приеме тази правна квалификация на иска съдът е изложил мотиви, че петитумът на исковата молба изрично сочи, че искът е положителен установителен, като искът се основава на обстоятелства, налагащи извод, че ищецът претендира преобразуване на лични средства, при придобиване имота, които средства е получил като обезщетение. Въззивният съд е отбелязал, че макар да е възприел неправилна правна квалификация на иска - чл. 21, ал. 4 СК, районният съд не се е произнесъл по непредявен иск-обсъдени са заявените от ищеца фактически обстоятелства, както и насрещните такива от страна на ответницата и диспозитивът отговаря на предявеното искане. Пояснението в диспозитива, че имотът е придобит по време на брака, но при липса на принос на ответницата, не обуславя недопустимост на решението, защото пояснението представлява по-скоро очевидна фактическа грешка - така изразеното в диспозитива не съответства на формирания в мотивите на решението извод за пълно преобразуване на лично имущество на ищеца. Възприетата от СмРС неправилна правна квалификация на иска не е довела до неправилно разпределение на доказателствената тежест и до ограничаване възможностите на страните да докажат твърденията си.

По същество съдът е изложил мотиви за неоснователност на иска.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените процесуалноправни въпроси, поради следното:

Поставеният от касатора първи правен въпрос е за правомощията на въззивната инстанция, при констатация, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна. Този въпрос е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, но по него съдът не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /вкл. и цитираната от касатора/.

Според трайната практика на ВКС, задължение на съда е да даде правната квалификация на иска, като същата се определя въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства. Ако въззивната инстанция констатира, че тя е неправилно определена от първата инстанция, то следва да я определи съобразно наведените в исковата молба обстоятелства и да разреши спора по същество. В същия смисъл е приетото и в сочените от касатора решения на ВКС, като в решение № 31 от 4.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2020 г., I г. о. изрично е прието, че когато въззивният съд, при непроменени фактически твърдения и петитум в исковата молба, възприеме различна правна квалификация от дадената в обжалваното решение, следва да разреши спора в съответствие с дадената от него квалификация, като изложи собствени мотиви.

В случая въззивният съд, произнасяйки се с решението по правната квалификация на спорното право, е процедирал в съответствие с практиката на ВКС относно правомощието му сам да определи правната квалификация на иска. Съдът не е имал задължение предварително да обяви пред страните преквалификацията на иска, тъй като според разрешението, дадено в т. 2 от ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение.

В първия правен въпрос се съдържа и питане относно задължението на съда при констатирана неправилна правна квалификация да даде указания на страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест.

Видно от обжалваното решение, въззивният съд изрично е констатирал, че неправилната правна квалификация не е довела до неправилно разпределение на доказателствената тежест и оттам – до ограничаване възможности на страните да докажат твърденията си. Изводите на съда са в пълно съответствие с постановките на т. 2 от ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съобразно което, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Т.е. не във всички случаи на неправилно дадена от първата инстанция правна квалификация, въззивният съд е длъжен да дава указания на страните, а само в хипотеза, когато в резултат на неправилно определената правна квалификация са дадени неточни указания. В същия смисъл е приетото и в сочените от касатора решения на ВКС. В случая наведените в исковата молба твърдения са, че продажната цена е заплатена преди сключване на брака между страните с лични средства на ищеца, получени като обезщетение при напускане на заеманата от него длъжност, че в нотариалния акт за покупко - продажба като купувач е вписана само ответницата и че сделката е сключена през време на брака. Именно по тези фактически твърдения се е произнесъл и съдът, като е приел, че те обосновават иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК, като това е сторено при правилно разпределена доказателствена тежест. Касаторът не сочи кои релевантни за спора факти са останали неизяснени в резултат на неправилно дадената от районния съд правна квалификация.

По втория правен въпрос също не са налице основание за допускане до касационно обжалване.

С посочените от касатора решения ВКС се е произнесъл в хипотези, при които въззивният съд е разгледал непредявен иск, но същите са неотносими към настоящия спор. Ищецът е направил искане да бъде признато, че той е собственик на имота и по така формулирания петитум на исковата молба на положителен установителен иск се е произнесъл съдът. Петитум за признаване за установено, че ответницата няма принос в придобиването на процесния имот, не е формулиран. Допълнението в петитума, че имотът е придобит по време на брака между страните, но при липса на принос на ответницата, не съставлява самостоятелен иск и то отрицателен установителен такъв, а е във връзка със заявеното искане за признаване изключителни права на ищеца върху имота. Твърденията на ищеца в исковата молба, че след закупуване на имота се е налагало извършването на ремонт, в който са вложени значителни средства, осигурени само от него, а ответницата не е работела, не е имала приходи, не е полагала грижи за домакинството, са за факти, настъпили след датата на придобиване на собствеността и не могат да бъдат съобразени при определяне правната квалификация на спорното право.

В частта на въпроса относно съдържанието на диспозитива на съдебния акт, не се сочи практика на ВКС в отклонение на която съдът да се е произнесъл.

Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл. 23, ал. 1 СК, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на СК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора в полза на В. А. Т. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1 200 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 132 от 28.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 152/2021 г на Окръжен съд – Смолян.

ОСЪЖДА А. А. П. с ЕГН 7006118523 от [населено място], [улица], № 35, ет. 1 да заплати на В. А. Т. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], ул. Червена стена, № ...., вх. ...., ет. ...., ап. ...., на основание чл. 78 ГПК сумата 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: