Производството е по реда на чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Е. Г., Д. Г., О. /К./ Е. Х. и М. С. срещу решение № II-84 от 29.11.2019 г. по в. гр. д.№ 520 от 2015 от 2015 г. на Бургаския окръжен съд, гражданска колегия, втори въззивен състав, с което:

1. е обезсилено частично първоинстанционното решение № 9 от 13.01.2015 г. по гр. д.№ 3078 от 2007 на Бургаския районен съд и е прекратено производството по делото по исковете, предявени от И. Д. П. и А. С. срещу О. /К./ Е. Х., Е. А. Г., Д. Г. и А. И. Г. /последният починал в хода на въззивното производство и оставил за наследници Е. А. Г. и Д. Г./ за признаване правото на собственост и осъждане на ответниците да предадат на тези ищци съответни на правата им в съсобствеността ид. ч. от два наследствени имота: къща, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 110 кв. м., заедно с незастроено място от 139 кв. м. и къща, находяща се в [населено място], [улица]и [улица] със застроена площ от 250 кв. м., заедно с незастроено място от 250 кв. м. и

2. е потвърдено първоинстанционното решение № 9 от 13.01.2015 г. по гр. д.№ 3078 от 2007 на Бургаския районен съд за уважаване на предявените от Х. П., Р. Ю., Н. М., М. М.- Б. Х., Д. М., Р. А., И. Ж. Г. и Р. Я. Х.-Н. срещу О. /К./ Е. Х., Е. А. Г., Д. Г. и А. И. Г. /последният починал в хода на въззивното производство и оставил за наследници Е. А. Г. и Д. Г./ искове по чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост и осъждане на ответниците да предадат на тези ищци съответни на правата им в съсобствеността ид. ч. от горепосочените два наследствени имота.

Е. Г., Д. Г. и Ора /К./ Е. Х. поддържат в подадената от тях жалба, че решението на въззивния съд е недопустимо и неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване сочат чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Считат, че обжалваното решение е вероятно недопустимо и очевидно неправилно и противоречи на посочена от тези касатори практика на ВКС /решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д.№ 921 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д.№ 502 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр. д.№ 3530 от 2008 г. на ВКС ГК, IV г. о., решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр. д.№ 896 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 156 от 21.01.2020 г. по гр. д.№ 336 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 178 от 29.05.2012 г. по гр. д.№ 1245 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 906 от 29.06.2011 г. по гр. д.№ 60 от 2010 г. на ВКС ГК, I г. о., решение № 373 от 21.05.2010 г. по гр. д.№ 396 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр. д.№ 2760 от 2008 г. на ВКС ГК, II г. о./ по следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд, при изрично извършено оспорване на наследствените права на ищците по делото в спора за собственост на недвижими имоти, придобити въз основа именно на наследствено правоприемство, да посочи изрично кои доказателства и на какво основание приема, че установяват наследствените права на ищците по делото?

2. Длъжен ли е съдът да установи служебно съдържанието на приложимото право за определяне на кръга на наследници, когато ищците и техните наследодатели не са български граждани и наследствата им са открити извън територията на Р. Б?

3. Допустимо ли е съдът да приеме за доказан фактът, че едно лице е наследник на друго, единствено въз основа на проведено косвено доказване?

4. Спрямо кои лица се прилага нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и по-конкретно приложима ли е тя, когато на нея се позовава лице, което твърди че и в негова полза е проведена приключилата реституционна процедура на недвижимия имот, за който друг наследник, също участник в реституционната процедура, претендира придобиване по давност?

5. Обвързани ли са в процедурата по чл. 51 ЗН наследниците по закон на лицата, които са призовани към наследяване по чл. 51 ЗН чрез обявление в ДВ, ако към датата на публикуване на обявлението призованите към наследяване лица са починали? Прилага ли се в този случай институтът на наследствената трансмисия? - по този въпрос сочат основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Освен това, твърдят, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено между ненадлежни страни и без съдът да изложи мотиви кои са надлежните страни по делото.

Не на последно място, твърдят, че решението е очевидно неправилно, тъй като при определяне на квотите на страните в съсобствеността съдът не е приложил действащия към датата на откриване на наследството на И. Я. П. закон - чл. 21, ал. 3 от ЗН (ЗАКОН ЗА НАСЛЕДСТВОТО) от 1889 г.

В писмен отговор от 19.06.2020 г. пълномощниците на ответниците по тази жалба - ищци по делото Х. П., Р. Ю., Н. М., М. М.- Б. Х., Д. М., Р. А., И. Ж. Г. и Р. Я. Х.-Н. оспорват тази жалба и молят тя да не бъде допускана до касационно разглеждане. Твърдят, че касационната жалба на О. /К./ Х. е недопустима като подадена от лице, по отношение на което въззивното производство е прекратено с влязло в сила определение на съда и първоинстанционното решение е влязло в сила. Недопустимо било и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, подадено от А. Г., който е починал в хода на въззивното производство и на негово място като страни били конституирани неговите наследници.

В писмен отговор от 22.07.2020 г. пълномощникът на ответницата по тази жалба М. С. също я оспорва и моли тя да не бъде допускана до касационно разглеждане.

Жалбоподателката М. С. обжалва решението в частта, с която въззивният съд е обезсилил частично първоинстанционното решение № 9 от 13.01.2015 г. по гр. д.№ 3078 от 2007 на Бургаския районен съд и е прекратил производството по делото по иска, предявен от А. С. срещу О. /К./ Е. Х., Е. А. Г., Д. Г. и А. И. Г. за признаване правото на собственост и осъждане на ответниците да предадат на този ищец общо 1/9 ид. ч. от два сънаследствени имота: къща, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 110 кв. м., заедно с незастроено място от 139 кв. м. и къща, находяща се в [населено място], [улица]и [улица] със застроена площ от 250 кв. м., заедно с незастроено място от 250 кв. м.

В жалбата си тази жалбоподателка поддържа, че решението на въззивния съд в обжалваната от нея част е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила /основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК/, тъй като съдът не бил предприел каквито и да било действия по издирване на наследниците на А. С.. Жалбоподателката М. С. твърди, че е наследник на А. С. и като такава има правен интерес да обжалва решението на въззивния съд в тази му част.

Като основания за допускане на касационното обжалване М. С. сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Счита, че обжалваното решение е очевидно неправилно; че произнасянето по това дело би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и че решението противоречи на посочена от тази касаторка практика на ВКС: решение № 86 от 03.04.2015 г. по гр. д.№ 5563 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о, решение № 181 от 01.02.2017 г. по гр. д.№ 1980 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г. о и решение № 9 от 21.01.2011 г. по гр. д.№ 1821 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г. о. Поставя следните правни въпроси:

1. Следва ли при смърт на ищец по делото съдът служебно сам да вземе необходимите мерки за установяване на наследниците на покойния ищец? - по този въпрос сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и

2. След като въззивният съд не е издирил и установил наследниците на починал в хода на делото ищец, а е обезсилил първоинстанционното решение по отношение на този ищец и е прекратил производството по делото по отношение на него, следва ли да се мотивира какво следва от неговото решение по отношение правата на покойния ищец, ако по-късно, след постановяване на съдебния акт правоимащият наследник на починалия ищец бъде установен и конституиран като надлежна страна по делото? - по този въпрос сочи основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В писмен отговор от 14.09.2020 г. ответниците по тази жалба Е. Г., Д. Г. и О. /К./ Е. Х. оспорват същата и молят тя да не бъде допускана до касационно разглеждане.

Върховният касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите счита следното: Касационната жалба на О. /К./ Е. Х. срещу решението на въззивният съд е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане поради следното: О. /К./ Х. е била ответник по делото и по отношение на нея е постановено първоинстанционно решение за уважаване на предявените искове. В срока за въззивно обжалване тя не е подала въззивна жалба срещу това решение. Не се е и присъединила към жалбата на останалите ответници в преклузивния срок по чл. 204 ГПК отм., Действително, за насроченото на 03.07.2018 г. съдебно заседание пълномощникът на О. /К./ Х. е подал е молба с искане за присъединяване, но тази молба е подадена много след първото по делото пред въззивния съд съдебно заседание, проведено на 28.04.2015 г. Именно поради това с определение от 07.03.2018 г. на Бургаския окръжен съд по в. гр. д.№ 520 от 2015 г., потвърдено с определение № 290 от 31.08.2018 г. по ч. гр. д. № 247 от 2018 г. на Бургаския апелативен съд, е оставено без уважение искането й за присъединяване към възивната жалба на другите ответници и по същество въззивното производство по отношение на нея е прекратено. При така установената фактическа обстановка ВКС приема, че първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение на ответницата О. /К./ Х., поради което тя не е легитимирана да обжалва постановеното от въззивния съд решение.

Касационната жалба на останалите страни по делото Е. Г. и Д. Г. е допустима: подадена е от легитимирани страни /ответници по иска и въззивници във въззивното производство/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижими имоти, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, независимо от цената на иска.

Допустима е и касационната жалба, подадена от М. С.: същата е легитимирана да подаде касационна жалба срещу решението на въззивния съд като наследница на починалия на 13.03.2019 г., в хода на въззивното производство ищец по делото и ответник по въззивната жалба А. С.. Тя е и конституирана като страна по това дело с определение на въззивния съд от 04.06.2020 г.

По наличието на основания за допускане до касационно разглеждане на жалбите настоящият състав на ВКС приема следното:

I. По касационната жалба на Е. Г. и Д. Г.: Не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно раглеждане на тази жалба по поставените от тези касатори въпроси:

1, 2, 3. По първия, втория и третия поставени въпроси /1. Длъжен ли е въззивният съд, при изрично извършено оспорване на наследствените права на ищците по делото в спора за собственост на недвижими имоти, придобити въз основа именно на наследствено правоприемство, да посочи изрично кои доказателства и на какво основание приема, че установяват наследствените права на ищците по делото? , 2. Длъжен ли е съдът да установи служебно съдържанието на приложимото право за определяне на кръга на наследници, когато ищците и техните наследодатели не са български граждани и наследствата им са открити извън територията на Р. Б? и 3. Допустимо ли е съдът да приеме за доказан фактът, че едно лице е наследник на друго, единствено въз основа на проведено косвено доказване? / приетото в обжалваното решение не противоречи на посочената от касаторите практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика в мотивите на решението съдът е посочил въз основа на какви доказателства и на какво основание приема, че са установени наследствените права на ищците от общия наследодател И. П., починал на 26.12.1940 г. и съпругата му Р. П., починала през 1964 г. /удостоверения за наследници, заповеди за наследство, наследствени постановления /определения, решения/ по наследствени дела, завещания на А. И. П. и на Р. П., удостоверения за раждане и др./, а при определяне на квотите на страните е взел предвид разпоредбите на чл. 21, ал. 1 от действащия към датата на смъртта на наследодателя ЗН (ЗАКОН ЗА НАСЛЕДСТВОТО) от 1889 г. /равни квоти на съпругата и децата на наследодателя/, представените завещания на А. П., на Р. П. и на И. А., както и квотите на наследниците на починалите извън територията на Р. Б деца на И. П., посочени в наследствените постановления /определения, решения/ по наследствени дела и в заповедите за наследство, издадени съгласно правото на държавата, в която те са починали - И.. Действително, съдът не е изискал от страните да представят извлечение от действащият в И. закон, уреждащ наследствените правоотношения, но това не е било нужно при налични по делото официални документи - постановления /определения, решения/ по наследствени дела и заповеди за наследство, издадени от длъжностни лица по наследствени дела, в които са посочени квотите на наследниците на починалите в И. лица. Още повече, че ответниците не са оспорили тези заповеди за наследство и наследствени постановления /определения, решения/ и не са представили доказателства, оборващи посоченото в тях, нито са представили извлечение от действащ в И. закон, уреждащ наследствените правоотношения, който да поставя под съмнение посочените в тези официални документи квоти на наследниците на И. П..

Не отговаря на истината твърдението на касаторите, че съдът е основал решението си на косвени доказателства за установяване на факта, кои са наследниците на И. П. и Р. П.. За установяване на смъртта и наследниците на И. П. и съпругата му Р. П., както и на техните деца, по делото са представени надлежни писмени доказателства - удостоверения за наследници, постановления /определения, решения/ по наследствени дела, заповеди за наследство, завещания и удостоверения за раждане. Предвид представените по делото две удостоверения за наследници на И. П. с различно съдържание /първото, издадено през 1948 г., в което е посочено, че И. П. е имал 9 деца, и второто, издадено през 1994 г., в което е посочено, че той има само 2 деца/, съдът е преценил верността на тези удостоверения /като е взел предвид, че първото е издадено въз основа на справки по семейните книги при общината, а второто - само по заявление на ответниците/ в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства: завещанието на сина А. П. от 30.12.1956 г., в което като негови братя и сестри поименно са посочени останалите 9 деца на И. П., посочени в удостоверението за наследници от 1948 г.; удостоверенията за раждане на А. /А./ П., на Е. /Е./ П., на М. П. и на В. П. от 05.12.2011 г., в които като техен баща е посочен И. П.; доказателствата по отчуждителната преписка на процесните имоти /решения на Бургаската комисия по чл. 11 от ЗОЕГПНС, удостоверение от 28.12.1992 г. на [община] и др./, от които е видно, че ид. ч. от процесните имоти са били отчуждени от посочените в удостоверението за наследници от 1948 г. деца на И. П.. При тази съвкупна преценка на доказателствата напълно обосновано съдът е приел, че наследодателят И. П. е имал съпруга Р. и общо десет деца - А. П. и посочените в представеното от ищците удостоворение за наследници от 1948 г. девет деца /С., Б., В., Л., Е., Б., М., Ж. и Р./.

4. Четвъртият поставен от касаторите въпрос /Спрямо кои лица се прилага нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и по-конкретно приложима ли е тя, когато на нея се позовава лице, което твърди че и в негова полза е проведена приключилата реституционна процедура на недвижимия имот, за който друг наследник, също участник в реституционната процедура, претендира придобиване по давност? / не е правен въпрос по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение: В него въззивният съд е приел, че възражението на ответниците за придобиване по давност на процесните имоти е неоснователно, не защото не е изтекъл 10-годишният срок на владение след 22.11.1997 г. /когато влиза в сила разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ/, а защото по делото не било доказано ответниците въобще да са установявали владение върху притежаваните от ищците идеални части от процесните имоти - прието е, че ответниците не са доказали, че са демонстрирали пред останалите сънаследници намерението си да своят наследствените имоти само за себе си.

5. Петият поставен въпрос /Обвързани ли са в процедурата по чл. 51 ЗН наследниците по закон на лицата, които са призовани към наследяване по чл. 51 ЗН чрез обявление в ДВ, ако към датата на публикуване на обявлението призованите към наследяване лица са починали? Прилага ли се в този случай институтът на наследствената трансмисия? / също не е правен въпрос по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда в обжалваното решение: В него съдът е приел, че ищците, респ. техните наследодатели /деца на И. П./ не са загубили правото да приемат наследството на И. П. след изтичане на дадения им срок за приемане на наследството по реда на чл. 51 ЗН, не защото не са обвързани от последиците на процедурата по чл. 51 ЗН, а защото по делото е било безспорно установено, че децата на И. П. са приели наследството му много преди обявлението в ДВ, бр. 10 от 02.02.1996 г., определящо срок по чл. 51 ЗН за приемане на наследството на И. П., починал на 26.12.1940 г.- още преди одържавяването на двата имота през 1948 г., когато Държавата е отчуждила по реда на ЗОЕГПНС ид. ч. от процесните имоти от всеки от наследниците /децата/ на И. П., а не общо наследството на И. П..

Не е налице и твърдяното от касатора основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението - очевидна неправилност на това решение. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗН, ЗВСОНИ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Неоснователно е твърдението на касаторите, че решението е очевидно неправилно, тъй като съдът, при определяне на квотите на страните, не бил приложил действащия към датата на откриване на наследството на И. Я. П. закон - разпоредбата на чл. 21, ал. 3 от ЗН (ЗАКОН ЗА НАСЛЕДСТВОТО) от 1889 г. /отменен през 1949 г./, която определя два пъти по-голям дял на наследниците от мъжки пол спрямо наследниците от женски пол. Действително, въззивният съд не е приложил цитираната разпоредба, но това е така, тъй като тя е неприложима към конкретния казус - разпоредбата касае само оставените в наследството недвижими имоти и движимите, които се считат за принадлежност към земеделското стопанство на наследодателя, а процесните имоти не са такива. Те са покрити недвижими имоти /къщи с дворни места в границите на [населено място]/, които не са част от земеделското стопанство на наследодателя, поради което по отношение на тях е приложима разпоредбата на чл. 21, ал. 2 от действащия към датата на откриване на наследството на И. П. ЗН (ЗАКОН ЗА НАСЛЕДСТВОТО) от 1889 г. /отменен през 1949 г./, според която частите на наследниците са равни, без разлика на пола им. Именно това е приел въззивния съд в обжалваното решение - че съпругата на И. П. и десетте му деца са наследили от него равни дялове, тоест че всеки от тях е придобил по 1/11 ид. ч. от притежаваните от него покрити недвижими имоти.

Не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл. 108 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Неоснователно е твърдението на жалбоподателите, че решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на исковете по чл. 108 ЗС, е недопустимо, тъй като било постановено между ненадлежни страни и при липса на мотиви относно това кои са надлежните страни по делото /тъй като въззивният съд не бил посочил в решението си какво се случва с квотите на двамата ищци, спрямо които е прекратил делото и кои са надлежните наследници на И. П./. Решението е постановено по отношение на надлежни страни - лица, които са предявили исковата молба и поради това са надлежни ищци по делото и лица, които са посочени като ответници в исковата молба и поради това са надлежни ответници по делото. Това, дали предявилите исковата молба лица са наследници на И. П. /тоест дали са активно материалноправно легитимирани по предявените искове по чл. 108 ЗС/ е въпрос, който е свързан с основателността на исковете, а не с тяхната допустимост. А евентуалната липса на мотиви относно това какво се случва с квотите на двамата ищци, спрямо които въззивният съд е прекратил делото и относно това кои са наследниците на И. П. /ако действително липсват такива мотиви/ би довело до необоснованост на постановеното решение, но не до неговата недопустимост.

II. По касационната жалба на М. С.: Касационното обжалване на решението в обжалваното от тази касаторка част следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия поставен от нея въпрос: Следва ли при смърт на ищец по делото съдът служебно сам да вземе необходимите мерки за установяване на наследниците на покойния ищец? По този въпрос в посоченото от М. С. решение № 86 от 03.04.2015 г. по гр. д.№ 5563 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о, в съответствие със закона /разпоредбите на чл. 183, ал. 1 ГПК отм. и чл. 230, ал. 1 ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ е прието, че когато се установи, че ищецът по делото е починал след завеждане на исковата молба и преди влизане на решението в сила, съдът следва да предприеме действия за установяване на неговите наследници и адресите им за призоваване, за да ги конституира като ищци по делото на мястото на починалия ищец.

В противоречие с това решение, макар че е узнал за смъртта на ищеца А. С. в последното по делото заседание, проведено на 17.09.2019 г. /от представен смъртен акт на А. С., според който С. е починал на 13.03.2019 г./, въззивният съд не само, че не е предприел необходимите действия за издирване на наследниците на това лице, но и изрично, с определение е отказал да предприеме такива действия.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ КАТО НЕДОПУСТИМА касационната жалба на О. /К./ Е. Х. срещу решение № II-84 от 29.11.2019 г. по в. гр. д.№ 520 от 2015 от 2015 г. на Бургаския окръжен съд, гражданска колегия, втори въззивен състав.

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № II-84 от 29.11.2019 г. по в. гр. д.№ 520 от 2015 от 2015 г. на Бургаския окръжен съд, гражданска колегия, втори въззивен състав В ЧАСТТА МУ, с която е обезсилено решение № 9 от 13.01.2015 г. по гр. д.№ 3078 от 2007 на Бургаския районен съд и е прекратено производството по делото по предявения от А. С. /починал по време на въззивното производство, с конституирана наследница М. С./ срещу О. /К./ Е. Х., Д. Г., Е. А. Г. и А. И. Г. /починал по време на въззивното производство, с конституирани наследници Д. Г. и Е. А. Г./ иск с правно основание чл. 108 ЗС.

ДАВА едноседмичен срок на касаторката М. С. да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на жалбата й в размер на 100 лв. /сто лева/.

УКАЗВА на същата, че в случай на невнасяне на таксата в срок касационната жалба ще бъде върната, а образуваното по нея дело на ВКС - прекратено.

След изтичане на горепосочения срок делото да се докладва на Председателя на отделението за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание или евентуално на докладчика - за прекратяване.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № II-84 от 29.11.2019 г. по в. гр. д.№ 520 от 2015 от 2015 г. на Бургаския окръжен съд, гражданска колегия, втори въззивен състав В ЧАСТТА МУ, с която е потвърдено в останалата му част решение № 9 от 13.01.2015 г. по гр. д.№ 3078 от 2007 на Бургаския районен съд.

Определението в частта му за оставяне на касационната жалба на О. /К./ Е. Х. без разглеждане подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението до жалбоподателката.

В останалата част определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.