Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Мебеллукс“ АД чрез адв. С. К. против решение № 146/06.07.2020 г. по в. гр. д. № 37/2020 г. на Окръжен съд Габрово, с което е обезсилено решение № 438/22.10.2019 г. на Районен съд Габрово, постановено по гр. д. № 719/2019 г., с което е признато за установено по иск с правно основание чл. 269 ДОПК, предявен от „Мебеллукс“ АД срещу „А. М 2014“ ООД, Национална агенция по приходите и ИА „Главна инспекция по труда“, че сумата от 10 189, 39 лв., налична по банковата сметка на първия ответник, представляваща част от плащане в размер на 15 000 лв., извършено от ищеца с платежно нареждане от 11.12.2015 г., не се дължи и не принадлежи на длъжника по изп. дело /2651/2016 г. по описа на публичен изпълнител към ТД на НАП, офис Габрово - „А. М 2014“ ООД, а принадлежи на „Мебеллукс“ АД, и с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приел, че единствено допустимия срещу първия ответник иск е този по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като не е съобразил факта, че сумата е налична по банковата сметка на първия ответник, но същата е запорирана и последният не може да се разпорежда с нея, т. е. с нея не е извършено погасяване на публично задължение на длъжника към взискателите по изп. дело – НАП и ГД „ИТ“. Поддържа се, че макар и родово определени, паричните средства, погрешно преведени от ищеца по банковата сметка на първия ответник-длъжник в изпълнителното производство, са точно определени по размер и са налични в запорираната банкова сметка, поради което редът за защита на ищеца като трето лице за изпълнението е именно по чл. 269 ДОПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с обосновката, че липсва задължителна и съдебна практика на ВКС, следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Представлява ли част от патримониума на длъжника по изп. дело сума, която е погрешно преведена по негова запорирана банкова сметка от трето, неучастващо в изпълнителното производство лице, при започната процедура по възстановяване на погрешно преведена сума по реда на чл. 90, ал. 4-6 от ЗПУПС (ЗАКОН ЗА ПЛАТЕЖНИТЕ УСЛУГИ И ПЛАТЕЖНИТЕ СИСТЕМИ) и Наредба № 3 от 18.04.2018 г. за условията и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти; 2/ Представлява ли погасяване на публично задължение на длъжник по изпълнително дело от трето, неучастващо в изпълнителното производство лице, погрешно преведена от последното парична сума по запорирана от частен съдебен изпълнител или публичен изпълнител банкова сметка на длъжника, когато тази сума не е преведена по сметка на взискателя; 3/ Има ли право на иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД трето, неучастващо в изпълнителното производство лице, което е извършило погрешно, при първоначална липса на основание паричен превод по запорирана банкова сметка на длъжник в изпълнителното производство, при започната процедура по възстановяване на погрешно преведена сума по реда на чл. 90, ал. 4-6 от ЗПУПС (ЗАКОН ЗА ПЛАТЕЖНИТЕ УСЛУГИ И ПЛАТЕЖНИТЕ СИСТЕМИ) й Наредба № 3 от 18.04.2018 г., в която длъжникът и банката съдействат за възстановяване на сумата или това лице, следва да защити правата си по реда на чл. 269, ал. 1 ДОПК и 4/ Искът по чл. 269, ал. 1 ДОПК аналог ли е на този по чл. 440, ал. 1 ГПК, но в рамките на публичното изпълнение;

Ответниците по жалбата - „А. М 2014“ ООД, Национална агенция по приходите и ИА „Главна инспекция по труда“ не са подали отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

С обжалваното решение е прието следното от фактическа страна: извършен от ищеца на 11.12.2015 г. по банкова сметка на ответника „А. М 2014“ ООД в „Първа инвестиционна банка“ АД, превод на сумата от 15 000 лв., за който се твърди, че е погрешно извършен; вземанията на длъжника „А. М 2014“ ООД по посочената банкова сметка са запорирани от публичен изпълнител при ТД на НАП по образувано изп. дело № 2651/2016 г. с взискатели НАП и ИА“Главна инспекция по труда“; сумата от 10 138, 39 лв. е налична по запорираната банкова сметка; отказ на публичния изпълнител, във връзка с искане на банката за даване на съгласие за връщане на сумата на ищеца, да бъде възстановена погрешно преведената от ищеца сума, обективиран в писмо от 01.02.2016 г.

