Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 261012/16.09.2020 г., подадена от Н. А. П. и А. М. С., чрез адвокат Н. Б., срещу решение № 4852 от 10.08.2020 г. по гр. д. № 12939/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 126511 от 28.05.2019 г. по гр. д. № 68079/2016 г. на Софийски районен съд за осъждане на Н. А. П. и А. М. С. да предадат на ЕТ „С. Д. – Елит 3“ фактическата власт над недвижим имот – търговски обект „Снекбар М.“, находящ се в [населено място], район „К. “, [улица], представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-50/20.06.2016 г. на изп. директор на АГКК, отнета по скрит начин на 21.11.2016 г.

Въззивният съд е приел, че по делото е предявен иск с правно основание чл. 76 ЗС.

Посочил е, че искът по чл. 76 ЗС защитава както всяко владение (а не само това продължило непрекъснато шест месеца), така и държането на вещи. Аналогично на защитата по чл. 75 ЗС, без значение е на какво основание почива владението или държането и дали същите са правомерни или не, а за владението - дали е добросъвестно или недобросъвестно. Защитата по чл. 76 ЗС може да бъде предоставена срещу всеки, чието поведение се квалифицира по посочените в закона два начина - когато самоволното или самоуправно установяване на фактическа власт върху вещта е извършено от нарушителя чрез насилие или по скрит начин, включително и срещу собственик, респ. съсобственик. Претенцията следва да се предяви в шестмесечен срок, който започва да тече от деня на нарушението, респ. отнемане на владението. По своя характер този срок е преклузивен - с изтичането му отпада притезанието на владелеца или държателя, поради което съдът е длъжен да следи служебно за спазването му. Отнемането е нарушение на владението, което се състои в еднократно действие, с което се отнема фактическата власт от владелеца или държателя на имота; от деня на извършването му започва да тече шестмесечният срок, в който владението може да бъде защитено с иска по чл. 76 ЗС. Предмет на иска по чл. 76 ЗС е да се възстанови отнетото владение върху имота, като фактическо състояние. По тези спорове съдът е ограничен да установи само факти - факта на владението или държането, факта на нарушението и кой владее имота към момента на разглеждане на спора. Не е част от основанието на този иск вида на упражняваната от ищеца фактическа власт (дали е владение или държане), а единствено, че такава е съществувала и е отнета. Представените документи за установяване правото на собственост се вземат предвид, само доколкото установяват факта на владение като фактическо състояние - чл. 357, ал. 2 ГПК. За установяване на обстоятелството, че ответникът е отнел вещта или имота чрез насилие или по скрит начин към определен момент, са допустими всякакви доказателствени средства. Насилствено отнемане е налице при всяко действие, извършено против изричната или предполагаемата воля на владелеца или държателя, дори и то да не е придружено със заплаха или принуда, а само при употреба на сила (насилието трябва да е употребено срещу владелеца или държателя). Скрит начин е налице, когато нарушението е осъществено по такъв начин, че да не е могло да бъде известно на владелеца или държателя веднага, например като е използвано неговото отсъствие. Не е необходимо скритостта на отнемането да е спрямо всички, нито да е осъществена при някакви особени обстоятелства. Достатъчно е отнемането да е извършено по начин, така че да не може веднага да стане достояние на досегашния владелец или държател съобразно обичайния начин, по който същият е осъществявал фактическата власт, т. е. да не е осъществено в негово присъствие или в присъствието на лица, чрез които съобразно нормалните отношения той би бил уведомен незабавно (в този смисъл: решение № 733/4.11.2010 г. по гр. д. № 1536/2009 г., I г. о. на ВКС, решение № 685/ 24.09.2009 г. по гр. д. № 1365/2008 г., I г. о. на ВКС, решение № 490/26.11.2010 г. по гр. д. № 1392/2009 г., II г. о. на ВКС).

Софийски градски съд е визирал, че в разглеждания казус ищецът твърди, че е владял процесния имот до 21.11.2016 г., когато фактическата власт му е била отнета по скрит начин от ответниците, които сменили катинара на вратата. От този момент нямал достъп до имота, а последният се владеел от ответниците.

Позовал се е на разпоредбата на чл. 69 ЗС, съгласно която за владелеца се предполага, че владее за себе си. Приел е, че това законово предположение не е било оборено по делото, поради което е заключил, че ищецът е бил владелец на процесния имот. Посочил е, че този извод следва от съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства чрез разпита на свидетелите К. П. (по искане на ищеца) и С. П. (по искане на ответниците), в които не се съдържат съществени противоречия относно обстоятелството кой е упражнявал фактическа власт върху имота до 21.11.2016 г. и следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни и житейски логични. Счел е, съобразно гореизложеното, за правно ирелевантно за спора колко време е продължило това владение - достатъчно е то да е съществувало по време на твърдяното нарушение, в частност към 21.11.2016 г. Последното обстоятелство е намерил за доказано по делото по несъмнен начин. Съобразил е, че от посочената дата е започнал да тече шестмесечният преклузивен срок по чл. 76 ЗС, който в случая е спазен, доколкото исковата молба е била подадена на 28.11.2016 г.

Въззивният съд е приел възражението на ответниците по исковата молба, че ищецът не може да се ползва от защитата по чл. 76 ЗС, тъй като няма нито качеството на владелец, нито на държател, за неоснователно. Посочил е, че владението, респ. държането, на една вещ може да се осъществява и чрез съхранение на вещи на владелеца/държателя в нея. Изложил е, че по делото липсват каквито и да било данни, въз основа на които да може да се приеме, че ищецът е извършвал търпими действия - такива, които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно изрично или предполагаемо съгласие, позволение. Като се е позовал на разпоредбата на чл. 357 ГПК, СГС е визирал, че в производството по иска по чл. 76 ЗС съдът не установява правното основание, на която и да е от страните да се намира в имота, както и отпадането на това правно основание, доколкото законът дава защита на владението и държането именно като фактическо състояние, а не определено правомощие от състава на конкретно вещно право.

Съдът е обсъдил, на следващо място, спорния по делото въпрос за начина, по който ищецът е загубил фактическата власт върху процесния имот и по-специално дали той е бил отнет от ответниците по скрит начин.

Изложил е, че действията по отнемане на владението именно от двамата ответници се установяват от съвкупната преценка на писмените доказателства по делото: констативен протокол от 21.11.2016 г. и констативен протокол от 29.11.2016 г., и събраните гласни доказателства: показанията на свидетелите К. П., С. П. и С. А., които посочват, че при отиването си на работа на 21.11.2016 г. ищецът заварил процесния имот заключен - около 7.00 ч. на посочената дата ответниците били монтирали два нови катинара на входната му врата, като твърдели, че вратата на магазина е била отворена.

Въз основа на така събраните доказателства съдът е приел, че отнемането на владението рано сутринта, когато няма основание да се очаква, че представители на ищеца или самият ищец се намират в процесния търговски обект, представлява отнемане по скрит начин. Посочил е, че дадените от свидетеля С. П. показания, че вратата на процесния имот е била намерена отворена преди 21.11.2016 г., не установяват изоставяне на владението му. Заключил е, че търговският обект е бил ползван от ищеца до 21.11.2016 г., тъй като от протоколите, съставени от ответниците, съответно на 21.11.2016 г. и 29.11.2016 г., се установява, че при влизането в процесния имот в него са били намерени множество движими вещи, като ищецът бил поканен да ги получи; двамата ответници са осигурили достъп до имота, като го отключили на 29.11.2016 г. в 14.00 ч., но до 17.00 ч. ищецът не се явил. В тази връзка съдът е визирал, че удостовереното в протоколите кореспондира с показанията на свидетелката С. А. (служител на 06 РПУ на МВР). Приел е, че представената по делото нотариална покана за опразване на имота не изключва скрития начин на отнемане на владението от ответниците, тъй като в нея няма каквато и да е информация, която да позволи на ищеца да очаква действия на страна на ответниците именно на 21.11.2016 г.

Във връзка с останалите оплаквания във въззивната жалба въззивният съд е посочил, че обстоятелството, че владението е било отнето в защита на субективно право на ответниците, не може да е основание за отхвърляне на предявения иск, тъй като законът осигурява защита срещу всяко посегателство върху владението, извършено по скрит начин, независимо от мотивите на дееца. Изложил е, че искът по чл. 76 ЗС е личен, има характера (етимологията) на деликт, защото предполага неправомерност и виновно действие. Правоприемникът на прекия извършител също може да бъде конституиран като ответник - в случаите, когато искът се предяви срещу извършителя на отнемането, който в този момент е имал владението, и след това, при въвода във владение, имотът се окаже в други ръце, съдебният изпълнител ще може все пак да въведе ищеца във владение и срещу третото лице, при условията и реда на чл. 523 ГПК. А придобиването на търговско качество от физическото лице не води до възникване на нов правен субект.

По така изложените съображения, въззивният съд е приел предявения иск с правно основание чл. 76 ЗС за основателен. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Н. П. и А. С. се позовават, на първо място, на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка със следните материалноправни въпроси, решени според тях в противоречие с практиката на ВКС:

1. Как следва да се квалифицира фактическата власт върху недвижим имот, когато същата се осъществява въз основа на облигационно правоотношение, с поето задължение за връщане на вещта;

2. Как следва да се квалифицира фактическата власт върху недвижим имот, когато същата се е осъществявала въз основа на облигационно правоотношение, с което е поето задължение за връщане на вещта, но същата не е върната след прекратяването му.

По отношение на първия въпрос жалбоподателите визират решение № 118/21.05.2013 г. по гр. д. № 1535/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., в което е прието, че когато фактическата власт върху един недвижим имот се осъществява въз основа на облигационно правоотношение, с поето задължение за връщане на вещта, то тази фактическа власт не следва да се квалифицира като владение, а като държане, тъй като липсва субективният елемент на владението, като фактически състав, т. е. държателят не владее вещта като своя; когато държането на един недвижим имот е поето със задължението да се върне на насрещната страна по облигационното правоотношение, началото на давностния срок на придобивната давност ще започне да тече тогава, когато държателят започне да осъществява владение върху вещта.

По отношение на втория материалноправен въпрос жалбоподателите сочат, че в цитираното от тях решение е прието, че „при поето задължение за връщане на имота и при липса на предпоставките за осъществяване на владение до настъпването на падежа на задължението, то след настъпването на падежа на това задължение, държателят ще следва да демонстрира държането на вещта като своя по отношение на лицето, на което ще противопостави давностното владение, като способ за придобиването на правото на собственост върху вещта - нейния собственик, насрещна страна и по облигационното задължение и комуто се дължи връщане на вещта въз основа на това правоотношение.“. На второ място, жалбоподателите формулират следния процесуалноправен въпрос, за който твърдят, че е решен в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. Твърдят противоречие с приетото в: решение № 222/7.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 222/6.05.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 212/1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., а именно: „въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството.“. Заявяват, че в хода на производство по делото е установено, че ищецът е упражнявал фактическа власт върху имота на следните правни основания: от 31.11.1988 г. до 1.03.1996 г. - съгласно договор за аренда; от 1.03.1996 г. до 27.11.2008 г. - съгласно договор за управление на обект - снекбар „М.“, сключен с „Красна поляна ЕООД, както и че по силата на Решение № 719/27.11.2008 г. на Столичен общински съвет е приет краен ликвидационен баланс на „Красна поляна ЕООД и докладна записка към него, като на Столична община са предадени предоставените за стопанисване имоти на дружеството, в това число и процесният снекбар „М.“. Твърдят, че ЕТ „Елит 3 - С. Д.“ е упражнявал фактическа власт върху процесния обект до 21.11.2016 г., без да са представени доказателства относно правното основание за това. Считат, че като е обследвал твърдението на ЕТ „Елит 3 - С. Д.“, че е упражнявал владение върху процесния недвижим имот, съдът неправилно и в противоречие с цитираната практика на ВКС, без да извърши преценка на събрания по делото доказателствен материал, е приел, че в действителност едноличният търговец е упражнявал фактическа власт върху процесния имот в качеството си на владелец, а намерението му за своене се презюмира на основание чл. 69 ЗС.

На трето място в изложението към касационната жалба е формулиран въпросът: може ли съдът да приеме за доказани факти въз основа на свидетелски показания, когато свидетелските показания не са основани на лични, преки и непосредствени впечатления относно тези подлежащи на доказване факти. П. и С. заявяват, че по отношение на въпросния процесуалноправен въпрос е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като визират противоречие с решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., съгласно което: „при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани.“. Жалбоподателите твърдят, че в случая, в противоречие с посочената съдебна практика, въззивният съд е основал изводите си относно факта на отнемане на фактическата власт на събраните по делото свидетелски показания, въпреки че от тях се установява, че свидетелите нямат преки и непосредствени впечатления относно осъществено от страна на ответниците по делото отнемане на фактическата власт върху имота по скрит начин; напротив, установява се, че свидетелите не са присъствали на място, не са видели ответниците да предприемат действия по отварянето на имота, в т. ч. по разбиване на врата и поставяне на катинари, а при излагане на свидетелските си показания относно твърдяното отнемане на имота възпроизвеждат разкази на страните по спора.

На четвърто място, жалбоподателите формулират следния материалноправен въпрос, който по тяхно становище е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК): налице ли е отнемане на фактическата власт по скрит начин, по смисъла на чл. 76 ЗС, когато владелецът/държателят е канен да предаде фактическата власт върху вещта, с него е осъществена комуникация по този въпрос, като същият е информиран за намерението на лицето да установи фактическа власт върху имота. Считат, че многообразието от житейски хипотези показва, че в определени случаи може да се постави под съмнение налице ли е отнемане на вещта по скрит начин, когато упражняващото фактическата власт лице е канено многократно да я предаде и е информирано за намерението на другиго да предприеме действия по установяване на своя фактическа власт върху вещта. Твърдят, че тези хипотези не са били предмет на разглеждане в правната теория, нито по тях е налице практика на Върховния касационен съд. В същото време, отговорът на така поставения въпрос има съществено значение за прилагането на разпоредбата на чл. 76 ЗС и за развитието на правото по въпроса за същността на отнемането на фактическата власт по скрит начин. Произнасянето на ВКС по този въпрос ще развие съдебната практика по тази категория правни спорове и в същото време ще съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която ще осигури възможност за допускане до касация на всяко решение, което е постановено в противоречие с нея. Този въпрос е в основата и на решаващите изводи на съда в настоящия случай, доколкото въззивният съд е приел, че изпращаните от ответниците покани за предаване на фактическата власт върху процесния имот и заявените намерения за установяване на фактическа власт върху него не водят до извода, че липсва отнемане на фактическата власт по скрит начин. На последно място, жалбоподателите се позовават на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение при квалификацията на вида на упражняваната от ищеца фактическа власт, както и поради нарушение на процесуалните правила относно установяване на подлежащите на доказване по делото факти въз основа на показания на свидетели, които не са ги възприели пряко и непосредствено.

От насрещната страна - ЕТ „Елит 3 - С. Д.“, е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първите два въпроса (материалноправни), формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и не стоят в основата на направените от него изводи. Ето защо, същите не са такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице законовите предпоставки за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос (процесуалноправен). Въззивният съд е обсъдил всички обстоятелства и доказателства, имащи отношение към релевантния за спора въпрос дали ищецът е упражнявал фактическа власт върху процесния имот под формата на владение или държане, но не и търпими действия. При наличните данни е приел, че става дума за осъществявано владение, както и че липсват каквито и да е доказателства едноличният търговец да е извършвал търпими действия (в който случай не би могъл да се ползва от иска по чл. 76 ЗС). Съдът е не е правил нарочни изводи относно своенето на имота, защото както сам законосъобразно е посочил, чрез иска по чл. 76 ЗС законодателят е дал защита на владението и държането като фактическо състояние.

И следващият въпрос от изложението не обуславя наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото изводите си относно отнемането на фактическата власт на процесния имот Софийски градски съд е направил след съвкупната преценка на всички събрани доказателства по делото, а не само въз основа на свидетелските показания. Освен това, въпреки че свидетелката С. А. (към 21.11.2016 г. младши полицейски инспектор) не е била очевидец на отнемането на имота, същата е свидетелствала за заявеното й от страна на П. и С., че те са заключили търговския обект, защото са предупредили С. Д. да го напусне, но той не е сторил това. Става дума за направено пред свидетелката извънсъдебно признание на неизгоден за въпросните страни факт, който съдът е следвало да вземе предвид наред с останалите доказателства по делото.

Що се отнася до въпроса, относно който Н. П. и А. С. считат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че така както е формулиран, същият не предполага даването на принципен отговор, предвид възможните многобройни житейски хипотези, всяка от които налага обсъждането на конкретни обстоятелства и събраните във връзка с тях доказателства. В този смисъл, визираният въпрос не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това, въпросът е формулиран според интерпретацията на фактите, направена от жалбоподателите, която не отговаря на реалността. Видно от приетото по делото нотариално известие от 10.05.2016 г., отправено от П. и С. до едноличния търговец, с него последният не е информиран за конкретни намерения на подателите на известието за установяване на фактическа власт върху имота. Същевременно, други доказателства в това отношение не са събрани по делото. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Предвид горното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не следва да допуска касационно обжалване на атакуваното пред него въззивно решение.

Ответникът по касационната жалба има право на направените разноски за адвокат в производството пред ВКС в размер на 2 000 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4852 от 10.08.2020 г. по гр. д. № 12939/2019 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Н. А. П., ЕГН [ЕГН] и А. М. С., ЕГН [ЕГН], двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 1 – адвокат Н. Б., да заплатят на С. П. Д., ЕГН [ЕГН], действащ като ЕТ „Елит 3 - С. Д.“, ЕИК121624032, [населено място],[жк], [жилищен адрес] ап. № 37, разноски за производството пред ВКС в размер на 2 000 лв. (две хиляди лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.