За да обезсили решението на първоинстанционният съд, въззивният съд е приел, че исковете по чл. 269 ДОПК са недопустими, като е прието, че с предявения иск ищецът претендира, че преведената от него парична сума по сметка на първия ответник принадлежи на ищеца, но доколкото парите са родово, а не индивидуално определени вещи, неоснователното им плащане предпоставя правен интерес от осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на даденото при начална липса на основание от лицето, което е получило сумата, а не от всяко трето лице, усвоило парична сума в същия размер от сметката на последното, било то и взискател по принудителното изпълнение срещу неправомерно получилия сумата длъжник по същото, т. е. спрямо първия ответник ищецът има правен интерес да води осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а не установителен. По отношение на останалите ответници е прието, че положителният установителен иск по чл. 269, ал. 1 ДОПК също е недопустим, тъй ищецът не е процесуалноправно легитимиран като надлежна страна по този него, доколкото последният е предоставен за защита само на третото лице, чието право върху вещ, вещно право или вземане срещу трето лице /а не такова срещу длъжника/, е засегнато от принудителното изпълнение на публичния изпълнител.

Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:

Формулираните първи, втори и четвърти въпрос нямат характер на правни въпроси от значение за изхода на делото по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като изобщо не са разглеждани от въззивния съд и съответно не се явяват обуславящи изхода по конкретния спор, който се свежда до допустимостта на така предявените от ищеца положителни установителни искове, което е достатъчно основание да не се обсъжда сочената допълнителна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд е отрекъл легитимацията на ищеца като „трето лице“ по смисъла на чл. 269 ДОПК, доколкото липсват твърдения за засегнати с изпълнението права върху конкретна негова вещ, вещно право или право върху вземане от трето за изпълнителното производство лице, спрямо което, но в качеството му на вземане на длъжника от същото това трето лице, е насочено изпълнението. В този смисъл решаващите мотиви на съда изобщо отричат на предявените претенции правна квалификация по чл. 269 ДОПК, което е достатъчно да изключи качеството им на правни въпроси, доколкото те не отразяват решаващите мотиви на въззивния съд относно действителната правна квалификация. По третия поставен въпрос, дори да се приеме за формално удовлетворяващ изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, не е обоснован допълнителния критерий на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая ищецът приравнява собственото си вземане към длъжника, за което при това не е снабден с изпълнителен титул, с право върху конкретна парична сума /като вещ/ преведена поради грешка по негова сметка, върху която има наложен запор от публичен изпълнител. Процесуалната легитимация на ищец по иск с правно основание чл. 269 ДОПК следва да се основава на твърдение за накърнено в изпълнителното производство право на ищеца върху вещни права или вземания на длъжника към трето лице, за които се твърди, че не са част от имуществото на длъжника, а принадлежат на ищеца, но не и на твърдяно като принадлежащо на ищеца вземане срещу самия длъжник по изпълнението. / определение № 715/4.12.2019 г. по ч. т.д. № 2577/2019 г., II т. о. на ВКС, определение № 500/20.07.2012 г. по ч. т.д. № 409/2012 г. I т. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК/. За разлика от искът по чл. 440, ал. 1 ГПК, който е отрицателен установителен иск, т. е. третото лице иска съдът да установи несъществуването на едно право – това на длъжника върху спорната вещ, то искът по чл. 269 ДОПК е положителен установителен иск – третото лице иска от съда да признае съществуването на негово самостоятелно право върху вещите или вземанията на длъжника, срещу които е насочено принудителното изпълнение. При отчитане на факта, че в случая погрешно дадената престация е парична, т. е. родово определена и при съобразяване на разясненията, дадени в т. 1 на Постановление №1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, въззивният съд правилно е приел, че неоснователното й получаване в патримониума на определено лице предпоставя правен интерес от осъдителен иск на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – връщане на даденото при начална липса на основание.

Нормите на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и на чл. 269 ДОПК са ясни, а по приложението им е създадена трайно установена съдебна практика, която не се нуждае от промяна.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното в изложението основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което и касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 146/06.07.2020 г., постановено по в. гр. д. № 37/2020 г. по описа на Окръжен съд Габрово.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: